В последния ден от своя живот, преди да се

В последния ден от своя живот, преди да се завърне към Вечността, Старата година устройва нещо като тържествено посрещане на своята приемница - събира всички човешки Качества и беседва с тях  до 12 часа, досега на своята гибел, досега на раждане на Новата година.
Ето, и през вчерашния ден беше по този начин - вечерта на посетители при Старата година започнаха да се събират странни и неопределени същества - същества, чиито имена и форми са ни познати, само че чиито същности и смисли още не можем да си представим напълно ясно.
Най-рано от всички дойде Лицемерието на разположение със Смирението, след тях значимо пристъпваше Честолюбието, уважително съпровождано от Глупостта, а след тази двойка постепенно вървеше величествена, само че изтощена и явно болна фигура - това беше Умът и въпреки в неговите дълбоки и проницателни очи да сияеше горделивост от себе си, имаше повече тъга от личното му изтощение.
След тях вървеше Любовта  - полуразсъблечена и доста груба жена, с очи, в които имаше доста страст и нито искра от мисъл.
Разкошът, който я следваше, предупредително шепнеше в ухото й:

- Любов! Как си се облякла! Нима подобен костюм прилича на твоята роля в живота?
- Ба! - откликна Празномислието. - Какво желаете от Любовта, господине? Винаги сте бил и ще си останете романтик, ето какво ще ви кажа. Според мен, колкото е по-просто, толкоз е по-ясно, толкоз е по-добре и аз съм доста предостатъчно, че съумях да смъкна от Любовта фантазиите, в който я обгръщаха мечтателите. Ние живеем на земята, тя е твърда и цветът и е замърсен, а небесата са толкоз високо, че сред тях и земята в никакъв случай няма да има нищо общо! Не е ли по този начин?

А самата Любов мълчи, езикът и от дълго време е съвсем глух, няма ги предходните горещи слова, желанията й са груби, а кръвта - рядка и студена.
Яви се също и Вярата - разрушено и нерешително създание. Тя метна един взор, изпълнен с непримирима ненавист към Ума и незабелязано се скри от очите му в тълпата от посетители на Старата година.
След нея се мярна като привидение Надеждата, мярна се и изчезна някъде.
Тогава се яви Мъдростта. Тя беше облечена в ярки, леки тъкани, украсени с голям брой подправени камъни и костюмът и беше толкоз ослепителен и ослепителен, колкото самата тя бе тъмна и печална.
И не щеш ли дойде Унинието и всички ниско му се поклониха, тъй като то е на респект у Времето.
Последна дойде Правдата, свита и унищожена, както постоянно, болна и печална, тя безшумно и незабелязана от никого се промъкна в ъгъла и седна там.
Излезе Старата година, погледна гостите си и подигравателно се ухили.

- Здравейте и прощавайте! - заприказва тя. - Прощавайте, тъй като загивам, както е написано от Съдбата. Смъртна съм и се веселя, че съм смъртна, тъй като, в случай че продължа да живея и един ден още, не бих могла да понеса тъгата на бледия си живот. Толкова е скучно да съм жива, като си имам работа с вас непрестанно! Искрено ви скърбя, вие сте безсмъртни. И още повече скърбя, че в деня на раждането ми всички бяхте доста по-силни, свежи и цялостни, в сравнение с през днешния ден, в деня на гибелта ми. Да, аз откровено ви скърбя - всички вие сте ужасно изтъркани от хората, обезцветени, омачкани и толкоз сходни един на различен в своето уродство. Вие ли сте това - човешките Качества? Вие - без сили, без цвят, без огън! Съжалявам и вас, и хората!

Старата година се усмихна и след това, откакто още веднъж огледа гостите, попита Вярата:
- Вяра! Къде е силата ти, караща хората да правят подвизи и одухотворяваща живота?
- Той ме ограби! - глухо сподели Вярата и уточни Ума.
- Задължен съм и, че до момента хората към момента имат вяра в моето господство. Но в битката с нея изхабих най-вече от силите си! - яростно откликна Умът.
- Не се карайте, нещастници! - още веднъж безстрастно се усмихна умиращата бабичка и като помълча, добави: Да, ужасно бледи и изпити сте всички вие. Каква ли тъга е да бъдеш човек и да би трябвало да си има работа с вас ден след ден в продължение на доста години? Кой там утвърдително клати глава? А, това си ти, Правда! Все такава... не на респект у хората... Е, какво пък? Прощавайте, някогашни спътници мои. Прощавайте, нямам какво повече да ви кажа... Но... измежду вас не виждам някого? Да? Къде е Оригиналността?
- Нея от дълго време я няма на земята - измъчено отвърна Правдата.
- Бедната земя! - съжалително сподели Старата година. - Колко ли й е скучно! Жалки и безцветни са хората, в случай че са изгубили оригиналността на думите, възприятията и постъпките.
- Те дори костюм не умеят да си скроят, подобен, че най-малко малко да прикрива уродството на формите им, лишени от антична хубост - безшумно се оплака Правдата.
- Какво им е? - замислено попита Старата година.
- Загубиха желанията и останаха да живеят единствено с похоти - изясни Правдата.
- Нима те също умират? - изненада се Старата година.
- Не - сподели Правдата. - Те още живеят. Но по какъв начин живеят? Повечето по табиет, някои от любознание, а всички - без да си дават сметка, за какво точно живеят.

Старата година хладно се засмя.

- Време е! Още минута и ще удари моят час - часът на моето избавление. Тръгвайки, ще кажа още... Аз съществувах и открих, че това е доста тъжно. Прощавайте още един и финален път. Съжалявам ви, скърбя, че сте безсмъртни и ви е недосегаем покоят. Дъщеря на Времето - аз съм безстрастна, само че въпреки всичко скърбя вас и хората. Първият удар! Два... Какво е това?

Като удари два пъти, часовникът спря да бие.
С учудване всички се вгледаха в него и видяха необичайно нещо.
Някой, с крила на главата и на краката, стоеше при часовника, прелестен, като боговете на Елада и като придържаше с ръка минутната стрелка, гледаше Старата година в очите, гаснещи в предчувствието за гибелта.

- Аз съм Меркурий и съм пратен тук от Вечността - заяви той. - Тя сподели: защо са й на Новата година вехти хора? Кажи им, че Нова година няма да има, до момента в който не се родят нови индивиди. Да остане с тях тази, която към този момент беше, единствено да се преоблече от саван в моминска рокля и да живее...
- Но това е мъчение! - сподели Старата.
- Оставаш ти! - неумолимо повтори Меркурий. - И до момента в който хората не обновят философията и възприятията си, оставаш с тях, Бабче! Така сподели Вечността – живей!

И той изчезна, посланикът на Вечността... И когато изчезна, часовникът хвърли в тишината на изумлението 10 глухи удара.
И Старата година, умираща с празненство, остана да живее с Унинието, скръбно усмихвайки се в неговото сбръчкано лице.
Тихо и печално се разотиваха гостите на Старата година.
И Надеждата, тръгвайки, мълчеше, а Лицемерието, изписало на лицето си тъга, се заиграваше с Празномислието, говорейки с него нещо за Ума, нещо за Търпението и говорейки, се опасяваше да не би Унинието да дочуе речта му и да го порицае за нея.
И най-после всички си потеглиха.
Остана единствено Старата година, към този момент преоблечена в роклята на Новата. Да, и Правдата - постоянно и на всички места последна.

1896 година

Портрет М.Горки ~ Akseli Gallen-Kallela (1865–1931)