Защо протестът е насочен винаги срещу правителството
Всички митинги в България към този момент се насочват против държавното управление. Отдавна не съм чувал за обществено неодобрение от шеф. Дори недоволството на градския превоз за неизплатените заплати се изля не върху столична община, а отново върху държавното управление. Логичният въпрос гласи: в действителност ли живеем в капитализъм, където по определение стопанската система се ръководи от частни субекти, или си обитаваме още в някакво предмодерно положение?
Наистина ли живеем в капитализъм?
Няколко пояснения ми идват на разум. Най-простото е, че митингите у нас са постоянно политически стимулирани. Г-жа Фандъкова желае да изкрънка от страната 100 и недостатък милиона, с цел да запълни дупките в бюджета си и активизира последователите на ГЕРБ за махленски напън. Утре ще изиска за парното, по-нататък - за корекция на тротоарите, най-после може би - за погашение на личната ѝ заплата. Защо не покачва локалните налози, с цел да си реши казуса? Ами тъй като не желае да поема политически негативи и по този начин ловко ги трансферира към противниковия лагер. Плюсовете са явни. В създалото се всеобщо неспокойствие ръководещите няма да могат да създадат нито промени, нито да търсят сметка на Борисовото ръководство.
Другото ми пояснение е обвързвано с медийната геометрия на актуалния свят. Ако се вгледаме, ще открием и доста същински обществени спорове, където служащи се изправят против работодатели. Но дали ще извърнат внимание медиите на стачкуващите петдесет шивачки? Много повече самун за интерпретатори по утринните блокове дава националният митинг, подплатен с полезности - шовинизъм, европеанизъм, екология. Самите служащи, които се борят за правата си, сякаш заобикалят прекалено много гласност, тъй като в цифровата епоха тези работи ти се лепват за дълго и идващият шеф ще си намерения дали да те назначи. Виж, в случай че зад теб има някаква огромна политическа мощ, гражданската храброст е друга.
Третото е по-психологическо. Тези митинги са освен политически и медийни, а митологически. Всичко ставащо в страната се персонализира в лицето на вожда - султан, цар, общоприет секретар, Бойко Борисов. Самата власт обича да играе тази роля като дава и ревизира. Това, че хората стачкуват против нея, не отслабва, а, парадоксално, усилва митичното поверие, че тя еднолично управлява живота ни. Малко сме разфокусирани през днешния ден в тази персонализация, тъй като обединението е четворна и даже в преобладаващата партия водачите са двама. Докато се оправи фокусът, упованията се насочват към магическото слово на президента, чиято единствена отговорност така и така е да персонализира.
Българският бизнес и страната
Наистина огромна част от българския бизнес е непосредствено подвластен от страната - къде поради публичните поръчки и мрежата от подизпълнители, която те зареждат, къде поради развращаващата роля на еврофондовете, къде поради бандитско завземане на цели бизнеси. Ще кажете, българските капиталисти са се вслушали в милиардера Питър Тийл, един от основателите на ПейПал, който написа, че конкуренцията е за губещи и всеки сполучлив бизнесмен се стреми да наложи монопол в бранша си. В този дух един наш либертариански икономист преди време с мъка означи, че в България капиталистите не обичат капитализма. Истината е, че по-здравата част на нашия бизнес се бори самоуверено на спортния международен пазар, само че поданството вижда единствено другата, слята с феодализираната страна.
Като куриоз се възприе настояването на група естрадни артисти за монопол на българските (т.е. техните) песни в националните медии. Но то напълно не е изключение - ще го откриете в здравната каса, събирането на боклуци и под дърво и камък. И нормално се възмущават, че политическата власт не им сътрудничи в налагането на монопол. Певците гъделичкат патриотични усеща, здравните дейци пледират за обществена взаимност, боклукчиите съумяват още веднъж и още веднъж да печелят публични поръчки. Да не стигаме до енергетиката.
Протести против ролята на политическата власт като съдия са, несъмнено, уместни. Колко да е акцизът върху горивата, какви налози да плащаме и от кого да се вземе, с цел да се даде на различен - точно това са нейните пълномощия. Но в тях постоянно се примесват претенции от други столетия в стила на онази жена от известния клип, която крещеше " Кой ще ми даде пари, отговорете ". Правителството дава обществени помощи, само че " пари " - за тях следва да викаме против работодателите. Не ни чуват ли, не смеем ли, не знам, само че адресът на недоволствата наподобява все по-сбъркан. Управляващите прочее се хващат на тази символика и дават отговор с нелепото унищожаване на Данък добавена стойност от хляба - няма ги единствено двете риби, та напълно да влязат в ролята на Исус, който чудодейно нахранил множеството.
Замислете се за този чудноват род, който у нас набира известност: митинг на работодатели. Представям си, че тези хора, да ги назовем българските капиталисти, са непрестанно в тесни контакти с властта и имат съществени лостове за влияние, като почнем с тристранката и стигнем до изнасянето на производства в по-благоприятни контексти. Представям си също, че те не са чак толкоз доста, с цел да провокират сериозен проблем по площадите. За да упражнят напън значи, би трябвало да активизират хора като тази жена, да пренасочат виковете " Кой ще ми даде пари " от себе си към държавните институции. Дали ги баламосват някак, дали им заплащат, аз не мога да преценява.
Гражданските акции са значителен миг от обществения спор, казусът настъпва, когато адресът им е неакуратен - тогава единственият резултат от тях е повишаването на раздразнението. Защо да вземем за пример тези, които желаеха мир в Украйна, не отидоха пред съветското посолство, а викаха против нашите депутати, които, завалиите, никого не бомбардират? Защо митингите за неоправданото повишаване на цените на бензина не са пред Лукойл или най-малко пред бензиностанциите? Наскоро видяхме пътни строители, които си желаят парите, само че не от компаниите, които им ги дължат, а от министъра… В объркването и безпомощността си жителите още веднъж и още веднъж възпроизвеждат магическата фигура на мега-началника, който единствен може да им реши проблемите. И тъй като въпреки всичко ненапълно сме влезнали в капитализма, той нищо не може да реши, разочарованието пораства, духовете се радикализират, митингите се множат.
Каква е задачата на изблиците без явен фокус?
Все по-често следим митинги без ясни цели, които не способстват изключително за обществения разговор. " Срещу нас, в случай че седнат виновни бизнесмени, виновната част от бизнеса, ще се съберем и ще обсъдим с наслада въпросите ", сподели министър Събев. " С хора, които не желаят да преговаряме и просто не знаят какво желаят да създадат, няма потребност да преговаряме. " Но тази наклонност не е единствено българска - жители изпотрошиха Лондон, жълти жилетки окупираха в продължение на доста месеци кръговите придвижвания във Франция, а анализаторите обезверено се опитваха да схванат на какво е израз това неодобрение. През 2013 и у нас се чуваха такива изявления: дано не формулираме претенции, тъй като държавното управление може да ги извърши и митингът ни да се обезсмисли.
Каква е задачата на сходни прояви без явен фокус? Евгений Дайнов ги интерпретира като опит за путинистки прелом. Други приказват за реванш на избутани на втори проект политици, които ни тласкат към избори. Трети виждат в тях ни повече, ни по-малко от разпад на нацията като такава, където никой към този момент не понася да живее дружно с никого. Аз бих се радвал, в случай че обществото ни се отнася малко по-пестеливо към оръжието на митинга, изключително в сериозни моменти като този. Той става същински значим инструмент в ръцете на жителите единствено когато ясно знаем какво желаеме, от кого и от кое място то може да се вземе. Иначе ще се оставим да ни залъгват с 40-те стотинки, спестени от хляба: до 2 лв. месечно, в случай че храним по-малко и гълъбите.
***
Този коментар показва персоналното мнение на създателя. То може да не съответствува с позициите на Българската редакция и на Дъждовни води като цяло.
Наистина ли живеем в капитализъм?
Няколко пояснения ми идват на разум. Най-простото е, че митингите у нас са постоянно политически стимулирани. Г-жа Фандъкова желае да изкрънка от страната 100 и недостатък милиона, с цел да запълни дупките в бюджета си и активизира последователите на ГЕРБ за махленски напън. Утре ще изиска за парното, по-нататък - за корекция на тротоарите, най-после може би - за погашение на личната ѝ заплата. Защо не покачва локалните налози, с цел да си реши казуса? Ами тъй като не желае да поема политически негативи и по този начин ловко ги трансферира към противниковия лагер. Плюсовете са явни. В създалото се всеобщо неспокойствие ръководещите няма да могат да създадат нито промени, нито да търсят сметка на Борисовото ръководство.
Другото ми пояснение е обвързвано с медийната геометрия на актуалния свят. Ако се вгледаме, ще открием и доста същински обществени спорове, където служащи се изправят против работодатели. Но дали ще извърнат внимание медиите на стачкуващите петдесет шивачки? Много повече самун за интерпретатори по утринните блокове дава националният митинг, подплатен с полезности - шовинизъм, европеанизъм, екология. Самите служащи, които се борят за правата си, сякаш заобикалят прекалено много гласност, тъй като в цифровата епоха тези работи ти се лепват за дълго и идващият шеф ще си намерения дали да те назначи. Виж, в случай че зад теб има някаква огромна политическа мощ, гражданската храброст е друга.
Третото е по-психологическо. Тези митинги са освен политически и медийни, а митологически. Всичко ставащо в страната се персонализира в лицето на вожда - султан, цар, общоприет секретар, Бойко Борисов. Самата власт обича да играе тази роля като дава и ревизира. Това, че хората стачкуват против нея, не отслабва, а, парадоксално, усилва митичното поверие, че тя еднолично управлява живота ни. Малко сме разфокусирани през днешния ден в тази персонализация, тъй като обединението е четворна и даже в преобладаващата партия водачите са двама. Докато се оправи фокусът, упованията се насочват към магическото слово на президента, чиято единствена отговорност така и така е да персонализира.
Българският бизнес и страната
Наистина огромна част от българския бизнес е непосредствено подвластен от страната - къде поради публичните поръчки и мрежата от подизпълнители, която те зареждат, къде поради развращаващата роля на еврофондовете, къде поради бандитско завземане на цели бизнеси. Ще кажете, българските капиталисти са се вслушали в милиардера Питър Тийл, един от основателите на ПейПал, който написа, че конкуренцията е за губещи и всеки сполучлив бизнесмен се стреми да наложи монопол в бранша си. В този дух един наш либертариански икономист преди време с мъка означи, че в България капиталистите не обичат капитализма. Истината е, че по-здравата част на нашия бизнес се бори самоуверено на спортния международен пазар, само че поданството вижда единствено другата, слята с феодализираната страна.
Като куриоз се възприе настояването на група естрадни артисти за монопол на българските (т.е. техните) песни в националните медии. Но то напълно не е изключение - ще го откриете в здравната каса, събирането на боклуци и под дърво и камък. И нормално се възмущават, че политическата власт не им сътрудничи в налагането на монопол. Певците гъделичкат патриотични усеща, здравните дейци пледират за обществена взаимност, боклукчиите съумяват още веднъж и още веднъж да печелят публични поръчки. Да не стигаме до енергетиката.
Протести против ролята на политическата власт като съдия са, несъмнено, уместни. Колко да е акцизът върху горивата, какви налози да плащаме и от кого да се вземе, с цел да се даде на различен - точно това са нейните пълномощия. Но в тях постоянно се примесват претенции от други столетия в стила на онази жена от известния клип, която крещеше " Кой ще ми даде пари, отговорете ". Правителството дава обществени помощи, само че " пари " - за тях следва да викаме против работодателите. Не ни чуват ли, не смеем ли, не знам, само че адресът на недоволствата наподобява все по-сбъркан. Управляващите прочее се хващат на тази символика и дават отговор с нелепото унищожаване на Данък добавена стойност от хляба - няма ги единствено двете риби, та напълно да влязат в ролята на Исус, който чудодейно нахранил множеството.
Замислете се за този чудноват род, който у нас набира известност: митинг на работодатели. Представям си, че тези хора, да ги назовем българските капиталисти, са непрестанно в тесни контакти с властта и имат съществени лостове за влияние, като почнем с тристранката и стигнем до изнасянето на производства в по-благоприятни контексти. Представям си също, че те не са чак толкоз доста, с цел да провокират сериозен проблем по площадите. За да упражнят напън значи, би трябвало да активизират хора като тази жена, да пренасочат виковете " Кой ще ми даде пари " от себе си към държавните институции. Дали ги баламосват някак, дали им заплащат, аз не мога да преценява.
Гражданските акции са значителен миг от обществения спор, казусът настъпва, когато адресът им е неакуратен - тогава единственият резултат от тях е повишаването на раздразнението. Защо да вземем за пример тези, които желаеха мир в Украйна, не отидоха пред съветското посолство, а викаха против нашите депутати, които, завалиите, никого не бомбардират? Защо митингите за неоправданото повишаване на цените на бензина не са пред Лукойл или най-малко пред бензиностанциите? Наскоро видяхме пътни строители, които си желаят парите, само че не от компаниите, които им ги дължат, а от министъра… В объркването и безпомощността си жителите още веднъж и още веднъж възпроизвеждат магическата фигура на мега-началника, който единствен може да им реши проблемите. И тъй като въпреки всичко ненапълно сме влезнали в капитализма, той нищо не може да реши, разочарованието пораства, духовете се радикализират, митингите се множат.
Каква е задачата на изблиците без явен фокус?
Все по-често следим митинги без ясни цели, които не способстват изключително за обществения разговор. " Срещу нас, в случай че седнат виновни бизнесмени, виновната част от бизнеса, ще се съберем и ще обсъдим с наслада въпросите ", сподели министър Събев. " С хора, които не желаят да преговаряме и просто не знаят какво желаят да създадат, няма потребност да преговаряме. " Но тази наклонност не е единствено българска - жители изпотрошиха Лондон, жълти жилетки окупираха в продължение на доста месеци кръговите придвижвания във Франция, а анализаторите обезверено се опитваха да схванат на какво е израз това неодобрение. През 2013 и у нас се чуваха такива изявления: дано не формулираме претенции, тъй като държавното управление може да ги извърши и митингът ни да се обезсмисли.
Каква е задачата на сходни прояви без явен фокус? Евгений Дайнов ги интерпретира като опит за путинистки прелом. Други приказват за реванш на избутани на втори проект политици, които ни тласкат към избори. Трети виждат в тях ни повече, ни по-малко от разпад на нацията като такава, където никой към този момент не понася да живее дружно с никого. Аз бих се радвал, в случай че обществото ни се отнася малко по-пестеливо към оръжието на митинга, изключително в сериозни моменти като този. Той става същински значим инструмент в ръцете на жителите единствено когато ясно знаем какво желаеме, от кого и от кое място то може да се вземе. Иначе ще се оставим да ни залъгват с 40-те стотинки, спестени от хляба: до 2 лв. месечно, в случай че храним по-малко и гълъбите.
***
Този коментар показва персоналното мнение на създателя. То може да не съответствува с позициите на Българската редакция и на Дъждовни води като цяло.
Източник: clubz.bg
КОМЕНТАРИ