Излиза второ издание на Критическата психология на българската история на проф. Людмил Георгиев
Всеки миг следва да излезе от щемпел второто издание на книгата на проф. Людмил Георгиев,,Критическата логика на психиката на Българската история,, - може би най-интригуващата книга за нашата народопсихология, съгласно мнението на такива рецензенти на текста като проф. Красимира Йонкова, проф. Андрей Пантев, проф. Иво Христов, проф. Клавдия Сапунджиева и гл.ас. доктор Найден Николов.
Ето и,,Послеслова към Второто издание,, на проф. Людмил Георгиев
П О С Л Е С Л О В
Към Второто издание
Известно е, когато става дума за второ издание, изключително в случай че е модифицирано и допълнено, че създателят нормално написа „ Предговор към второто издание “ на своята книга. В случая тази „ нужда “ отпада, защото актуалният текст е еднакъв с първото издание (Людмил Георгиев, Критическата логика на психиката на българската история, Университетско издателство „ Св. Климент Охридски “, 2018) – не си разреших никакви промени или допълнения. С изключение, несъмнено, на тези няколко заключителни фрази в края на второто издание, с които ще се опитам напълно в резюме да обобщя моите прекарвания през последните пет години, свързани с книгата.
Признавам си, а то е споделено и в първото издание, че чаках тази книга да има тягостна орис заради може би шокиращата интерпретация на българската етно-културна специфичност, нейното историческо ставане и регулативните й психологични функционалности във връзка с мисленето и държанието на българската общественост и нейните елити в историята и до през днешния ден. Показателно е, че същото очакване показа в своята критика и моят другар проф. Иво Христов, въпреки че в избран смисъл сходна „ прогноза “ прозираше в рецензиите и мненията и на другите мои другари – проф. Красимира Йонкова, проф. Андрей Пантев, проф. Клавдия Сапунджиева и гл. ас. доктор Найден Николов, на които за следващ път изричам своята признателност. Реалността се оказа малко по-различна – да, политическите и интелектуалните елити обществено не реагираха на книгата или най-малко аз не съм осведомен, несъмнено с две блестящи изключения. При първото става дума за огромният български публицист, починалият Георги Коритаров, в чието предаване по „ ТВ Европа “ направихме показване, а той дефинира книгата като „ присъда “ над българската национална душeвност. При второто става дума за представянето на книгата в уеб страницата на моя другар Румен Петков „ Поглед ТВ “, на чието предаване съм постоянен посетител, за което му благодаря.
От друга страна обаче, книгата откри дружелюбен банкет измежду „ елементарните “ читатели. Нещо повече, и първичният тираж от 500 бр., и последвалите няколко допечатки се изчерпаха задоволително бързо, а мои някогашни студенти и напълно непознати хора от страната и чужбина ми писаха на служебния имейл с въпроси и молби да направя по този начин, щото да има второ издание, с цел да могат да си я поръчат и да си имат печатното издание (на доста от тях изпратих електронния вариант). Позволявам си даже да споделя един малко смешен случай – един от най-хубавите ми другари от студентските години, Илия Илиев, безусловно ме „ изнуди “ и бях заставен да подаря на негов другар моя персонален образец, защото един политик, чието име ще спестя, му споделил, че „ няма такава книга “. А може би най-голямото задоволство ми носят моите студенти от 4-ти курс бакалавърска степен на компетентност „ Психология “ в Алма матер, на които експортирам лекции по дисциплината „ Етнопсихология “ – случи се по този начин, че последните четири курса, от 2019 година насам, са може би най-хубавите през цялата ми преподавателска процедура до момента (35 години в СУ), голяма част от които написаха блестящи работи, а фантазията ми е да ги събера и да публикуваме една прекомерно завладяваща групова монография със заглавие: „ Българската етно-културна специфичност през студентските погледи “. Сигурен съм, че това ще бъде извънредно издание, което ще отговори по отговарящ метод на битуващото мнение, че, видите ли, днешната българска юноша „ за нищо не става “ – на сходни изказвания постоянно съм отговарял с поканата, да дойдат на моите лекции със
студентите от 4-курс психолози, пък след това да забележим дали ще приказват по същия метод.
Иначе, що се отнася до наличието на книгата, както към този момент загатнах, не пожелах да направя никакви корекции или допълнения, тъй като смятам, че текстът е настоящ и през днешния ден, както ще бъде настоящ постоянно, колкото и нескромно да звучи това. Нещо повече, дефинираният седми преход и „ цивилизационен избор “ след 1989 година по посока на така наречен „ Западна цивилизация “, напълно закономерно докара и до седмото подред българско ритуално самоубийство в историята ни, в действителност този път безкръвно, само че не по-малко ужасяващо от останалите – непомерната наша модерна демографска злополука, която продължава и до през днешния ден, а последното броене единствено удостовери на процедура това, което всички знаем, т.е. трагичната вероятност след няколко десетилетия да изчезне главният формиращ детайл на българската нация. Сигурен съм, че тази оценка звучи стряскащо, само че действителността е такава.
Освен това, това, което в действителност надълбоко ме смущава през последната година и безусловно в наши дни, е както обстановката в страната, по този начин и изключително външно-политическата конюнктура към нас и в света като цяло. За какво става дума?
Преди всичко за възпроизведената в наши дни трагична линия на протипоставяне в българското общество сред русофили и русофоби, опълчване, появило се по време на Възраждането и изключително след ситуирането на Третата българска страна. Както съм описал и в книгата, значително Петото и Шестото, а за какво не и Седмото български ритуални самоубийства през ХХ век се дължат точно на това опълчване, на тази взаимна братоубийствена ненавист сред дребния ръководещ русофобски български „ хайлайф “ и голямата русофилски настроена част от народа. За страдание, същото опълчване е налице и през днешния ден – евроатлантически насоченият „ хайлайф “ счита, че русофобството е наложителен съставен елемент от новия „ цивилизационен избор “, до момента в който за сред 75 и 85 % от народа русофилството е неразривно обвързвано с българския национализъм. Можем единствено да предположим причина защо може да се окаже опълчването сред русофоби и русофили, изключително при една бъдеща трагично изменена геополитическа обстановка в света. Продължавам да настоявам, че ние не сме част от Западната цивилизация, а като индивид на нашата православна цивилизация за нас, българите, Русия е по-скоро „ щерка “, тъй като тя става страна и съветският народ става народ таман посредством нашата книжовност, българицата, и православието, преведените на български църковни книги. Опасявам се, че след предстоящата победа на Русия във войната против Украйна и преобразуването на международния ред от еднополюсен в многополюсен, настоящето изпълнено с ненавист опълчване сред русофоби и русофили може да одобри и познати от историята ни кървави братоубийствени измерения.
Впоследствие става дума за продължаващата и до през днешния ден загуба на българския народен суверенитет и спазването на традицията някой външен фактор, „ мощният на деня “, да се „ грижи “ за съхранението и възпроизводството на българската страна – след Германия и Съветския съюз през днешния ден такива фактори са Съединени американски щати, Европейски Съюз и НАТО. Оказва се обаче, що се отнася до войната сред Русия и Украйна, която за мен е чисто и просто цивилизационен конфликт,сблъсък сред секуларния джендърски западен свят и останалия набожен анти-джендърски свят, че тези 15-17 % от международното население, образуващи така наречен „ Западна цивилизация “ – Съединени американски щати и страните от Западна Европа и някои дребни изключения, се изправят против цивилизациите и културите на целия останал свят – Русия, Китай, Индия, мюсюлманския свят, Африка и страните от Латинска
Америка, които взети дружно интерпретират сегашната обстановка като „ обезверен опит на Запада да резервира световната си надмощие над планетата “. Зад сходна оценка прозират безапелационната позиция и предпочитание на „ не-западния “ свят бъдещият международен ред да бъде преобразуван по посока на основаването на голям брой районни центрове на въздействие, което ще значи завършек на хегемонията на Запада и изключително на Съединени американски щати в международните каузи. Със сигурност тази историческа логичност ще задвижи и познатата до болежка българска психологична настройка в народ и последващия „ хайлайф “ да припознаят в някой от тези бъдещи районни центрове на въздействие нов настойник и избавител, т.е. „ поръчител “ за съхранението и възпроизводството на българската страна, а това ще значи за следващ път ние, българите, да не сме в положение сами да формираме и да носим със себе си отговорността за България, джиросвайки нейното оцеляване на нов външно-политически фактор. Очевидно е, имайки поради днешното изпълнено с ненавист опълчване сред русофоби и русофили, че то може да одобри трагични измерения във вътрешно-политически проект, т.е. да стана очевидец и на Осмото българско ритуално самоубийство, този път още веднъж кърваво – нещо, което не съм си и представял преди пет години, т.е., че през моя живот ще се наложи да преживея две български ритуални самоубийства, Седмото и Осмото.
И най-после, само че не по значение, тъй като това смятам както за най-важното практическо доказателство на моите тези в текста, по този начин и за един необикновен урок от актуалната ни реалност, ще споделя за следващ път, че единствената гаранция да бъде спряна тази ужасяваща поредност на историческите български ритуални самоубийства е формулирането и следването на съвършенно друга вероятност на нашето българско отношение към личната ни страна. Става дума за моето надълбоко разбиране, че като Субект на Цивилизация – Цивилизацията на Българицата и Православието, България би трябвало да стане самостоятелна, свободна и неутрална страна, която да не членува повече в никакви интернационалните политически, военни, стопански и финансови съюзи. Вярно е, че за осъзнаването и формулирането на сходно отношение е нужно задоволително психическо и историческо време, само че съм уверен, че е извънредно време да се постави началото на този развой най-много посредством образованието и възпитанието още от най-ранна детска възраст, а и след това, само че дружно с това и в културата, в толкоз наложителното препрочитане на нашата лична история, от която в действителност можем да се гордеем, както прочее съм подчертал това нееднократно в текста. Още повече, че концепцията за България като свободна, самостоятелна и неутрална страна е и фантазията на българските просветители и революционери от Възраждането, а и по-късно – просто би трябвало да се опитаме всички ние, днешните съвременници в това бурно историческо време, да възродим и да развием креативен тази концепция и тази фантазия. Защото, скъпи мои съотечественици, без пресилване, през днешния ден е поставено на карта бъдещето на скъпата ни Родина България – от това какво ще предприемем през днешния ден зависи дали тя ще я има в близко бъдеще.
В умозаключение, коства ми се, че е най-подходящо да завърша този „ Послеслов към Второто издание “ с два стиха от огромния български стихотворец Никола Вапцаров, който през днешния ден, по типично български метод, някои се пробват да разстрелят за следващ път, само че няма по какъв начин да стане, тъй като Той е неделима част от нашата духовна история: „ Друго да ти пиша,пак тъга ще бъде, майко моя! “...
05.03.2023 година От създателя
С о ф и я
Ето и,,Послеслова към Второто издание,, на проф. Людмил Георгиев
П О С Л Е С Л О В
Към Второто издание
Известно е, когато става дума за второ издание, изключително в случай че е модифицирано и допълнено, че създателят нормално написа „ Предговор към второто издание “ на своята книга. В случая тази „ нужда “ отпада, защото актуалният текст е еднакъв с първото издание (Людмил Георгиев, Критическата логика на психиката на българската история, Университетско издателство „ Св. Климент Охридски “, 2018) – не си разреших никакви промени или допълнения. С изключение, несъмнено, на тези няколко заключителни фрази в края на второто издание, с които ще се опитам напълно в резюме да обобщя моите прекарвания през последните пет години, свързани с книгата.
Признавам си, а то е споделено и в първото издание, че чаках тази книга да има тягостна орис заради може би шокиращата интерпретация на българската етно-културна специфичност, нейното историческо ставане и регулативните й психологични функционалности във връзка с мисленето и държанието на българската общественост и нейните елити в историята и до през днешния ден. Показателно е, че същото очакване показа в своята критика и моят другар проф. Иво Христов, въпреки че в избран смисъл сходна „ прогноза “ прозираше в рецензиите и мненията и на другите мои другари – проф. Красимира Йонкова, проф. Андрей Пантев, проф. Клавдия Сапунджиева и гл. ас. доктор Найден Николов, на които за следващ път изричам своята признателност. Реалността се оказа малко по-различна – да, политическите и интелектуалните елити обществено не реагираха на книгата или най-малко аз не съм осведомен, несъмнено с две блестящи изключения. При първото става дума за огромният български публицист, починалият Георги Коритаров, в чието предаване по „ ТВ Европа “ направихме показване, а той дефинира книгата като „ присъда “ над българската национална душeвност. При второто става дума за представянето на книгата в уеб страницата на моя другар Румен Петков „ Поглед ТВ “, на чието предаване съм постоянен посетител, за което му благодаря.
От друга страна обаче, книгата откри дружелюбен банкет измежду „ елементарните “ читатели. Нещо повече, и първичният тираж от 500 бр., и последвалите няколко допечатки се изчерпаха задоволително бързо, а мои някогашни студенти и напълно непознати хора от страната и чужбина ми писаха на служебния имейл с въпроси и молби да направя по този начин, щото да има второ издание, с цел да могат да си я поръчат и да си имат печатното издание (на доста от тях изпратих електронния вариант). Позволявам си даже да споделя един малко смешен случай – един от най-хубавите ми другари от студентските години, Илия Илиев, безусловно ме „ изнуди “ и бях заставен да подаря на негов другар моя персонален образец, защото един политик, чието име ще спестя, му споделил, че „ няма такава книга “. А може би най-голямото задоволство ми носят моите студенти от 4-ти курс бакалавърска степен на компетентност „ Психология “ в Алма матер, на които експортирам лекции по дисциплината „ Етнопсихология “ – случи се по този начин, че последните четири курса, от 2019 година насам, са може би най-хубавите през цялата ми преподавателска процедура до момента (35 години в СУ), голяма част от които написаха блестящи работи, а фантазията ми е да ги събера и да публикуваме една прекомерно завладяваща групова монография със заглавие: „ Българската етно-културна специфичност през студентските погледи “. Сигурен съм, че това ще бъде извънредно издание, което ще отговори по отговарящ метод на битуващото мнение, че, видите ли, днешната българска юноша „ за нищо не става “ – на сходни изказвания постоянно съм отговарял с поканата, да дойдат на моите лекции със
студентите от 4-курс психолози, пък след това да забележим дали ще приказват по същия метод.
Иначе, що се отнася до наличието на книгата, както към този момент загатнах, не пожелах да направя никакви корекции или допълнения, тъй като смятам, че текстът е настоящ и през днешния ден, както ще бъде настоящ постоянно, колкото и нескромно да звучи това. Нещо повече, дефинираният седми преход и „ цивилизационен избор “ след 1989 година по посока на така наречен „ Западна цивилизация “, напълно закономерно докара и до седмото подред българско ритуално самоубийство в историята ни, в действителност този път безкръвно, само че не по-малко ужасяващо от останалите – непомерната наша модерна демографска злополука, която продължава и до през днешния ден, а последното броене единствено удостовери на процедура това, което всички знаем, т.е. трагичната вероятност след няколко десетилетия да изчезне главният формиращ детайл на българската нация. Сигурен съм, че тази оценка звучи стряскащо, само че действителността е такава.
Освен това, това, което в действителност надълбоко ме смущава през последната година и безусловно в наши дни, е както обстановката в страната, по този начин и изключително външно-политическата конюнктура към нас и в света като цяло. За какво става дума?
Преди всичко за възпроизведената в наши дни трагична линия на протипоставяне в българското общество сред русофили и русофоби, опълчване, появило се по време на Възраждането и изключително след ситуирането на Третата българска страна. Както съм описал и в книгата, значително Петото и Шестото, а за какво не и Седмото български ритуални самоубийства през ХХ век се дължат точно на това опълчване, на тази взаимна братоубийствена ненавист сред дребния ръководещ русофобски български „ хайлайф “ и голямата русофилски настроена част от народа. За страдание, същото опълчване е налице и през днешния ден – евроатлантически насоченият „ хайлайф “ счита, че русофобството е наложителен съставен елемент от новия „ цивилизационен избор “, до момента в който за сред 75 и 85 % от народа русофилството е неразривно обвързвано с българския национализъм. Можем единствено да предположим причина защо може да се окаже опълчването сред русофоби и русофили, изключително при една бъдеща трагично изменена геополитическа обстановка в света. Продължавам да настоявам, че ние не сме част от Западната цивилизация, а като индивид на нашата православна цивилизация за нас, българите, Русия е по-скоро „ щерка “, тъй като тя става страна и съветският народ става народ таман посредством нашата книжовност, българицата, и православието, преведените на български църковни книги. Опасявам се, че след предстоящата победа на Русия във войната против Украйна и преобразуването на международния ред от еднополюсен в многополюсен, настоящето изпълнено с ненавист опълчване сред русофоби и русофили може да одобри и познати от историята ни кървави братоубийствени измерения.
Впоследствие става дума за продължаващата и до през днешния ден загуба на българския народен суверенитет и спазването на традицията някой външен фактор, „ мощният на деня “, да се „ грижи “ за съхранението и възпроизводството на българската страна – след Германия и Съветския съюз през днешния ден такива фактори са Съединени американски щати, Европейски Съюз и НАТО. Оказва се обаче, що се отнася до войната сред Русия и Украйна, която за мен е чисто и просто цивилизационен конфликт,сблъсък сред секуларния джендърски западен свят и останалия набожен анти-джендърски свят, че тези 15-17 % от международното население, образуващи така наречен „ Западна цивилизация “ – Съединени американски щати и страните от Западна Европа и някои дребни изключения, се изправят против цивилизациите и културите на целия останал свят – Русия, Китай, Индия, мюсюлманския свят, Африка и страните от Латинска
Америка, които взети дружно интерпретират сегашната обстановка като „ обезверен опит на Запада да резервира световната си надмощие над планетата “. Зад сходна оценка прозират безапелационната позиция и предпочитание на „ не-западния “ свят бъдещият международен ред да бъде преобразуван по посока на основаването на голям брой районни центрове на въздействие, което ще значи завършек на хегемонията на Запада и изключително на Съединени американски щати в международните каузи. Със сигурност тази историческа логичност ще задвижи и познатата до болежка българска психологична настройка в народ и последващия „ хайлайф “ да припознаят в някой от тези бъдещи районни центрове на въздействие нов настойник и избавител, т.е. „ поръчител “ за съхранението и възпроизводството на българската страна, а това ще значи за следващ път ние, българите, да не сме в положение сами да формираме и да носим със себе си отговорността за България, джиросвайки нейното оцеляване на нов външно-политически фактор. Очевидно е, имайки поради днешното изпълнено с ненавист опълчване сред русофоби и русофили, че то може да одобри трагични измерения във вътрешно-политически проект, т.е. да стана очевидец и на Осмото българско ритуално самоубийство, този път още веднъж кърваво – нещо, което не съм си и представял преди пет години, т.е., че през моя живот ще се наложи да преживея две български ритуални самоубийства, Седмото и Осмото.
И най-после, само че не по значение, тъй като това смятам както за най-важното практическо доказателство на моите тези в текста, по този начин и за един необикновен урок от актуалната ни реалност, ще споделя за следващ път, че единствената гаранция да бъде спряна тази ужасяваща поредност на историческите български ритуални самоубийства е формулирането и следването на съвършенно друга вероятност на нашето българско отношение към личната ни страна. Става дума за моето надълбоко разбиране, че като Субект на Цивилизация – Цивилизацията на Българицата и Православието, България би трябвало да стане самостоятелна, свободна и неутрална страна, която да не членува повече в никакви интернационалните политически, военни, стопански и финансови съюзи. Вярно е, че за осъзнаването и формулирането на сходно отношение е нужно задоволително психическо и историческо време, само че съм уверен, че е извънредно време да се постави началото на този развой най-много посредством образованието и възпитанието още от най-ранна детска възраст, а и след това, само че дружно с това и в културата, в толкоз наложителното препрочитане на нашата лична история, от която в действителност можем да се гордеем, както прочее съм подчертал това нееднократно в текста. Още повече, че концепцията за България като свободна, самостоятелна и неутрална страна е и фантазията на българските просветители и революционери от Възраждането, а и по-късно – просто би трябвало да се опитаме всички ние, днешните съвременници в това бурно историческо време, да възродим и да развием креативен тази концепция и тази фантазия. Защото, скъпи мои съотечественици, без пресилване, през днешния ден е поставено на карта бъдещето на скъпата ни Родина България – от това какво ще предприемем през днешния ден зависи дали тя ще я има в близко бъдеще.
В умозаключение, коства ми се, че е най-подходящо да завърша този „ Послеслов към Второто издание “ с два стиха от огромния български стихотворец Никола Вапцаров, който през днешния ден, по типично български метод, някои се пробват да разстрелят за следващ път, само че няма по какъв начин да стане, тъй като Той е неделима част от нашата духовна история: „ Друго да ти пиша,пак тъга ще бъде, майко моя! “...
05.03.2023 година От създателя
С о ф и я
Източник: pogled.info
КОМЕНТАРИ