И родителите ми, и приятелите, които си отидоха в последните години, не искаха да живеят
…загубиха насладата от живота.
Татко, няколко години преди гибелта си, ми сподели: „ Видях всичко в живота, нищо не ме изненадва, нищо не ме превзема. “
Година преди гибелта си майка ми изпадна в меланхолия, вярваше, че към този момент е на 64 години и нищо забавно повече няма да се случи в живота й.
Един от моите другари, откакто се разведе с жена си, взе да написа мрачна лирика, размени огромния град с дребен и умря там изцяло самичък.
Друг, на 43 години, беше изцяло отчаян от живота, също живееше неенергично и по избран сюжет. Третият, на 35-годишна възраст, постоянно беше печален, самосъжаляваше се и не можеше да излезе от това положение.
Мисля, че когато човек изпадне в такова положение, той просто задейства някаква стратегия за самоизтребление. Човек си споделя, че към този момент не може да чака нищо забавно от живота и точка.
Това са моите наблюдения и моят разбор – а вие какво ще кажете?
Разбира се, има и други обстановки, когато хората си потеглят във напредък, радостни и положителни, само че там можете да видите напълно друга философия. Може би такива хора в действителност са нужни в други светове?
И в този момент си припомням по какъв начин дълги години живях в мъчително напрежение, отчаяние, със скрити недоволства, в действителност не желаех да върша нищо, доста се самосъжалявах. На 40 години имах подозрение за рак на бъбрека, претърпях комплицирана интервенция и ми отрязаха част от него.
Лекарят беше сигурен, че имам рак, само че откакто получи хистологията, той просто ми сподели: „ Изненадан съм. “
Тогава, лежайки в болничното заведение, след интервенцията, с тръбички на всички места, чакайки края, тъй като ме плашеха, че всичко е толкоз зле с мен, всеки ден плаках и си задавах въпроса: „ Защо толкоз рано и с какво сбърках? “
Отговорът беше елементарен: „ Ти просто не искаш да живееш и непрекъснато се намираш в непрекъсната потиснатост. “ Тогава се споразумях със гибелта, че в случай че оцелея, няма да действам по този начин с живота си.
Оттогава изминаха шест години, тези години бяха доста продуктивни и много щастливи в живота ми, макар гибелта на родителите ми, изключително на майка ми.
И през тези шест години в никакъв случай не паднах духом, в никакъв случай не изпаднах в мрачна потиснатост. Да, аз, несъмнено, съм жив човек, имам разнообразни настроения, ставам и потъвам, мога да бъда раздразнителна и агресивма, даже свадлива.
Но не си разрешавам да се самосъжалявам, да понасям недоволства с години, да се посървам, да рева за някаква правдивост на живота и не желая.
Никога не е късно да започнете нов живот, нов бизнес, да се влюбите, да се ожените, да отидете да учите, да отидете в друга страна, да си намерите нова работа, нови занимания и така нататък
Има един живот, различен няма да има. И няма смисъл да се страхувате да живеете, защото не знаете по кое време ще е последният ви ден.
И несъмнено, помня диалозите ни с майка ми по време на нейното заболяване.
Тя ми сподели: „ Дъще, грижи се за себе си, не се обиждай, не обръщай внимание на отрицателните неща, не се ядосвай, бъди по-мека, прави каквото искаш, бит се, радвай се на живота, захвърли цялото минало, цени това, което имаш, остави след себе си добър спомен, дарявай с хората топлота, имаш заложба. ”
Преди гибелта си мама проумя доста неща, просто доста късно.
Но аз разбрах всичко още приживе и доста се веселя за това.
