За нея не може да се говори общо, равнодушно или

За нея не може да се приказва общо, равнодушно или клиширано. Защото тя е незаменимата парченце в една национална просвета, която гледа без боязън към бъдещето и опита. С почит към предишното.

Лилия Абаджиева – с необятно отворени очи, с всепоглъщаща жадност за спектакъл и нечовешка посветеност към работата си. С размаха на вдъхновението, предизвикано от споделената обич към сцената. С щастието да се наричаш захласнат от Талия и Мелпомена. С вярата, че вървиш, растеш и разцъфтяваш измежду хора, обречени на идеалите, които ти самият изповядваш...

И когато стигнеш до Нея, до нейната наслада, до нейната болежка, до нейните страсти, разбираш какъв брой ужасно звучат думите ѝ, че развращаването на усета на публиката е необратимо проваляне. Без да бяга от отговорността за това, тя дава своите уроци по жанр – на ръба на магията и от върха, където е топло, само че настръхваш от чувството за мраз... Само Тя може да продължи тази приказка и единствено някои могат да я схванат – по нейния метод и през армията от „ нейни “ артисти, която се усилва с нов театър.

Снимка: Личен списък

Лилия Абаджиева споделя за своите възпитаници и религиозната посветеност към театъра. Вярва ли към момента, че спектакъл може да се прави единствено с младежи? Има ли персонален миг да посегне към „ Всички с изключение на мен “ в Сатирата? Защо изкуството е единственият метод да модифицираш съзнанието – отвън психотропните субстанции и опиатите, и по какъв начин се основава натрупа, в която всички да са на една вълна? Защо лъжата е част от живота ни на всички равнища? И още – за девалвацията на режисьорската институция, за естетиката на шоу стратегиите, която е на път да подмени театралното и за развращаването на усета на публиката като необратимо проваляне...

Отскоро имате клас по актьорско майсторство в театралния лицей „ Любен Гройс “. Защо приехте да се занимавате с възпитаници?

- За мен това е отговорност, която не може да се съпостави с нищо друго. Още, когато приключих, ме каниха да асистирам в „ Любен Гройс “. По-късно ме кани и професор Богданов в Нов български университет. Единствената покана, която съм приемала до момента, беше преди доста години – когато се съгласих да бъда помощник на Коко Азарян в НАТФИЗ. Сега мислех много дълго и имах доста съмнения.

Това да можеш да се вгледаш във всеки, да откриеш качествата му, които би трябвало да бъдат поощрявани, да развиеш гения, да дадеш визия – освен за главния инструментариум... Аз имам вяра, че първият урок, който би трябвало да им бъде преподаден, е за етиката, която изисква специалността. Само, който не се занимава с спектакъл, не може да си показа каква съвсем религиозна посветеност изисква театърът. Един да не пристигна и подготовката се проваля, не приказваме за представлението... Тоест, етиката на Станиславски е като десетте Божи заповеди...

Сега, когато започнах да преподавам, разговарях с сътрудници и разбрах, че някои от тях не са я чели, само че я изповядват. Всичко е въпрос на духовна поредност и последователност. Ние сме се учили от нашите учители, те са се вграждали в нас. Понякога освен директните ни преподаватели са били наши учители. Има такива, които са наши учители, без да го знаят...

Станиславски ли е „ Библията “ за театъра?

- Може да се каже, че преди Станиславски никой не е направил стройна система. Преди него не е съществувала никаква актьорска методология. Неговата система прави международна гражданска война. По-късно тя има няколко разклонения. Неговите възпитаници – Михаил Чехов (1891-1955, съветски и американски трагичен артист, възпитател, режисьор, критик и публицист, създател на книгата „ За техниката на артиста “, племенник на Антон Чехов, наследник на публициста и публицист Александър Чехов – бел. а.), Вахтангов (1883-1922, Евгений Багратионович Вахтангов, руско-арменски артист и сценичен режисьор, основава спектакъл „ Вахтангов “, другар и ментор на Михаил Чехов – бел. а.), Мейерхолд (1874-1940, Всеволод Мейерхолд, съветски и руски артист, режисьор, сценичен продуцент, създава специфична система в търсене на нов сценичен жанр – бел. а.), вършат свои невероятни открития.

Основно се работи с внимание, въображение, централизация, прочувствена памет. Поне това са нещата, с които сега се занимаваме. Актьорът е на практика това, което вижда способността му да реагира на мислени тласъци. Тази дарба дефинира степента на гения му.

Снимка: Личен списък

През разнообразни дискурсивни практики и гледни точки, режисьорска и теоретична, във връзка с театралния феномен, усложненията на рецепцията на Станиславски в българското театрално обучение „ прави “ по този начин, че всеки интерпретира Станиславски без да се употребява от цялостния инструментариум, който той предлага. Много малко професионални артисти наблюдават или изследват за себе си в практиката задания, пронизващо деяние, свръхзадача през интервалите на опознаване, прекарване и въплътяване по пътя към ролята.

В работата си като режисьор не просто съм „ минавала “ през теоретическите рефлексии на Михаил Чехов – психически жест, въображение и внимание, работата на артиста с неговото аз или афективната памет съгласно Лив Страсбърг. Не е задоволително да се каже „ Беше горещо “. Актьорът би трябвало по-точно да дефинира зоната, в която е усетил горещината, която си напомня. Той локализира концентрацията с в тази зона, с цел да сътвори освен загатна, само че още веднъж да преживее избрания миг. Той се старае да си напомни събитието, което е провокирала страстта – не като поредност от случки, а като многообразие от чувства. Ако е взел участие и различен човек, и той би трябвало да бъде претърпян в афективната памет.

Вярно ли е, че предпочитате да работите повече с млади артисти?

- Винаги съм работила с млади артисти. Имаше години, в които имах вяра, че спектакъл може да се прави единствено с младежи. Въпреки че още в моите ранни години като режисьор съм работила с едни от най-големите ни имена.

Винаги съм се питала кое е нужното изискване, с цел да можеш да бъдеш наименуван огромен артист и да можеш да опазиш през годините това любознание и усет към играта. За мен театърът е велика игра, в която първото изискване за артиста е да има религия и доверчивост – в подготовката, в играта.

Снимка: Личен списък

Големите артисти пазят любознанието у себе си към другия, към света. Нашата работа е личностна – личностно партниране, личностно другарство с всеки от сътрудниците. Енергията на единия не просто се оглежда и рефлектира в другия, а целият екип става една обща душа. Всичко това е един калейдоскоп – от фантазията, сърцето и душата на всеки един от участниците, забъркани в тази игра. Това е алхимия, която не може да бъде обяснена.

А в случай че погледнем напред във времето, какво остава от тази душа.... Какво остава от тази душа, откакто мине „ ситото “ на Станиславски и още няколко школи?

- Извън гения всеки млад артист се нуждае от късмет, с цел да може да се развие, да работи с някой режисьор, да се вгледа в него. След това са нужни ужасно доста неща, само че най-много темперамент, тъй като нашата специалност е извънредно тежка. Да не приказваме, че от време на време човек може да изгуби вярата си – даже след някакъв триумф.

Можеш да изпаднеш в дупка или в личната си параноя, че в никакъв случай повече няма да имаш подобен триумф и няма да направиш такава роля. Ние сме положили живота си в краката на театъра. Без тази съвсем религиозна посветеност – не че нямаш право, само че не би могъл да съществуваш в театъра.

Има ли персонален миг в решението Ви да посегнете към „ Всички с изключение на мен “ в Сатирата?

- Гледам на тази своя работа като едно естествено продължение на „ Хенри Четвърти “. Проблемът за лъжата пронизва цялото творчество на Пирандело, дружно с лудостта. Невъзможността да влезеш в този свят, в който лъжата те убива. Това е някакъв блян по изгубения парадайс, до момента в който във „ Всички с изключение на мен “, през една доста комедийна оптика, е видяно на казуса за лъжата.

За мен лъжата е нравствена болест, обществена болест. Това не е просто желанието на индивида да играе. Ние ставаме хора, подражавайки, играейки. Хомо луденс не е единствено и само индивидът артист. Аз в действителност имам вяра, че обществото е бал с маски и всеки крие същинската си същина. Само че до момента в който я криеш, ти просто я откриваш... Дори когато искаш да се покажеш от най-хубавата си страна, просто сядаш на нея.

Във “Всички с изключение на мен “ всеки се стреми да бъде благополучен...

- Да, това е невъзможността да достигнеш желанията си, които съгласно теб самия биха те създали благополучен и съразмерен.

Аз се учудвам, че една булевардна пиеса, каквато е „ Всички с изключение на мен “, изисква цялата съвестност и цялото можене, на което ние сме способни да вложим в репетиционния развой. И това че съм сложила и „ Хамлет “, и „ Фауст “, не ми дава право да кажа че „ Всички с изключение на мен “, е някакъв невисок текст във връзка с смисли и смисли. Те могат да стигнат до фена до степен на ексцес на катарзис. Вярвам, че изкуството е единственият метод, който може да модифициран съзнанието, отвън психотропните субстанции и леките опиати...

Това чувство по кое време се появи за първи път у вас самата?

- Когато видях картини на Миро. Сигурно съм била на 16 или 18 години. Тогава нямаше интернет. Когато видях за първи път негови работи, ридаех... Без да съм знаела какво е това катарзис.

Снимка: Личен списък

Това е тотално ирационално възприятие, както е и на подготовката. Да, там се вършат разбори, който може да го направи всеки образован човек. Следващото равнище е да им дадеш живот и плът...

За Любо Нейков казвате, че е безпределно сензитивен и трептящ...

- Да, той се старае да улови и да разбере сътрудниците си. Старае се да ги разбере на равнище актьорска просветеност.

Аз давах на актьорите задания от друго естество по време на репетиционния развой. Като споделям, че артистът е това, което вижда – с цел да се избегне това подозрение, че текстът е доста лек и може да се мине по допирателната. Ние работихме ужасно доста преди изобщо да стартираме да репетираме с текста. Преди да се качим на сцената, имахме едни най-малко три седмици на маса.За мен понятията вътрешен глас, метафизика, свръхсъзнание, чиста душeвност и душа би трябвало да станат обект на проучване и насърчаване на първата подготовка на сцена. Започнахме първата подготовка с 40 задания, от които се роди естетическия облик на спектакъла.

Освен да ходя към спектакъла, което е моята съществена задача, аз имам и друга цел – да основа натрупа, т.е. всички ние да настроим сетивата си, мислите си на една вълна, да създадем един работен език – на равнище изразни средства.

Аз също, както и Станиславски, имам вяра, че текстът те ограбва. Тоест в случай че започнеш със заучен текст, ти лишаваш креативната си природа да търси, ограбваш я.

Изумена съм, освен от Нейков, само че и от другите артисти, че се впуска в подготовката като новак като първокурсник – с любознание, с религия. Той е безусловно на всяка подготовка. Дори, когато е играл до късно предната вечер и аз му споделям, че може да закъснее. Той идва даже, когато няма подиуми, в които репетира. Той е на сцената и споделя, че желае да усети спектакъла... Той има нужда да попива, има потребността да е там. Смятам това за извънредно качество.

Не е ли обикновено да е по този начин при всеки артист?....

- Може би, за най-младите това е обикновено. Но за артист с неговия опит не бих споделил, че е постоянно срещано. Още повече, че той има капацитет, който към момента не е оголен. Това, несъмнено, може да бъде казано за всеки артист.
Снимка: Иван Абаджиев Снимка: Иван Абаджиев Снимка: Иван Абаджиев Снимка: Иван Абаджиев Снимка: Иван Абаджиев Снимка: Иван Абаджиев Снимка: Иван Абаджиев Снимка: Иван Абаджиев Снимка: Иван Абаджиев Снимка: Иван Абаджиев Снимка: Иван Абаджиев Снимка: Иван Абаджиев Снимка: Иван Абаджиев Снимка: Иван Абаджиев Снимка: Иван Абаджиев Снимка: Иван Абаджиев Снимка: Иван Абаджиев Снимка: Иван Абаджиев Снимка: Иван Абаджиев Снимка: Иван Абаджиев Снимка: Иван Абаджиев Снимка: Иван Абаджиев Снимка: Иван Абаджиев Снимка: Иван Абаджиев Снимка: Иван Абаджиев Снимка: Иван Абаджиев Снимка: Иван Абаджиев Снимка: Иван Абаджиев Снимка: Иван Абаджиев Снимка: Иван Абаджиев Снимка: Иван Абаджиев Снимка: Иван Абаджиев
Никой артист не е разкрил всичките октави, които владее, или за които има опция. За мен е извънредно наслаждение да работя с него. Мога да кажа и още по-силни думи - приятност и екстаз. Думата е приятност...

Несъмнено, успявате да измъкнете скрити страни от гениите на актьорите, с които поставяте. От Вас някой съумял ли е да измъкне непредвиден за Вас самата режисьорски гений?

- Гледам на всеки един от актьорите като на сътрудник. Ако щете вярвайте, само че си припомням всяка първа подготовка на сцена с всеки един артист, с който съм репетирала. Хем ужасно, хем възбуждащо – това е нещо като тунел сред теб и картината, която гледаш на една галерия. Този кулоар сред мен и артиста е метафизична вътрешен глас за другия. Вярвам, че това чувство е взаимно.

Винаги стои въпросът по какъв начин, изследвайки човешките пристрастености, през историята на драмата и философията на живота, индивидът артист търси или просто намира вероятните ирационални поправки на разсъдъка. Обективно насочва проучването ми към по-цялостната визия за индивида, като единение от съзнавано и несъзнавано, рационално и ирационално.

Освен любознанието, което имат, огромните артисти не се опасяват да покажат, че се опасяват в подготовката – когато нещо не им се отдава. Понякога това може да те съсипе, в случай че си млад артист.

Любо Нейков Ви назовава прелестен психолог. Налага ли се да бъдете и психотерапевт по време на работа?

- Дори моите учители ми вършиха записка, а пък късно и Коко Азарян ми е казвал... Аз се влюбвам в гения на актьорите, в процеса. Влюбвам се в момчета и в девойки. Аз имам обсесия от жеста, от изразяването, от играта, имам взаимозависимост от подготовката, от актьорите. Имам обсесия към репетиционния развой във всичките му стадии.

Актьорът може да играе единствено, в случай че има детайл на усещане, въпреки че актьорската игра се развива и обогатява от силите на несъзнаваното. Не можем да изразим несъзнаваното непосредствено. То единствено взема решение по кое време да се появи чрез нещата, които виждаме или вършим умишлено. Именно тези детайли на несъзнаваното изискват от артиста да направи нещо с цел да изрази себе си, и по този начин да се преобрази, и по този начин да се разкрие.

Снимка: Личен списък

Коко ми споделяше: „ Можеш да ги обичаш, само че не би трябвало да ги идеализираш “. Явно в видял това у мен, само че аз не мога да си показва нещата по различен метод.

- Това не е ли и въпрос на доверие?

Да, само че мисля, че то е взаимно.

- Но неотдавна, по различен мотив, ми казахте: „ Лъжата е част от живота ни на всички равнища “...

- Абсолютно е по този начин. Тя е част и от обществения ни живот, и от политическия. В театъра също я има, за жалост... Броят се на пръсти театрите в България, в които съгласно мен има... Но, хайде да не приказваме за това.

Имате ли стаени страхове?

- Всеки човек си има както копнежи, по този начин и неподозирани за себе си стремежи, по този начин и неподозирани страхове, паранои. Честно казано, не знам дали това е боязън (Замисля се – бел. а.). Моят максимален боязън е, че може да ми бъде отнета опцията да върша това, без което не мога да пребивавам. Аз не мога да пребивавам без театъра...

Природата на театралното ще престане да съществува като носталгичен апел към възвишеното като изчезнало наличие. Мисията на театъра е да потвърждава, че творението е неистово, възторг, свещена полуда. За мен театърът е личния ни живот като инструмент, посредством който опитвам с истината. Природата на театралното изследва човешкото създание във безконечното му страдалчество сред небето и земята, сред божественото и демоничното, във безконечния му блян по безспорното.

Това има ли връзка със „ Салона на отхвърлените “? Или всичко е просто една смешка на Теди Москов?

- Не, не е смешка. Наистина, той се обади и ми го предложи. Друг е въпросът, че познавайки Теди Москов, не изключвам да е част от неговото възприятие за комизъм. А и не че ние сме тръгнали да го вършим този салон...

Това звучи и тъжно, и грубо...

- Ами, да... Може да се каже, че има обезценка на режисьорската институция. Да рисуваш портрета наопаки или да прерисуваш, не значи, че можеш да рисуваш. Девалвира режисьорското обучение. Не ме разбирайте неправилно. Някой може да е ужасна надарен и да няма потребност от никакво образование, тъй като може да е някакъв извънреден свръхталант.

Снимка: Личен списък

Въобще, тази хармония на шоу стратегиите е на път да подмени театралното. И това е една огромна опасност – не за българския спектакъл, а за цялата българска просвета. Нашият спектакъл е с изключителни обичаи. Достиженията са градени с години. Знанието се предава от потомство в потомство. Природата на театралното се предава на доста равнища. И по тази причина сме отговорни всички ние...

У нас има един подобен феномен: Например, в случай че един публицист е известен, не значи, че е добър. Не е задоволително и в случай че единствено рецензията го харесва. Опитвам се да кажа, че все по-малко останаха режисьорите, които да бъдат харесвани и от рецензията, и от публиката. Пазарното стартира да господства. За мен не е наложително комерсиалното да е постоянно с неприятен знак. У нас доста сътрудници към момента мислят, че комедийното е елементарно постижимо, а то е една много комплицирана дисциплинираност. Развращаването на усета на публиката е необратимо проваляне.

Научихме ли се да се любуваме на наличните наслади?

- Вече всичко е налично и всичко е допустимо. Ние живеем в един свят, в който индивидът е обезличен – личността му, съществото му. Ние към този момент живеем в трансхуманизъм. Със личното си единодушие, къде волно, къде несъзнателно, живеем в бъдещето. Все по-малко мислим, от ден на ден сме завладени от ентропия. Съвременния човек има непрекъснатата нужда съзнанието му да е заето с нещо, единствено и единствено да не мисли.

Въпреки че сега човечеството е в най-големия си теоретичен и механически напредък, няма тази степен на одухотворяване, каквато е имало единствено 100 години обратно.

Какво е да работиш един до друг с индивида, когато обичаш?

- Аз не виждам на Васил (Васил Абаджиев – сценограф и художник, брачен партньор на Лилия Абаджиева – бел. а.) като на даденост. Сега даже се връщам от неговото ателие – с цел да ми покаже последните си работи. Винаги ме изненадва, постоянно ме изумява. Той е мислещ човек. Непрекъснато открива за мен и модерни философи, и тематики, които го интересуват. Нашата връзка е любовна, само че това е обич на доста равнища. Никога не съм се чувала да го назовавам брачна половинка ми...

Снимка: Личен списък

Сега вършим това изявление в Сатирата – място, където той е израснал. Там, където в този момент е камерната сцена, преди време е било ателието на художника. Васил е ходил на уроци при него от четвърти до осми клас. Гледал е стотици пъти спектаклите, които аз съм гледала по веднъж с моите родители.

Много пъти сме си говорили с него, че той още от дете е притеглен към театъра. Понякога той ми е предложил по три или по четири сценографски облика на спектакъла. И доста постоянно, на идейно или метафорично равнище, те дават тенденция на моята режисьорска работа.

Работата с Васил е същинско ентусиазъм за мен. Той не е мой помощник или просто художник, с който имам добра колаборация. Васил е мой съавтор, съавтор на спектаклите ми.

Снимка: Личен списък

Високата му добродетелност, духовната му настройка, духовната му визия, че сме захвърлени в този веществен свят, мъдростта му, философската му настройка за метафизичното, за райските планети, за другия, духовния свят, към който всички би трябвало да се стремим, с цел да достигнем Бога. Това са все неща, които са част от посветеността на Васил и за които развих бленда, с помощта на него.

Класиката участва доста в българския спектакъл. Вие като режисьор по какъв начин се отнасяте към нея – интерпретирате ли я или се „ саморазправяте “ с нея?

- Всяка една работа върху текст е интерпретация. Защо Чехов е вторият най-поставян създател в света след Шекспир? Човек би могъл да се запита за какво в Америка харесват „ Вуйчо Ваньо “ или „ Вишнева градина “. Именно, тъй като Чехов има голям брой свободни валенции. Колкото по-голям е един драматург, толкоз повече са свободните валенции.

Всеки има своята визия за едно произведение, само че това, никога, не е разпра. Напротив, аз мисля, че тези текстове по тази причина са живи и безконечни – тъй като до наши дни възбуждат и въодушевяват модерния човек...

„ На подготовка стартират да се получават неща, които никой в никакъв случай не си е представял “, ми сподели за Вас артистът Боян Арсов. Това важи ли и за Вас като режисьор, или постоянно знаете какво желаете да постигнете, и то се получава?

- Честно казано, естествено, че има изненадващи неща и моменти, в които артистът отлита... Тези моменти от подготовката се помнят за цялостен живот. Това са чудеса, които се случват. Още по-голямо знамение е, в случай че този артист болести другите и се получи някаква групова артистична полуда, равносилна на хвърчене. Аз постоянно чакам чудото от тази групова работа.

Ицко Финци, Йосиф Сърчаджиев, Димитър Манчев, Наум Шопов.. Съжалявате ли, че не сте работила с още от най-големите ни артисти – тези, които към този момент си отидоха и тези, които, както самата Вие казвате „ играят до гибел “...

- За всеки професионален артист спектакълът е на живот и гибел. Може да се случи по този начин, че някой да е изгубил доста непосредствен човек, само че той излиза и играе. Всички артисти, с които аз съм работила, са такива. За мен това са артисти гладиатори.

Снимка: Личен списък

Много от нас гледат на театъра като на избавление. Спасение от това, което отвън театъра те гнети, терзае. Може да имаш терзания, да имаш омерзение, да има всевъзможни обществени стопански и политически катаклизми. Стъпваш на сцената и всичко изчезва. Друг е въпросът, че няма по какъв начин един режисьор да работи с всички артисти, с които желае.

Какво може да Ви възпламени, отвън всичко това, което си казахме за театъра?

- (Замисля се – бел. а.) Би ме възпламенило, само че с противоположен знак, някаква висша неправда. Имам нетърпимост към несправедливостите. Естествено, човек не е всесилен и не може да реагира на всичко...