Военната история е изтъкана от много епоси и легенди. Могъщи

Военната история е изтъкана от доста епоси и митове. Могъщи пълководци, величави армии, страховити империи и почтени бранители на обезверени дела. В тези именити епизоди от историята човешката покруса, подвиг и всеотдайност се преплитат по неповторим метод, който разкрива цялата разноцветност на нашата психика. Наяве излизат героите, страхливците, достойните и недостойните.

Всяка борба е признание. Всяка война е тестване. Ала даже и измежду пелената от кръв, чест и стомана, има имена на полесражения, които и до ден сегашен сграбчват мозъците на поколенията. Всяка борба е величава по собствен метод, само че измежду патроните, стрелите и остриетата на хиляди стълкновения изпъкват такива, които трансформират ориста на нации, райони и континенти.

В края на VI и началото на VII век, Старият свят стартира да се трансформира. В продължение на над 200 години двете най-могъщи страни на Средиземноморието – Римската империя и Сасанидската империя, са водели съвсем непрекъснати войни една против друга, борейки се за превъзходство в Плодородния полумесец.

И двете империи претърпяват голям брой вътрешни рецесии, протести и узурпации. Същевременно, външните им граници са непрекъснато атакувани от безчовечен племена, които се стремят да заграбят богатите и плодородни земи на цивилизованите страни. Този развой, прочут като Великото преселение на народите, води след себе си съществена смяна в културния и етническия състав на популацията в земите от Атлантическия океан до Тибет.

Въпреки натиска, провалите и разоренията, двете империи оцеляват. След като претърпява интервал на подем при ръководството на император Юстиниан I, Римската империя стартира последователно да отслабва, подложена на непрекъснати вътрешни рецесии и външни нашествия. В края на шестото столетие, империята се стабилизира краткотрайно при ръководството на император Маврикий, само че скоро по-късно е въвлечена във водовъртежа на нова война с Персия, което продължава над 20 години.

През 629 година, император Ираклий съумява най-накрая да разгроми персите, да в профил техния всесилен шах Хозрой II и да реализира дълготраен мир с неговите наследници. Рим си връща Сирия, Палестина, Египет и Източна Анатолия, които персите са лишили. Опустошения Йерусалим е възобновен. В опит да стабилизира възобновените земи, Ираклий прокарва нова религиозна политика на доближаване на ортодоксалните християни и близкоизточните монофизити.

Това, става известно, е неприятен ход, защото популацията на Ориента отхвърля да приема наложената от Константинопол теория. В добавка, империята стартира да събира огромни налози от локалното население, за да заплати за отминалата кървава война и за нужните реконструкции на замъци и окомплектоване на войски.

Докато Рим се бори да възкръсне след дългата война с Персия, измежду пясъците на Арабия стартират промени, които ще пренапишат човешката история. През 610 година В град Мека един елементарен, необразован, само че доста почтен търговец – Мухаммад, декларира че получава видения от Бог. Това, твърди той, не са послания от някое от десетките локални божества, а е слово от Единствения Бог – Аллах, който му повелява да популяризира светите слова и да поправи грешките на предходните пророци – еврейските и християнските.

Новата вяра стартира да се популяризира бързо из оживения търговски център Мека, а от там и в прилежащи селища, следвайки главните стопански пътища. През 622 година меканците изгонват Мухаммад и почитателите му от Мека. Пророкът се заселва в Медина, където цялото население приема новата религия. В рамките на идващите седем години, мюсюлманите превземат Мека и близките приморски региони на Арабия, а през 63 година Мухамад става стопанин на целия полуостров. След гибелта му през 632 година, Арабия минава под скиптъра на първия Наместник на Пророка (халиф) – Абу Бакр. В продължение на две години той води война с разбунтувалите се след гибелта на Мухаммад арабски племена, с цел да възвърне основаната от мюсюлманите единна страна. Победата му бележи основаването на Арабския халифат, чийто идващ държател през 634 година става Умар.

След като Арабия е обединена, Умар изпраща мюсюлманските войски към прилежащите плодородни територии на север – Сирия и Месопотамия. Излезлите от пустинята бедуински войски сварват неподготвени локалните римски и персийски управници и до 636 година Палестина, Йордания и сегашен Южен Ирак са подчинени от завоевателите. В опит да се оправят с арабската опасност, Персия и Рим се съюзяват и се уговарят за водене на взаимни дейности против нашествениците. От излаз ана това колосално опълчване ще зависи бъдещето на Средиземноморския свят.

През есента на 635 година император Ираклий стартира мерки за огромен поход в Палестина, с който да прогони арабските войски, да възвърне крепостите, които мюсюлманите са завладяли и да им нанесе дефинитивно проваляне, с което да ги обезврежда като опасност. За задачата василевсът стартира да наема войски от всички краища на империята и даже оттатък нея. Според легендата, в армията, която се събира в Константинопол и се насочва към Сирия има контингенти славяни, планински племена от Балканите, степни конници и даже контингент франки.

Към тях се прибавят войски от римските територии в Мала Азия и Гърция. Пристигайки в Сирия, към армията са мобилизирани и локални контингенти. Историците към момента спорят за точната бройка на римската войска напролет на 636 година, само че евентуално става дума за към 40-50 000, разграничени на пет обособени армии, сложени под командването на няколко стратези, избрани от императора, който самичък разполага главния си щаб в Антиохия.

Планът на римските войски е да подмамят арабите на север към Алепо и да разтеглят линиите им за връзка по този начин, че войските на халифата да се принудят да се разделят на части, които да бъдат разрушени една по една от съсредоточените римски сили. Същевременно, една от петте ромейски войски би трябвало да напредне на юг по крайбрежието на Средиземно море, да превземе Дамаск и да отреже пътя на арабите за оттегляне.

Ираклий се надява да избегне воденето на генерално стълкновение, в което на карта да бъде заложена ориста на цялата акция. Подобен ход би бил прекомерно обезверен и опасен и ромеите са го тествали единствено един път за последните 100 години, в момент на най-голяма потребност в битката с персийците.

Арабската войска провежда през първите месеци на 636 година нахлуване от Арабия към Палестина. Силите на халифата са разграничени на няколко отряда, чиято цел е да покрият оптимално необятен фронт на нахлуване и да опустошат и завладеят колкото се може повече от вражеската територия. Когато научават за числеността и разположението на римските войски, арабите привикват незабавен боен съвет, управляван от техния военачалник Абу Убайда ибн Джара. Той поема поста по гледище на Умар, само че за всички в армията е ясно, че най-хубавият войник измежду тях е Халид ибн Ал Уалид – един от най-големите врагове на Мухамад, който в следствие приема исляма и се трансформира в най-успешния от арабските генерали, спечелвайки си прякора „ Меча на Исляма “.

Ибн Джара не е ревностен за популярност и бърза да се довери на препоръките на Уалид. Опитният военачалник упорства, че да се води акция на необятен фронт против по-многоброен зложелател би било самоубийство. Вместо това, счита Халид, би трябвало да принудят ромеите да съберат войските си на едно място, освен това преференциално за самите араби – по опция необитаем, равнинен регион, където тяхната кавалерия ще има преимущество.

За да реализират тази цел, арабските войски, които са по-маневрени и с по-мобилен обоз, би трябвало да тръгнат на север, да подмамят римските армии след себе си и да ги посрещнат в долината на р. Ярмук, която управлява най-бързия път от Арабската пустиня за Сирия. Според Уалид, забележителната по мярка вражеска войска, събрана на едно място, ще бъде сложна за изхранване, което в допълнение ще понижи боеспособността й.

Кампанията се развива точно съгласно проекта на Ал Уалид. Арабските войски се разделят на части, които предизвикат римските армии да ги преследват. Използвайки по-голямата си подвижност, мюсюлманите увличат вражеските войнства все по-навътре в Сирия. Единственият минус на тактиката е, че ромеите съумяват да завладяват Дамаск, защото силите на халифата са незадоволителни, с цел да покрият и тази цитадела.

Това слага един мощен римски контингент в тила на арабите и те са принудени да премислят позициите си. Към края на юли 636 година, арабската войска се изтегля от земите към Галилейското езеро и се нарежда северно от крайбрежията на р. Ярмук, поставяйки се в едно относително лимитирано пространство сред реката и едно стръмно и мъчно проходимо дефиле, пазеща северния й (десен) фланг. Позицията е добра за защита, само че стръмните хълмове, които заемат тила на арабите, вършат отстъплението от там мъчно, ако римските войски вземат превъзходство.

Междувременно, четири от петте римски армии се концентрират против арабите. Начело на групировката застава арменския аристократ Вахан, избран от Ираклий за пълководец на личните римски войски в многонационалната войска. Вахан разтегля силите си на фронт от 13 км в опит да излезе във фланг на арабите от север, само че пресеченият терен проваля опита му за реализиране на флангови обход още преди началото на сраженията.

Следвайки заповедите на Ираклий, Вахан стартира договаряния с ибн Джара, които траят доникъде на август, без да дадат резултат. Междувременно, халифът Умар съумява да изпрати един контингент от 6000 бойци в помощ на армията си в Сирия, с което общата й бройка възлиза на към 25-30 000 души.

След поредност от несполучливи договаряния и къси стълкновения сред разследващите предни отряди на двете войски, същинската борба стартира на 15 август 636 година Двете армии се строяват в четири огромни пехотни обединения, с кавалерията ситуирана в ударни звена зад пехотата, а стрелците сложени начело, с цел да обсипят враговете със залпове в началния стадий на сражението. Халид, който в навечерието на борбата е назначен за настоящ пълководец от ибн Джара, резервира най-елитната си кавалерия като обособен, тактически запас зад главната бойна линия.

Историците и до през днешния ден спорят какъв брой дни продължава борбата при Ярмук. Според най-масовата концепция, сражението трае общо шест дни и припомня на борбите от Илиада. Армиите излизат от лагерите си заран, борят се през целия ден, а вечерта се отдръпват, с цел да починат и съберат сили. Пред редиците излизат поборници – офицери от войските и благородници от множеството кланове и родове, които се бият в единоборства, преди задачите бойни обединения да се сблъскат в кърваво меле в центъра на полесражението.

През първите три дни от борбата, Вахан изпраща войските си във флангови офанзиви против арабите, надявайки се численото предимство на римляните да им обезпечи превъзходство. Арабите се борят настойчиво, а съгласно ислямските извори, в обоза, ситуиран зад армията, стояли техните дами. Когато мъжете се огъвали и започвали да отстъпват, дамите излизали от лагера, заставали в редица и започвали да се подиграват на съпрузите си за малодушието и да им декларират, че вечер под шатрите им няма място за страхливци.

По-вероятния отговор на това за какво арабите не се пречупват, се корени в дейностите на Ал Уалид. Начело на своя първокласен отряд, Халид връхлита постоянно там, където боят е най-ожесточен. Арабският военачалник се бие дотогава, до момента в който ромеите не бъдат изтласкани, след което се връща на първичната си позиция, очаквайки друга гореща точка, към която би трябвало да се спусне.

На четвъртият ден от борбата, Вахан хвърля всичките си запаси против десния арабски (северен) фланг и съумява в началото да изтласка съперника обратно към хълмовете и сигурната им крах. За следващ път Халид е отпред на вихрената офанзива, която прекатурва хода на сражението. Този път обаче изморените римски войски стартират да се огъват и да отстъпват безредно. Халид знае, че идващия конфликт ще реши изхода на цялата акция. Вахан също. На петия ден двете армии се строяват една против друга, само че този път римляните не напущат позициите си, което демонстрира, че изтощената войска на императора се отхвърля от тактическата самодейност.

На последният шести ден, Ал Уалид пренарежда войските си, групирайки конниците в една обща дивизия, която разполага на десния фланг и с която има намерение дефинитивно да съкруши врага. След като двете армии се сблъскват в центъра и настъпва нормалното кърваво меле, арабската кавалерия прави флангова офанзива, пресрещната от противниковата конница. В последвалия грамаден, кавалерийски конфликт, един от най-мащабните в Ранното Средновековие, арабските войски надвиват над ромеите, разрушават ги и обходят левия фланг на римските войски, започвайки да ги притискат по едно и също време от центъра и от крилото. Изтощени и обезверени, римските сили напущат под паника бойното поле и бягат на север към Дамаск, изоставяйки лагера си.

Вместо да се отдадат на нормалния обир на противниковия лагер, арабите събират своята кавалерия и погват отстъпващите ромейски войски, настигайки ги наоколо до Дамаск. В последвалото кръвопролитие по-голямата част от римската войска е избита, а Дамаск отваря порти пред спечелилите. Вахан, както и мнозина от ромейските пълководци и съдружници, намират гибелта си или по време на борбата при Ярмук, или в последвалото гонене.

В резултат от провалянето, силата на Римската империя е дефинитивно прекършена. Настроено против Рим заради неприятните налози и религиозната политика на Ираклий, локалното население на Ориента непринудено се предава на арабите, които отстраняват дискриминирането към монофизитите и понижават фрапантно дължимите налози, изключително за тези, които одобряват Исляма. В рамките на единствено три години, арабските войски превземат целия Близък Изток.

Персия, която по този начин и не съумява да събере войски, с цел да помогне на Ираклий през лятото, е изцяло разгромена през ноември на същата 636 година в борбата при Кадисия, чийто резултат е подобен на последствията от Ярмук. Персийската империя е дефинитивно превзета от арабите през 652 година, а по същото време от римските владения в Близкия Изток остава единствено Анатолия, предпазена от ромеите с последни сили и сериозна военна метаморфоза. От Ярмук на сетне, Изтокът ще принадлежи на Исляма.