Щем не щем, участваме в работата на една ковачница на синоними, с които се замества думата „човек“ ♥ Калин ДОНКОВ
За рисковата ни податливост да сътворяваме думи, с цел да се крием зад тях, назаем от огромния наш стихотворец и публицист Калин Донков и неговите „ Ранни записки “.
...
♥ Филология за всички
(фрагменти)
Някой ден без подозрение ще се гледа напълно съществено по какъв начин се манипулира с думите, какво желаеме да изхвърлим и защо желаеме да освободим място. Ако през днешния ден моето безпокойствие може и да наподобява необяснимо, след време всички ще станем доста по-взискателни към всекидневната обществена роля на словото. Ще се обясни, че в случай че по начало то свързва хората, замяната на значима дума с подправена унищожава или видоизменя някоя такава връзка.
Принадлежа към последното може би потомство, което има шанса да пораства като деца. После в детските градини се появиха питомци, в началните класове – възпитаници. Невъзможно е да се изтърпи целият разбор на разликата сред оригинала и ерзаца. Детето, първолачето, пиленцето любаво с тънката книжцича под мишница бе в сърцето на народа – най-милвано, най-обичано, най-насърчавано. Дете беше и като свое дете го имаха всички, с тези усеща и с оня дълг, които думата незабавно ни постанова. Училището го пазеше като орлица, с байчото, с прислужничката, с учителката. Моят остарял плевенски преподавател, първият ми и безконечен преподавател (този заслужен човек се споделя Доньо Дянков), несъмнено имаше в джоба си най-малко трийсет носни кърпи за запотените ни в междучасието гърбове, постоянно бдеше да не падне някой, да не се удари, да не се уплаши от нещо, а когато събирахме дрешки за бедните ни другарчета, ходеше при учителката от прилежащото учебно заведение да ги разменя, с цел да не си познае след това някой от нас палтенцето, облечено от дете от отделението. Мекотата и добротата (и каква душевна благотворителност в тези сурови времена!) на този човек няма да изветреят в съзнанието на неговите деца. Пиша д е ц а, тъй като нали желая да разгранича тази дума от тези, с която я заместихме!
Ученикът е отново същият хлапак, единствено че чантата го превива, очите му отслабват, той не се учи, с цел да сполучи, а с цел да увеличи междинната успеваемост на класа, не му приказват, че би трябвало да е чист и подреден, тъй като го обличат в черна сатенена престилка или рубашка (?) с модел от времето на горкиевото мешчанство. Към ученика нямат благосклонност нито създателите на стратегиите, нито авторите на учебниците, не може да бъде сантиментална (няма време!) и учителката му. Закрилата на думата дете към този момент му е отнета. Вярно е, че отпадат и някои отговорности, т.е. заместени са по този начин, че все едно, че са анулирани – към този момент няма потребност да пораства мъдро и чинно, значимото е да се р а з в и в а изпълнително, дисциплинирано, безшумно.
Разликата в действителност от дълго време откри израз в езика. Учителят стана учител. Пре-подавател! Новото име го разтовари от остарелия кодекс на специалността, даде му различен, скъсен и в същото време усложнен, тъй като отпаднаха присъщи и сладки отговорности, а се прибавиха неприятности – да се отбиват офанзивите на амбициозни родители, да се отклоняват ходатайства, да се изстрадват изнудвания и закани – все поради по-високи бележки. Някога никой не си позволяваше това към учителя. Днес, към преподавателя, може…
Нека никой не помисля даже, че създателят се заяжда с цялото българско учебно заведение (…) Не става въпрос за болшинството от нашите педагози (…) Въпросът е за рисковата ни податливост да сътворяваме думи, с цел да се крием зад тях, да формализираме труда и нравите си, обличайки ги в съмнителни по стойност слова.
Всички ние, щем не щем, участваме в работата на една ковачница на синоними, с които се замества думата „ човек “. Колкото и да сме усърдни, те в никакъв случай не са цялостни, тъй като единствено схематизират понятието в някаква посока, избират два-три желани признака и изпускат най-главното в индивида: човешкото въобще, неприспособеното към някаква статистика или тематика, това, без което и желаните признаци няма да съществуват…
Из: „ Ранни записки “, Калин Донков, изд. Народна юноша, 1985 година
Снимки: lira.bg
