В деня на жената три украинки разказват как събират живота си в куфари
"Всичко, което ни е известно за войната, го знаем от "мъжкия глас ". Ние сме в плен на "мъжките " показа и на "мъжките " чувства за войната
Статия на Дамяна Велева, оповестена в
На "мъжките " думи. Жените мълчат ", написа през 1983 година беларуската писателка и нобелов лауреат Светлана Алексиевич. Тя е първата, която си слага за цел да потърси, запише и събере на едно място разказите на дами, взели участие на фронта през Втората международна война. До оня миг никой в тогавашния Съветски съюз не го е правил. Дори самите дами не са си помисляли, че техният роман е значим.
39 години по-късно някои от дъщерите, внучките и правнучките им също се сблъскват с война. Техните гласове обаче отекват несравнимо по-силно. В идващите редове са събрани три истории - на три разнообразни украинки, с техния "женски глас " и "женски " думи за войната, преобърнала живота им през последните 13 дни.
"Живот, побран в два куфара "Да намеря каски, жилетки, комплекти за първа помощ за журналисти;Да провеждам евакуацията на другари и непознати;Да намеря краткотрайни жилища за пристигащите;Да пиша статии;Да купя храна от съвсем празния магазин;Да преброя какъв брой живота бяха разрушени от Русия;Да не рева.
Така наподобява описът със задания за деня на Катерина Сергацкова. Пише го на 4 март в Лвов. Избягала е там от Киев дружно с мъжа си и двете им деца. Решават да изоставен града чак на петия ден, откакто Русия атакува Украйна.
Същия избор през последните съвсем две седмици са създали още милиони украинци. По данни на Организация на обединените нации единствено тези, минали границата, са над 1,7 млн. души, а разселените вътре в страната са доста повече.
За Сергацкова и брачна половинка ѝ неочакваното тръгване не е оригиналност. Тя е родена в Русия, само че израства в Симферопол на полуостров Крим. Когато Русия анексира полуострова през 2014 година, младата жена е принудена да го напусне. Съпругът ѝ е заставен да направи същото, само че от Донбас, откакто проруските сепаратисти завладяват района.
Сергацкова също така е журналистка, основна редакторка на самостоятелното украинско издание Заборона, където работи дружно със брачна половинка си. И двамата имат опит във военни райони - тя в Ирак, той в Сирия, Чечня, Мианмар. Но когато войната е вкъщи, нещата наподобяват друго.
"Успяхме да вземем единствено няколко неща - няколко облекла, една камера, една бронежилетка, памперси, Хари Потър легото на по-големия ми наследник и флумастери, тъй като по-малкият не може да живее без тях ",разказва Сергацкова в публикацията си за Los Angeles Times.
"Всичко останало оставихме в жилището си. Целият ни живот - побран в два куфара. "
В колата, на излизане от Киев, Сергацкова отбелязва какъв брой изменен ѝ се вижда градът - чувство, което е имала и преди, като боен сътрудник в Източна Украйна. На петия ден от войната Киев се е трансформирал в град на затворени мостове, опашки пред супермаркетите, въоръжени мъже, барикади от тухли и остарели автомобилни гуми по улиците.
Преди 8 години по сходен трагичен метод единствено за дни се преобрази и Донецк, спомня си тя.
"Войната трансформира радикално образа на градовете; отпечатва се върху всичко, което преди е изглеждало обикновено ", написа 34-годишната Сергацкова.
"Дори небето като че ли трансформира цвета си и придобива сивкав, развален нюанс. С всеки изстрел и всяка детонация цветовете на града се отмиват от ден на ден и повече, смесвайки се в мръсна, хомогенна маса. "
В момента журналистката работи от Лвов и чака "този безконечен призрачен сън да свърши ". Междувременно оказва помощ и с намирането на заслон за десетките хиляди, принудени да изоставен домовете си.
Част от екипа ѝ също като нея е в западната част на Украйна, други към този момент са отвън страната. За да могат да продължат работата си безвредно обаче, те, както и доста други украински публицисти се нуждаят от бронежилетки, каски, акумулатори, радиостанции. За задачата преди към седмица Сергацкова основава дарителската самодейност "24.02 Fund ". Със събраните пари ще бъде купена нужната техника и защитно съоръжение. Така Сергацкова вижда персоналния си принос към обединените старания на украинците.
"Цялата страна се е обединила в едно пулсиращо сърце ", споделя тя и прибавя: "което съветските снаряди могат да пробият във всеки един миг. "
"Моля ви, не пускайте децата си тук "
Именно тази надвиснала заплаха кара и една 86-годишна украинска жена в Киев да желае да даде своя принос към прекратяването на войната.
В продължение на повече от 60 години Свитлана Петровска е преподавала история и познава предишното. Носителка е на Ордена на усмивката - интернационално отличие за действия, носещи наслада на децата, и е Заслужил преподавател на Украйна.
Тя е от разбъркан украински и еврейски генезис - нейната баба и вуйна ѝ са убити от нацистите по време на клането в Бабий Яр. Самата Петровска ясно си спомня бомбардировките и евакуацията към Русия през 1941. Затова и има вяра, че има моралното право да се обърне към съветския народ и по-специално - към съветските майки, към които са отправени всичките ѝ очаквания.
"Ние имаме доста проблеми, само че ще си ги решим сами ", обръща се Петровска към тях. "Не ни трябват съветски войски тук. Моля ви, не пускайте децата си. Извадете ги от армията, спрете тази война ", продължава обръщението на старата украинка, оповестено в Youtube.
"Навремето дружно спряхме нацистите. Все още можем да го създадем с ваша помощ. Помогнете на Украйна, помогнете на съветската войска, спасете децата си. Моля ви, моля към вас, излезте на улицата, пишете петиции. Изисквайте неотложно преустановяване на войната. Ние имаме вяра във вас. "
В апела си към съветските дами Петровска загатва и телефонната линия "Върни се жив ", която украинските управляващи откриха на 27 февруари. На нея родственици на съветските бойци могат да се обадят и да потърсят информация за своите татковци, братя, синове. Освен нея украинските управляващи откриха и онлайн платформа, на която могат да се видят видеа и фотоси на пленени съветски бойци. Там родственици също могат да разпознаят околните си.
"Майко, баща, не желаех да пристигам тук. Накараха ме ", споделя съветски боец, за който се твърди, че е покорен, в едно от видеата.
Инициативите към този момент доведоха до реакции - десетки фамилии оповестиха, че за първи път са научили, че техните близки са изпратени не на учения, а да се бият в Украйна.
"Ще останем до края "
"Ще изчислим какъв брой цивилни или военни са починали в офанзивите, само че в никакъв случай няма да можем да изчислим какъв брой пациенти не са били диагностицирани в точния момент и какъв брой пациенти са умряли, тъй като не са били лекувани. Това ще е голям брой хора. "
Думите са на друга, трета украинка. Освен борбите извън на улицата, всеки ден тя е очевидец на по-малки, персонални борби, протичащи се зад стените на Националната педиатрична болница в Киев.
Заради продължаващия обстрел над града доктор Леся Лисиция работи в мазето на болничното заведение. То е превърнато в бомбоубежище, с матраци, възглавници и чаршафи, прострени по пода. Липсват съществени лекарства, понижават даже и запасите от храна и вода. Въпреки това Лисиция и сътрудниците ѝ не престават да се грижат за десетките си дребни пациенти, заболели от рак.
За доста от тях е препоръчитeлно да бъдат преместени в различен център в Лвов, където обстановката е по-сигурна, а нужните лекарства - към момента налични. Но пътят от Киев до Лвов е голям риск. От началото на съветската инвазия до момента управляващите в Украйна са оповестили 406 смъртни случаи на цивилни, в това число минимум 14 деца.
"Пациентите и техните родители ме питат дали е безвредно, а аз им споделям: не знам ", споделя лекарката пред NBC News. "Дори не знам дали е безвредно да излизаме на открито. Възможно е да излезем покрай болничното заведение и да бъдем ударени. "
От 25 февруари насам болничното заведение се е трансформирала в дом за нея, брачна половинка ѝ, който също е доктор, и двете им деца - на пo 2 и 5 години. Попитана какво се е трансформирало в живота ѝ през последните няколко дни, доктор Лисиция е безапелационна: "Всичко. " В момента дели биографията си на живот преди и след съветската офанзива. Единственото нещо, което не се е трансформирало, е, че пациентите към момента се нуждаят от грижи.
"Първата нощ беше ужасно, споделя тя пред MedPage Today. Събудила се е от "странен тон ", мислейки си, че или сънува призрачен сън, или е полудяла. Тогава поглежда във Facebook и схваща, че не е единствената в този "кошмар ".
"В началото бях уплашена, в действителност ", споделя Лисиция. Но с времето се успокоява, тъй като по думите ѝ не е допустимо да живееш в стрес от самото начало.
"Ще продължим да вършим всичко, което е значимо за нашите пациенти ", споделя украинската лекарка. "И ще останем до края. "
Статия на Дамяна Велева, оповестена в
На "мъжките " думи. Жените мълчат ", написа през 1983 година беларуската писателка и нобелов лауреат Светлана Алексиевич. Тя е първата, която си слага за цел да потърси, запише и събере на едно място разказите на дами, взели участие на фронта през Втората международна война. До оня миг никой в тогавашния Съветски съюз не го е правил. Дори самите дами не са си помисляли, че техният роман е значим.
39 години по-късно някои от дъщерите, внучките и правнучките им също се сблъскват с война. Техните гласове обаче отекват несравнимо по-силно. В идващите редове са събрани три истории - на три разнообразни украинки, с техния "женски глас " и "женски " думи за войната, преобърнала живота им през последните 13 дни.
"Живот, побран в два куфара "Да намеря каски, жилетки, комплекти за първа помощ за журналисти;Да провеждам евакуацията на другари и непознати;Да намеря краткотрайни жилища за пристигащите;Да пиша статии;Да купя храна от съвсем празния магазин;Да преброя какъв брой живота бяха разрушени от Русия;Да не рева.
Така наподобява описът със задания за деня на Катерина Сергацкова. Пише го на 4 март в Лвов. Избягала е там от Киев дружно с мъжа си и двете им деца. Решават да изоставен града чак на петия ден, откакто Русия атакува Украйна.
Същия избор през последните съвсем две седмици са създали още милиони украинци. По данни на Организация на обединените нации единствено тези, минали границата, са над 1,7 млн. души, а разселените вътре в страната са доста повече.
За Сергацкова и брачна половинка ѝ неочакваното тръгване не е оригиналност. Тя е родена в Русия, само че израства в Симферопол на полуостров Крим. Когато Русия анексира полуострова през 2014 година, младата жена е принудена да го напусне. Съпругът ѝ е заставен да направи същото, само че от Донбас, откакто проруските сепаратисти завладяват района.
Сергацкова също така е журналистка, основна редакторка на самостоятелното украинско издание Заборона, където работи дружно със брачна половинка си. И двамата имат опит във военни райони - тя в Ирак, той в Сирия, Чечня, Мианмар. Но когато войната е вкъщи, нещата наподобяват друго.
"Успяхме да вземем единствено няколко неща - няколко облекла, една камера, една бронежилетка, памперси, Хари Потър легото на по-големия ми наследник и флумастери, тъй като по-малкият не може да живее без тях ",разказва Сергацкова в публикацията си за Los Angeles Times.
"Всичко останало оставихме в жилището си. Целият ни живот - побран в два куфара. "
В колата, на излизане от Киев, Сергацкова отбелязва какъв брой изменен ѝ се вижда градът - чувство, което е имала и преди, като боен сътрудник в Източна Украйна. На петия ден от войната Киев се е трансформирал в град на затворени мостове, опашки пред супермаркетите, въоръжени мъже, барикади от тухли и остарели автомобилни гуми по улиците.
Преди 8 години по сходен трагичен метод единствено за дни се преобрази и Донецк, спомня си тя.
"Войната трансформира радикално образа на градовете; отпечатва се върху всичко, което преди е изглеждало обикновено ", написа 34-годишната Сергацкова.
"Дори небето като че ли трансформира цвета си и придобива сивкав, развален нюанс. С всеки изстрел и всяка детонация цветовете на града се отмиват от ден на ден и повече, смесвайки се в мръсна, хомогенна маса. "
В момента журналистката работи от Лвов и чака "този безконечен призрачен сън да свърши ". Междувременно оказва помощ и с намирането на заслон за десетките хиляди, принудени да изоставен домовете си.
Част от екипа ѝ също като нея е в западната част на Украйна, други към този момент са отвън страната. За да могат да продължат работата си безвредно обаче, те, както и доста други украински публицисти се нуждаят от бронежилетки, каски, акумулатори, радиостанции. За задачата преди към седмица Сергацкова основава дарителската самодейност "24.02 Fund ". Със събраните пари ще бъде купена нужната техника и защитно съоръжение. Така Сергацкова вижда персоналния си принос към обединените старания на украинците.
"Цялата страна се е обединила в едно пулсиращо сърце ", споделя тя и прибавя: "което съветските снаряди могат да пробият във всеки един миг. "
"Моля ви, не пускайте децата си тук "
Именно тази надвиснала заплаха кара и една 86-годишна украинска жена в Киев да желае да даде своя принос към прекратяването на войната.
В продължение на повече от 60 години Свитлана Петровска е преподавала история и познава предишното. Носителка е на Ордена на усмивката - интернационално отличие за действия, носещи наслада на децата, и е Заслужил преподавател на Украйна.
Тя е от разбъркан украински и еврейски генезис - нейната баба и вуйна ѝ са убити от нацистите по време на клането в Бабий Яр. Самата Петровска ясно си спомня бомбардировките и евакуацията към Русия през 1941. Затова и има вяра, че има моралното право да се обърне към съветския народ и по-специално - към съветските майки, към които са отправени всичките ѝ очаквания.
"Ние имаме доста проблеми, само че ще си ги решим сами ", обръща се Петровска към тях. "Не ни трябват съветски войски тук. Моля ви, не пускайте децата си. Извадете ги от армията, спрете тази война ", продължава обръщението на старата украинка, оповестено в Youtube.
"Навремето дружно спряхме нацистите. Все още можем да го създадем с ваша помощ. Помогнете на Украйна, помогнете на съветската войска, спасете децата си. Моля ви, моля към вас, излезте на улицата, пишете петиции. Изисквайте неотложно преустановяване на войната. Ние имаме вяра във вас. "
В апела си към съветските дами Петровска загатва и телефонната линия "Върни се жив ", която украинските управляващи откриха на 27 февруари. На нея родственици на съветските бойци могат да се обадят и да потърсят информация за своите татковци, братя, синове. Освен нея украинските управляващи откриха и онлайн платформа, на която могат да се видят видеа и фотоси на пленени съветски бойци. Там родственици също могат да разпознаят околните си.
"Майко, баща, не желаех да пристигам тук. Накараха ме ", споделя съветски боец, за който се твърди, че е покорен, в едно от видеата.
Инициативите към този момент доведоха до реакции - десетки фамилии оповестиха, че за първи път са научили, че техните близки са изпратени не на учения, а да се бият в Украйна.
"Ще останем до края "
"Ще изчислим какъв брой цивилни или военни са починали в офанзивите, само че в никакъв случай няма да можем да изчислим какъв брой пациенти не са били диагностицирани в точния момент и какъв брой пациенти са умряли, тъй като не са били лекувани. Това ще е голям брой хора. "
Думите са на друга, трета украинка. Освен борбите извън на улицата, всеки ден тя е очевидец на по-малки, персонални борби, протичащи се зад стените на Националната педиатрична болница в Киев.
Заради продължаващия обстрел над града доктор Леся Лисиция работи в мазето на болничното заведение. То е превърнато в бомбоубежище, с матраци, възглавници и чаршафи, прострени по пода. Липсват съществени лекарства, понижават даже и запасите от храна и вода. Въпреки това Лисиция и сътрудниците ѝ не престават да се грижат за десетките си дребни пациенти, заболели от рак.
За доста от тях е препоръчитeлно да бъдат преместени в различен център в Лвов, където обстановката е по-сигурна, а нужните лекарства - към момента налични. Но пътят от Киев до Лвов е голям риск. От началото на съветската инвазия до момента управляващите в Украйна са оповестили 406 смъртни случаи на цивилни, в това число минимум 14 деца.
"Пациентите и техните родители ме питат дали е безвредно, а аз им споделям: не знам ", споделя лекарката пред NBC News. "Дори не знам дали е безвредно да излизаме на открито. Възможно е да излезем покрай болничното заведение и да бъдем ударени. "
От 25 февруари насам болничното заведение се е трансформирала в дом за нея, брачна половинка ѝ, който също е доктор, и двете им деца - на пo 2 и 5 години. Попитана какво се е трансформирало в живота ѝ през последните няколко дни, доктор Лисиция е безапелационна: "Всичко. " В момента дели биографията си на живот преди и след съветската офанзива. Единственото нещо, което не се е трансформирало, е, че пациентите към момента се нуждаят от грижи.
"Първата нощ беше ужасно, споделя тя пред MedPage Today. Събудила се е от "странен тон ", мислейки си, че или сънува призрачен сън, или е полудяла. Тогава поглежда във Facebook и схваща, че не е единствената в този "кошмар ".
"В началото бях уплашена, в действителност ", споделя Лисиция. Но с времето се успокоява, тъй като по думите ѝ не е допустимо да живееш в стрес от самото начало.
"Ще продължим да вършим всичко, което е значимо за нашите пациенти ", споделя украинската лекарка. "И ще останем до края. "
Източник: dunavmost.com
КОМЕНТАРИ