Охридската архиепископия и още нещо
За съществуването на Охридската архиепископия допреди седмица знаеха главно историците и духовниците. Вдигането на схизмата върху Македонската православна черква от страна на Вселенската патриаршия и признаването на Охридска черква сложи тематиката на необятното публично внимание. Тя наподобява изключително заплетена и неразбираема за незапознатите с църковните правила, устави и история, а такава е голямата част от обществото ни.
Най-важното, с цел да бъде разбрана тази история е да бъде разказана от нейното начало, а не от средата, както вършат сега българските учени и духовни лица.
Историята стартира още в първи век от новата епоха, когато първите християнски апостоли идват на Балканите. Тук по нашите земи проповядват апостолите Павел и Андрей, персонално кръщават първите почитатели, персонално ръкополагат първите чиновници на Светата Църква. В огромните градове на провинция Македония са основани първите християнски общности от деятел Павел. Във вътрешността на Тракия проповядват някои от 70-те учениците на Исус, а съгласно непокътнатите предания, около днешното българско черноморско крайбрежие деятел Андрей Първозвани доближава на север чак до скитските земи, днешна Украйна. Така траки, македонци, мизийци стават едни от първите християни въобще, още в първи век от новата епоха, приемайки християнството непосредствено от апостолите и учениците на Исус Христос.
В началото на 4 век християнството е прието за равноправна вяра в цялата Римска империя, а два века по-късно се постанова и като съществена вяра. Така при започване на 6-ти век, по времето на император Юстиниан Велики (527 – 565), към този момент няма град, село, даже махала на цялата територия на Балканския полуостров, в който да няма православен храм, да не съществува християнска общественост. По времето на този цар, на Източната римска империя, се разпростира най-широкото и огромно църковно строителство, значително храмове от което са непокътнати и до през днешния ден.
Самият цар Юстиниан е от тракийски генезис. В църковното му житие от Православната черква, написа че е от славянски генезис. А в някои извори, като да вземем за пример Зографската история той е записан като един от петимата български царе (кесари) управлявали Римската империя.
По това време Църквата към този момент е разграничена на Източна с център Константинопол (Цариград), където цариградският патриарх е пръв измежду равни и Западна с център Рим, където е седалището на папата. Император Юстиниан, който ръководи близо 40 години е роден някъде в земите на днешна Северна Македония (град Охрид или село Тавор) или Източна Сърбия (около град Лесковац), покрай границите с България, а съгласно друга версия някъде към Кюстендил. Той е доведен като юноша в столицата Константинопол от чичо си Юстин (518 – 527), който от елементарен боец се издига в армията и става римски император. По време на своето ръководство император Юстиниан разпростира голяма строителна активност, систематизира и записва римското законодателство и също така прави опит за основаване на независима черква за личния му народ - трако-илирийския. Тази черква е наречена Първа Юстиниана, а по-късно Охридска архиепископия.
Първа Юстиниана (Юстиниана Прима) обгръща седем огромни провинции – Горна Македония, Втора Македония, Средиземна Дакия, Прибрежна Дакия, Дардания, Превала и Горна Мизия. Идеята е това да е трета по сан архиепископия след тези в Константинопол и Рим и да сплотява най-многобройната общественост на балканите трако-илирийската. Тази общественост малко по-късно стартира да се назовава българо-славянска.
Римският папа Вигилий (537 -555) се опълчва в продължение на 10 години на основаването на Първа Юстиниана, тъй като тези провинции откъсват част от неговия диоцез, само че най-после приема съществуването на новата архиепископия. През идващите епохи обаче съществуването на Първа Юстиниана, нещо като огромен чеп сред двата огромни центъра Константинопол на изток и Рим на запад се оказва мъчно.
Със основаването и признаването на Българската патриаршия при започване на 10 век се прибавя нов фактор в тези словни църковни връзки. Така по това време върху много обширното българско етническо пространство на Балканите обхващащо Мизия, Тракия и Македония имаме две църкви, с сан на патриаршии – Охридската архиепископия, правоприемник на Първа Юстиниана и Преславската патриаршия. Падането на Първо българско царство под византийска власт при започване на 11 век довежда още веднъж до фаворизирането на Охридската архиепископия, чието начало е сложено от император Василий II (976-1025) прочут и като Българоубиец. Сложните връзки сред Охридската архиепископия и Търновската патриаршия не престават и по време на Второ българско царство.
С рухване на българските земи под османска власт в края на 14 век и гибелта на патриарх Евтимий при започване на 15 век, ролята на Търновската патриаршия, намалена в сан, се маргинализира. Подобно е положението и с Охридската архиепископия, където обаче архиепископ остава чак до 1767 година. Закриването на Охридската архиепископия по това време в действителност оставя българските земи и целокупния български народ в Мизия, Тракия и Македония без независима черква. Вероятно няма да е пресилено в случай че кажем, че най-силните и интензивни години на така наречен българско Възраждане през 18 и 19 век в действителност са свързани с опита за възобновяване на българската черква. В продължение на десетилетия най-големият народ на Балканите – българският остава без своя черква, която с дипломатически и стопански дейности е възобновена към средата на 19 век.
Най-важното, с цел да бъде разбрана тази история е да бъде разказана от нейното начало, а не от средата, както вършат сега българските учени и духовни лица.
Историята стартира още в първи век от новата епоха, когато първите християнски апостоли идват на Балканите. Тук по нашите земи проповядват апостолите Павел и Андрей, персонално кръщават първите почитатели, персонално ръкополагат първите чиновници на Светата Църква. В огромните градове на провинция Македония са основани първите християнски общности от деятел Павел. Във вътрешността на Тракия проповядват някои от 70-те учениците на Исус, а съгласно непокътнатите предания, около днешното българско черноморско крайбрежие деятел Андрей Първозвани доближава на север чак до скитските земи, днешна Украйна. Така траки, македонци, мизийци стават едни от първите християни въобще, още в първи век от новата епоха, приемайки християнството непосредствено от апостолите и учениците на Исус Христос.
В началото на 4 век християнството е прието за равноправна вяра в цялата Римска империя, а два века по-късно се постанова и като съществена вяра. Така при започване на 6-ти век, по времето на император Юстиниан Велики (527 – 565), към този момент няма град, село, даже махала на цялата територия на Балканския полуостров, в който да няма православен храм, да не съществува християнска общественост. По времето на този цар, на Източната римска империя, се разпростира най-широкото и огромно църковно строителство, значително храмове от което са непокътнати и до през днешния ден.
Самият цар Юстиниан е от тракийски генезис. В църковното му житие от Православната черква, написа че е от славянски генезис. А в някои извори, като да вземем за пример Зографската история той е записан като един от петимата български царе (кесари) управлявали Римската империя.
По това време Църквата към този момент е разграничена на Източна с център Константинопол (Цариград), където цариградският патриарх е пръв измежду равни и Западна с център Рим, където е седалището на папата. Император Юстиниан, който ръководи близо 40 години е роден някъде в земите на днешна Северна Македония (град Охрид или село Тавор) или Източна Сърбия (около град Лесковац), покрай границите с България, а съгласно друга версия някъде към Кюстендил. Той е доведен като юноша в столицата Константинопол от чичо си Юстин (518 – 527), който от елементарен боец се издига в армията и става римски император. По време на своето ръководство император Юстиниан разпростира голяма строителна активност, систематизира и записва римското законодателство и също така прави опит за основаване на независима черква за личния му народ - трако-илирийския. Тази черква е наречена Първа Юстиниана, а по-късно Охридска архиепископия.
Първа Юстиниана (Юстиниана Прима) обгръща седем огромни провинции – Горна Македония, Втора Македония, Средиземна Дакия, Прибрежна Дакия, Дардания, Превала и Горна Мизия. Идеята е това да е трета по сан архиепископия след тези в Константинопол и Рим и да сплотява най-многобройната общественост на балканите трако-илирийската. Тази общественост малко по-късно стартира да се назовава българо-славянска.
Римският папа Вигилий (537 -555) се опълчва в продължение на 10 години на основаването на Първа Юстиниана, тъй като тези провинции откъсват част от неговия диоцез, само че най-после приема съществуването на новата архиепископия. През идващите епохи обаче съществуването на Първа Юстиниана, нещо като огромен чеп сред двата огромни центъра Константинопол на изток и Рим на запад се оказва мъчно.
Със основаването и признаването на Българската патриаршия при започване на 10 век се прибавя нов фактор в тези словни църковни връзки. Така по това време върху много обширното българско етническо пространство на Балканите обхващащо Мизия, Тракия и Македония имаме две църкви, с сан на патриаршии – Охридската архиепископия, правоприемник на Първа Юстиниана и Преславската патриаршия. Падането на Първо българско царство под византийска власт при започване на 11 век довежда още веднъж до фаворизирането на Охридската архиепископия, чието начало е сложено от император Василий II (976-1025) прочут и като Българоубиец. Сложните връзки сред Охридската архиепископия и Търновската патриаршия не престават и по време на Второ българско царство.
С рухване на българските земи под османска власт в края на 14 век и гибелта на патриарх Евтимий при започване на 15 век, ролята на Търновската патриаршия, намалена в сан, се маргинализира. Подобно е положението и с Охридската архиепископия, където обаче архиепископ остава чак до 1767 година. Закриването на Охридската архиепископия по това време в действителност оставя българските земи и целокупния български народ в Мизия, Тракия и Македония без независима черква. Вероятно няма да е пресилено в случай че кажем, че най-силните и интензивни години на така наречен българско Възраждане през 18 и 19 век в действителност са свързани с опита за възобновяване на българската черква. В продължение на десетилетия най-големият народ на Балканите – българският остава без своя черква, която с дипломатически и стопански дейности е възобновена към средата на 19 век.
Източник: fakti.bg
КОМЕНТАРИ