Българка изгради сама своя рай на Занзибар
„ За мен триумфът е да живееш по метода, по който искаш, да правиш каквото си искаш, когато си поискаш “, споделя Аделина. Не че не е сполучлива в обичайното схващане. Създала е лична компания за пречиствателни станции на отпадни води.
Изграждала е обекти в доста страни по света и се гордее, че с работата си способства за една по-чиста планета – с пречистена вода. „ Отпадните води са доста сериозен екологичен проблем, по тази причина толкоз доста си обичам работата и не бих я оставила за нищо на света “, споделя тя.
Аделина Александрова обаче е съумяла да подреди живота си по този начин, че да бъде колкото е допустимо повече дни в годината на топло. През пролетта, лятото и есента е в Елин Пелин, откъдето проектира пречиствателни станции и след това ги построява из България. През зимата живее на остров Занзибар, в парадайс, който е построила сама – къщата за посетители „ Вила Аделина “.
Какъв кураж би трябвало да има една жена, сама, на другия завършек на света, с цел да се захване с сходен огромен план?…
„ Не е кураж, полуда би трябвало за тая работа “, звънкият смях на Аделина кънти в мрежата. „ Просто би трябвало да не мислиш толкоз, тъй като другояче няма даже да започнеш. “
„ Като свободен човек, беше ми писнало някой да ми споделя какво да върша, по какъв начин да го върша – продължава тя. – А това, което се случваше в Европа по време на пандемията, беше ужасно… Трябваше повече повече кураж да живееш там, в сравнение с да дойдеш и да направиш това, което аз направих на Занзибар. “
„ Моята история е малко шантава “, смее се Аделина. Родена е в Елин Пелин, покрай София, през 1976-а. „ Вече съм на едни хубави 47 години, да не си крием възрастта “ – звучи някак нехайно, като че ли преди този момент не се е разправяла със занзибарци, които за нищо не си дават напън.
Завършила е френската езикова гимназия в Правец и „ Международен туризъм “ и „ Икономика “ в УНСС, тъй като от доста дребна мечтае да пътува. Но в никакъв случай не е работила по специалността, защото се захваща с построяването на пречиствателни станции. Покрива целия развой – планиране, създаване, тестване, пускане, оповестява BG Voice.
„ Животът по този начин подреди нещата, че около някогашния ми сътрудник, с който се разделих преди 5 години, се научих на този бизнес, тъй като бях на всички места около него. Сега сега в България се занимавам с това “, споделя тя.
Живяла е по 5 години в Испания и Италия, където също е изграждала пречиствателни станции. През 2009-а се връща в България. Вдига си прекрасен дом, който сама проектира, в Елин Пелин, и оттова ръководи бизнеса си.
Танзанийският остров се оказва единственото отворено място по време на пандемията. „ Честно казано, когато купих билет за Занзибар, не знаех къде отивам. И останах “, спомня си тя.
Детската ѝ фантазия е била да има къща под палмите. Преди това пробва да я построи в Шри Ланка, където върви няколко пъти по работа през 2019-а и доста ѝ харесва. „ Нещата там обаче вървяха мъчно, изключително през 2020-а, когато затвориха границите “, споделя Аделина.
„ Пандемията беше най-тежкият миг в живота ми – спомня си тя. – Стоях си у дома, а Елин Пелин е покрай летище София. Тогава цели 5 месеца не видях нито един аероплан в небето. Беше депресиращо. Когато хванах полета за Занзибар с Fly Dubai, споделих на другари: „ След 9 месеца у дома и аероплан без едно крило да ми дадат, отново ще се кача “, споделя тя.
На острова си купува парче гола земя. Първо концепцията е да построи дребна къщурка, в която да живее през зимата, когато работата по пречиствателните станции стопира. Просто не обича студа и снега. „ Хвърлих се в едно премеждие, при което и аз самата нямах концепция какво тъкмо върша. От дребна къщурка след това стана цяла вила “, смее се тя.
Сама си прави плана. „ Казах си, аз цели пречиствателни станции мога да планирам, една къща ли не мога да направя “, споделя Аделина. Местни архитекти пригаждат плана съгласно техните закони. „ За една седмица беше подготвен. След 10 дни получих позволение за градеж – нещо, което в България и където и да било по света мъчно би се случило “, споделя тя.
После всичко потегля по метод, който не е виждала на никое място по света. Построяват оградата, копаят основите. Постройката е солидна, с основи от бетон и желязо, не като типичните дървени структури на острова.
„ На какво ли не се нагледах, до момента в който се строеше. За пръв път видях по какъв начин се бърка бетон на ръка, с елементарна бетонобъркачка, само че главно дами носят на главите си трошляк, пясък. Хвърлят вътре в машината, един брои какъв брой кофи трошляк и пясък се сипват “, споделя Аделина.
Големи кахъри има с издълбаването на кладенци за чиста вода, тъй като там тръбопровод няма. „ Целият двор е надупчен от опити за копаене на кладенци – споделя тя. – При първия пристигна Рамадан, а там множеството хора са мюсюлмани. Не можеха да слизат долу, тъй като не ядат и не пият вода по през целия ден. После заваляха едни огромни дъждове и кладенецът се срути… “
Като гледа човек красивия ѝ басейн на фотосите, се чуди, по какъв начин се поддържа, при такива проблеми с водата. „ Е, те проблемите идват и се позволяват. Просто всичко ти коства доста нерви. Занзибар ме научи да не се нервирам, тъй като другояче си за на никое място “, разяснява тя.
Успяват да изградят постоянен бунар едвам на третия опит. По време на градежа на къщата тя пътува до България и се връща назад да види по какъв начин върви градежът, и всякога я чакат неприятни изненади.
Много кахъри има и с довършителните работи. Когато локални хора боядисват стените, оставят следи от боята на всички места – по пода, по прозорците. Хваща се и сама пребоядисва цялата къща.
Интериорът е в живописен занзибарски жанр.
Вратите на дрешниците са от дървена рамка, а в нея е залепила от обичайните локални платове – китенге. Има ги и по диваните, фотьойлите, на възглавнички. „ Китенге са с най-различни шарки, а аз доста обичам шареното, тъй че тук си открих поле за изява “, смее се тя.
Вилата е с 5 стаи за по двама индивида, или общо за 10 посетители. „ Учила съм интернационален туризъм, доста съм пътувала, само че в никакъв случай не съм работила това – споделя тя. – Видях, че работата на хотелиерите и ресторантьорите е доста сложна.
Не счита да се задържа дълго на острова в бъдеще, не обича доста да стои на едно място. Опитва се да образова локални младежи да работят в красивата ѝ вила, само че не е елементарно това да се случи в Занзибар. Местните хора имат разнообразни визии за живота, за всичко.
„ Докато мен ме няма тук, нещата не вървят “, въздиша тя. От занзибарците се учи да гледа по-спокойно на нещата и да не си дава доста напън. „ Занзибар ми дава спокойствието, което ми липсва в България – споделя тя. – Аз пребивавам на доста бързи обороти. Когато някой ми каже: „ Ще се забележим за половин час, давам отговор: „ Аз за половин час гражданска война мога да направя “.
„ Тук има една приказка „ поле, поле “ – „ постепенно, постепенно “. И „ хакуна матата “, или „ няма проблеми “, „ няма грижи “. За тях всичко е „ хакуна матата “ и „ поле, поле “, прибавя тя с въздишка.
Признава обаче, че островът я притегля със спокойствието и безгрижието, с топлото време, многото плажове, красивите гледки, вкусната храна и най-голямото многообразие от тропически плодове, което е виждала.
Светът е стеснен за нейната рискована натура. Луда е по пътешествията и е обиколила 80 страни – по работа, само че и поради случката. От 5 години го прави за наслаждение, като може да проектира пречиствателни станции по време на пътешествията си. Не е била единствено на континента Австралия.
Наскоро се е завърнала от вълнуващо сафари в Националния парк Серенгети в Танзания и в Нгоронгоро – резерват за редки животни. Видяла е по какъв начин лъв се катери по джипа им, а също и миграцията на животните. Наблюдавала е по какъв начин жирафи и носорози свободно се разхождат край тях. „ Давам си сметка, че на смешка, на подбив това е пето сафари, което върша. Следващото… При масаите в Masai Mara – Кения, дай, Боже “, споделя тя.
създател: СЛАВА
...
Изграждала е обекти в доста страни по света и се гордее, че с работата си способства за една по-чиста планета – с пречистена вода. „ Отпадните води са доста сериозен екологичен проблем, по тази причина толкоз доста си обичам работата и не бих я оставила за нищо на света “, споделя тя.
Аделина Александрова обаче е съумяла да подреди живота си по този начин, че да бъде колкото е допустимо повече дни в годината на топло. През пролетта, лятото и есента е в Елин Пелин, откъдето проектира пречиствателни станции и след това ги построява из България. През зимата живее на остров Занзибар, в парадайс, който е построила сама – къщата за посетители „ Вила Аделина “.
Какъв кураж би трябвало да има една жена, сама, на другия завършек на света, с цел да се захване с сходен огромен план?…
„ Не е кураж, полуда би трябвало за тая работа “, звънкият смях на Аделина кънти в мрежата. „ Просто би трябвало да не мислиш толкоз, тъй като другояче няма даже да започнеш. “
„ Като свободен човек, беше ми писнало някой да ми споделя какво да върша, по какъв начин да го върша – продължава тя. – А това, което се случваше в Европа по време на пандемията, беше ужасно… Трябваше повече повече кураж да живееш там, в сравнение с да дойдеш и да направиш това, което аз направих на Занзибар. “
„ Моята история е малко шантава “, смее се Аделина. Родена е в Елин Пелин, покрай София, през 1976-а. „ Вече съм на едни хубави 47 години, да не си крием възрастта “ – звучи някак нехайно, като че ли преди този момент не се е разправяла със занзибарци, които за нищо не си дават напън.
Завършила е френската езикова гимназия в Правец и „ Международен туризъм “ и „ Икономика “ в УНСС, тъй като от доста дребна мечтае да пътува. Но в никакъв случай не е работила по специалността, защото се захваща с построяването на пречиствателни станции. Покрива целия развой – планиране, създаване, тестване, пускане, оповестява BG Voice.
„ Животът по този начин подреди нещата, че около някогашния ми сътрудник, с който се разделих преди 5 години, се научих на този бизнес, тъй като бях на всички места около него. Сега сега в България се занимавам с това “, споделя тя.
Живяла е по 5 години в Испания и Италия, където също е изграждала пречиствателни станции. През 2009-а се връща в България. Вдига си прекрасен дом, който сама проектира, в Елин Пелин, и оттова ръководи бизнеса си.
Танзанийският остров се оказва единственото отворено място по време на пандемията. „ Честно казано, когато купих билет за Занзибар, не знаех къде отивам. И останах “, спомня си тя.
Детската ѝ фантазия е била да има къща под палмите. Преди това пробва да я построи в Шри Ланка, където върви няколко пъти по работа през 2019-а и доста ѝ харесва. „ Нещата там обаче вървяха мъчно, изключително през 2020-а, когато затвориха границите “, споделя Аделина.
„ Пандемията беше най-тежкият миг в живота ми – спомня си тя. – Стоях си у дома, а Елин Пелин е покрай летище София. Тогава цели 5 месеца не видях нито един аероплан в небето. Беше депресиращо. Когато хванах полета за Занзибар с Fly Dubai, споделих на другари: „ След 9 месеца у дома и аероплан без едно крило да ми дадат, отново ще се кача “, споделя тя.
На острова си купува парче гола земя. Първо концепцията е да построи дребна къщурка, в която да живее през зимата, когато работата по пречиствателните станции стопира. Просто не обича студа и снега. „ Хвърлих се в едно премеждие, при което и аз самата нямах концепция какво тъкмо върша. От дребна къщурка след това стана цяла вила “, смее се тя.
Сама си прави плана. „ Казах си, аз цели пречиствателни станции мога да планирам, една къща ли не мога да направя “, споделя Аделина. Местни архитекти пригаждат плана съгласно техните закони. „ За една седмица беше подготвен. След 10 дни получих позволение за градеж – нещо, което в България и където и да било по света мъчно би се случило “, споделя тя.
После всичко потегля по метод, който не е виждала на никое място по света. Построяват оградата, копаят основите. Постройката е солидна, с основи от бетон и желязо, не като типичните дървени структури на острова.
„ На какво ли не се нагледах, до момента в който се строеше. За пръв път видях по какъв начин се бърка бетон на ръка, с елементарна бетонобъркачка, само че главно дами носят на главите си трошляк, пясък. Хвърлят вътре в машината, един брои какъв брой кофи трошляк и пясък се сипват “, споделя Аделина.
Големи кахъри има с издълбаването на кладенци за чиста вода, тъй като там тръбопровод няма. „ Целият двор е надупчен от опити за копаене на кладенци – споделя тя. – При първия пристигна Рамадан, а там множеството хора са мюсюлмани. Не можеха да слизат долу, тъй като не ядат и не пият вода по през целия ден. После заваляха едни огромни дъждове и кладенецът се срути… “
Като гледа човек красивия ѝ басейн на фотосите, се чуди, по какъв начин се поддържа, при такива проблеми с водата. „ Е, те проблемите идват и се позволяват. Просто всичко ти коства доста нерви. Занзибар ме научи да не се нервирам, тъй като другояче си за на никое място “, разяснява тя.
Успяват да изградят постоянен бунар едвам на третия опит. По време на градежа на къщата тя пътува до България и се връща назад да види по какъв начин върви градежът, и всякога я чакат неприятни изненади.
Много кахъри има и с довършителните работи. Когато локални хора боядисват стените, оставят следи от боята на всички места – по пода, по прозорците. Хваща се и сама пребоядисва цялата къща.
Интериорът е в живописен занзибарски жанр.
Вратите на дрешниците са от дървена рамка, а в нея е залепила от обичайните локални платове – китенге. Има ги и по диваните, фотьойлите, на възглавнички. „ Китенге са с най-различни шарки, а аз доста обичам шареното, тъй че тук си открих поле за изява “, смее се тя.
Вилата е с 5 стаи за по двама индивида, или общо за 10 посетители. „ Учила съм интернационален туризъм, доста съм пътувала, само че в никакъв случай не съм работила това – споделя тя. – Видях, че работата на хотелиерите и ресторантьорите е доста сложна.
Не счита да се задържа дълго на острова в бъдеще, не обича доста да стои на едно място. Опитва се да образова локални младежи да работят в красивата ѝ вила, само че не е елементарно това да се случи в Занзибар. Местните хора имат разнообразни визии за живота, за всичко.
„ Докато мен ме няма тук, нещата не вървят “, въздиша тя. От занзибарците се учи да гледа по-спокойно на нещата и да не си дава доста напън. „ Занзибар ми дава спокойствието, което ми липсва в България – споделя тя. – Аз пребивавам на доста бързи обороти. Когато някой ми каже: „ Ще се забележим за половин час, давам отговор: „ Аз за половин час гражданска война мога да направя “.
„ Тук има една приказка „ поле, поле “ – „ постепенно, постепенно “. И „ хакуна матата “, или „ няма проблеми “, „ няма грижи “. За тях всичко е „ хакуна матата “ и „ поле, поле “, прибавя тя с въздишка.
Признава обаче, че островът я притегля със спокойствието и безгрижието, с топлото време, многото плажове, красивите гледки, вкусната храна и най-голямото многообразие от тропически плодове, което е виждала.
Светът е стеснен за нейната рискована натура. Луда е по пътешествията и е обиколила 80 страни – по работа, само че и поради случката. От 5 години го прави за наслаждение, като може да проектира пречиствателни станции по време на пътешествията си. Не е била единствено на континента Австралия.
Наскоро се е завърнала от вълнуващо сафари в Националния парк Серенгети в Танзания и в Нгоронгоро – резерват за редки животни. Видяла е по какъв начин лъв се катери по джипа им, а също и миграцията на животните. Наблюдавала е по какъв начин жирафи и носорози свободно се разхождат край тях. „ Давам си сметка, че на смешка, на подбив това е пето сафари, което върша. Следващото… При масаите в Masai Mara – Кения, дай, Боже “, споделя тя.
създател: СЛАВА
...
Източник: slava.bg
КОМЕНТАРИ