Привилегията сам да си избереш затворнически номер
Завърши планът на Едвин Сугарев, Христо Христов и Красен Николов „ Корупционната България ”, чийто резултат са три дебели тома, където въз основата на обстоятелства и документи са разказани устойчивите корупционни схеми и практики през прехода, в това число и съответни случаи, подготвени като че ли напряко да влязат в обвинителни актове. Би трябвало да е стряскащо, само че не е.
Каквото и да кажеш по тематиката, попадаш в едно общо, изхабено, неадресирано и пожелателно антикорупционно говорене, обичано занятие на политиците, без значение до каква степен личната им биография или репутацията на партията им го разрешава. Разчитат, че то единствено по себе ще ги освободи от позорения в корупция, ще им сътвори европейски имидж и ще им печели гласоподаватели. Това, несъмнено, е заблуда, само че в България няма по какъв начин да си политик, в случай че не си правиш илюзии.
Този тип антикорупционно говорене в последна сметка е „ звук в канала ”, който заглушава журналистическия и експертния роман за корупцията в страната, сближава го с есеистиката, а не с правораздаването. И обстановката си остава като в остарелия анекдот за задграничния публицист, посетил България, който най-вече се учудил, когато е схванал, че корупцията и тук е отвън закона.
Защото надали има нещо по-деморализиращо от оповестената, само че глобена корупция – това я банализира и я прави допустима, дава ѝ статут на естествено събитие, сходно на естествените бедствия, от които можеш да се оплакваш, само че няма по какъв начин да ги спреш. А и недоволството, даже когато идва от народа, нормално не е откровено.
България е най-корумпираната страна в Европейски Съюз, тъй като продължава да работи неприсъствен корупционен „ публичен контракт ” сред властта и хората още от времето на соца, когато Андрешко се преподаваше като позитивен воин. Според него разпределението на обществените богатства става зад тила на страната в паралелните мрежи на персонални връзки и връзки. И включва както ръководещите, по този начин ръководените, като вторите се надяват – всеки самичък за себе си, че могат да се озоват измежду първите или най-малко в обща мрежа с тях, тази на братовчедите, баджанаците и земляците… Защото, както е известно, за корупция тук се одобряват единствено далаверите, в които не участваш персонално.
Очаквано и интернационалните организации, заели се с премерване на свободата на словото в страната, станаха жертва на офанзивата против бранителите на демократични полезности, враждебно наричани либерасти соросоиди, грантаджии… Стигнахме до такава степен да упрекваме не различен, а „ Репортери без граници ”, че сме на 111-то място в класацията им. Основният укор е, че методиката им не е справедлива, което частично е правилно, само че това напълно не трябва да ни окуражава. Защото субективното мнение е нашето лично и ние сами сме се сложили на такова място. Съществен сегмент в сходни измервания са анонимните анкети с работещи в медиите на съответната страна. Тъкмо от тях се схваща, че публицистите у нас упражняват специалността си с чувство за несвобода. Защо тогава го вършат е комплициран въпрос, който сигурно обаче включва и простата истина, че с битка за независимост на словото не можеш да си вадиш хляба, до момента в който със подвластно слово можеш.
През седмицата се откри изложбата (по-точно фотографската инсталация) „ Свободата тук-и-сега ”, проведена от L’Europeo, за която бяха поканени 30 български интелектуалци, създатели на списанието, да театралничат за затворнически фотоси. Едно от посланията й безспорно бе, че всеки (не единствено журналистите) би трябвало да си даде сметка до каква степен има съображение тук-и-сега да се усеща свободен; че таман интелектуалците нямат право да се разсейват на този въпрос. Друго обръщение, обвързвано и с предходната тематика, е, че когато отговорните са на независимост, почтените са лишени от нея.
*Коментарът на Георги Лозанов е част от новото издание на авторското му предаване " Необичайните обвинени " по телевизия Bulgaria ON AIR, което се излъчва всеки петък от 22 часа.
Каквото и да кажеш по тематиката, попадаш в едно общо, изхабено, неадресирано и пожелателно антикорупционно говорене, обичано занятие на политиците, без значение до каква степен личната им биография или репутацията на партията им го разрешава. Разчитат, че то единствено по себе ще ги освободи от позорения в корупция, ще им сътвори европейски имидж и ще им печели гласоподаватели. Това, несъмнено, е заблуда, само че в България няма по какъв начин да си политик, в случай че не си правиш илюзии.
Този тип антикорупционно говорене в последна сметка е „ звук в канала ”, който заглушава журналистическия и експертния роман за корупцията в страната, сближава го с есеистиката, а не с правораздаването. И обстановката си остава като в остарелия анекдот за задграничния публицист, посетил България, който най-вече се учудил, когато е схванал, че корупцията и тук е отвън закона.
Защото надали има нещо по-деморализиращо от оповестената, само че глобена корупция – това я банализира и я прави допустима, дава ѝ статут на естествено събитие, сходно на естествените бедствия, от които можеш да се оплакваш, само че няма по какъв начин да ги спреш. А и недоволството, даже когато идва от народа, нормално не е откровено.
България е най-корумпираната страна в Европейски Съюз, тъй като продължава да работи неприсъствен корупционен „ публичен контракт ” сред властта и хората още от времето на соца, когато Андрешко се преподаваше като позитивен воин. Според него разпределението на обществените богатства става зад тила на страната в паралелните мрежи на персонални връзки и връзки. И включва както ръководещите, по този начин ръководените, като вторите се надяват – всеки самичък за себе си, че могат да се озоват измежду първите или най-малко в обща мрежа с тях, тази на братовчедите, баджанаците и земляците… Защото, както е известно, за корупция тук се одобряват единствено далаверите, в които не участваш персонално.
Очаквано и интернационалните организации, заели се с премерване на свободата на словото в страната, станаха жертва на офанзивата против бранителите на демократични полезности, враждебно наричани либерасти соросоиди, грантаджии… Стигнахме до такава степен да упрекваме не различен, а „ Репортери без граници ”, че сме на 111-то място в класацията им. Основният укор е, че методиката им не е справедлива, което частично е правилно, само че това напълно не трябва да ни окуражава. Защото субективното мнение е нашето лично и ние сами сме се сложили на такова място. Съществен сегмент в сходни измервания са анонимните анкети с работещи в медиите на съответната страна. Тъкмо от тях се схваща, че публицистите у нас упражняват специалността си с чувство за несвобода. Защо тогава го вършат е комплициран въпрос, който сигурно обаче включва и простата истина, че с битка за независимост на словото не можеш да си вадиш хляба, до момента в който със подвластно слово можеш.
През седмицата се откри изложбата (по-точно фотографската инсталация) „ Свободата тук-и-сега ”, проведена от L’Europeo, за която бяха поканени 30 български интелектуалци, създатели на списанието, да театралничат за затворнически фотоси. Едно от посланията й безспорно бе, че всеки (не единствено журналистите) би трябвало да си даде сметка до каква степен има съображение тук-и-сега да се усеща свободен; че таман интелектуалците нямат право да се разсейват на този въпрос. Друго обръщение, обвързвано и с предходната тематика, е, че когато отговорните са на независимост, почтените са лишени от нея.
*Коментарът на Георги Лозанов е част от новото издание на авторското му предаване " Необичайните обвинени " по телевизия Bulgaria ON AIR, което се излъчва всеки петък от 22 часа.
Източник: offnews.bg
КОМЕНТАРИ