Всеки има някого, който няма. И животът става цялостен, когато се научиш да живееш с неналичия.

Трети път стартирам да пиша следващата публикация и все не мога да я завърша. Сетих се и за друга история, в която съвършеният край все ми звучеше като неразбираем оксиморон. Ти и край в едно изречение? Някога бих изтръпнала единствено при тази ужасна мисъл.

Добър край не знам дали има, само че има такива връзки, на които добре че им пристигна краят.

После минава задоволително време, в което животът ти се подрежда още веднъж и най-сетне не таиш нищо към този човек. Без значение ти или той е сдухвал повече при раздялата, постоянно е кофти и за двамата. Воала!

Защото, в случай че мразиш някого или най-малко си мислиш по този начин на моменти, в случай че си му сърдит, ядосан или наскърбен, задето доста си го обичал, пък то не се е получило, значи към момента го обичаш. Вярно си е, че противоположното на любовта не е омразата, а безразличието.

Най-накрая го усещам. Тоест не усещам нищо такова. Черта.

Снежинки по тв приемника на моята спираща тока обич към теб.

Онова формирано от изтъркани думи, само че цялостно със наличие изречение най-сетне се самонастани в откровена и осъзната поредност измежду мислите в главата ми – за този, който в миналото съм обичала, бих направила всичко, ОСВЕН да го обикна още веднъж. Не знам кой го е споделил, само че сигурно се е намирал в оня прелестен и химерен в миналото за мен интервал на превъзмогване на непреодолимото.

Най-накрая мога да го кажа, и то доста време откакто се пробвах да си го наложа принудително. Тогава не стана.

Не ти се дразня, не съм гневна и не ме интересува за какво не ме обичаше толкоз, колкото аз теб, за какво в никакъв случай не ми подари цветя, тъй като го смяташе за предвидимо, и за какво по този начин и не оправи тостера, откакто щеше да ти отнеме 15 минути. И без това го хвърлих. И тостера, и всички тези подозрения какво е трябвало да кажа или направя по различен метод, дали имаше по какъв начин да оправя нещата и дали не ги оплесках през цялото време. Не си задавам въпроси, чиито отговори към този момент нямат значение.

Някак си без да си давам напън, стигнах до изстрадания извод, че човек в никакъв случай не трябва да съжалява за нещо случило или неслучило се в предишното. В последна сметка всеки прави най-хубавото, което може с разбиранията и мислите, които има в главата си в даден миг. И аз, и ти. И на мен ми се струваше, че съм права всичките 100 пъти, в които си блъсках главата в една и съща стена. Обаче във всеки от нас към момента живее едно 5-годишно детенце, което има вяра в приказките и чака най-щастливата развръзка на нещата. Какво ще му кажете, когато сгреши? Нормално ли е да крещите на дребното дете, или просто ще му размахате пръст и ще му кажете – научи се, с цел да знаеш другия път да не правиш към този момент по този начин.

Аз избрах второто. Когато човек се научи да живее с неналичия, става в действителност благополучен. В някакъв миг към този момент не ги усещаш като такива, а като твърда убеденост, че нещо постоянно се замества с друго, стига да поискаш да си го вземеш. Че каквото и да загубиш, ще можеш и без него. Това обаче те учи и да цениш нещата и хората, които в този момент имаш, тъй като, в случай че не умеем да сме им признателни, животът си ги взима и от най-големите късметлии.

Колкото и клиширано да звучи, сама се убедих, че до момента в който човек гледа в затворената врата, просто не вижда какъв брой други са отворени за него. Всъщност всеки ги вижда, само че не му се желае да влезе през тях, тъй като си обича това, което се крие зад добре познатата остаряла малка врата. Понякога може би е, тъй като мястото му в действителност е там. В доста случаи обаче е дебелоглав, зона на комфорт, самонавиване, табиет или нещо от този жанр.

Затова съм ти признателна, че тресна нашата врата в лицето ми, вместо културно да я притвориш, с куп пояснения, че не е в мен казусът и ще си останем другари, които си пият кафето дружно през ден. Не в мен, в нас е.

Винаги ще те почитам и не че ще се подминаваме, само че всеки към този момент е дал и взел от другия каквото е можел и е намерил за добре. Време е да го даваме на други и това е един от дребното пъти, в които сме на безусловно еднообразно мнение.

През общително притворените порти съм се прибирала десетки пъти в моя живот, до момента в който и двамата разберем, че в случай че нещо се е счупило, не можем да го залепим с взаимни отстъпки, които ни карат да се намразваме постепенно, нито с изчезналата пристрастеност посред ни. Никой няма потребност от сенки в живота си и никой от новите хора до нас няма да се усеща добре измежду спомените за това, което към този момент е било и в никакъв случай повече няма да бъде. Всеки си носи чувала с предишното, само че той се изхвърля по този начин, както си събуваш калните обувки, като тръгнеш да влизаш в нечий дом. Няма значение дали на открито е било мръсно или дъждовно, когато ще влизаш при човек, който те чака с обичащи и нетърпеливи очи. Понеже той постоянно те посреща чист, комфортен и топъл, сервира ти сладки и вярата, че ще обичате живота, кафето, минусите и лудостите си по един и същи метод. Няма място на първия ред за оня, на който към този момент си върнал ключа от тях, когато тръгнеш да влизаш в нечие друго легло, всекидневие или сърце.

Шамарът на ориста, си е пестник на ориста и е 100 пъти по-добре да го приемеш мъжката вместо като лукаво и подправено погалване с кадифена ръкавица.

Чист край не се поставя там, където има недоизречени думи и най-много такива, които звучат по-добре за пред останалите или за пред гузната ти съвест.

Сигурна съм, че когато доста си обичал някого, ще го обичаш постоянно по свои метод. Но друг метод от този, който те кара да виждаш бъдещето си с него.  И сигурна, че в случай че ми се обадиш измежду нощ или от другия завършек на света, тъй като имаш потребност от мен, ще съм там по-бързо от най-бързия вероятен метод. Ти също. Вярвам, че това, което те е предиздвикало да се влюбиш в някого, е постоянно там, някъде вътре в него. Но след края постоянно е покрито с доста други пластове живот, които са се натрупали и са се трансформирали в това, което те е карало да спреш да обичаш самия себе си поради него. Или което е разделило общия ви благополучен път на два обособени не по-малко щастливи пътя. И тогава, несъмнено, краят си е напряко съвършен край. Не е толкоз ужасно – всеки има някого, който няма. И това не му пречи да бъде на различен.

И не забравяй, че летенето е нещо краткотрайно.