Военната история е изтъкана от много епоси и легенди. Могъщи

Военната история е изтъкана от доста епоси и митове. Могъщи пълководци, величави армии, страховити империи и почтени бранители на обезверени дела. В тези именити епизоди от историята човешката покруса, подвиг и всеотдайност се преплитат по неповторим метод, който разкрива цялата разноцветност на нашата психика. Наяве излизат героите, страхливците, достойните и недостойните.

Всяка борба е признание. Всяка война е тестване. Ала даже и измежду пелената от кръв, чест и стомана, има имена на полесражения, които и до ден сегашен сграбчват мозъците на поколенията. Всяка борба е величава по собствен метод, само че измежду патроните, стрелите и остриетата на хиляди стълкновения изпъкват такива, които трансформират ориста на нации, райони и континенти.

В историята на Средните епохи има голям брой борби, оказали въздействие върху своите съвременници. Малко са обаче тези сражения, чието значение като че ли нараства още повече с напредването на вековете. Подобни сражения са безспорно артикул на два преплитащи се процеса – политическите игри на времето, в което сраженията се водят и построяването на националните легенди през XIX век, във времето, в което се коват актуалните народи. Битката при Леняно е христоматиен образец за стълкновение, натоварено с двойнствено значение.

От една страна тя бележи повратен миг в развиването на историята на Апенините през Средните епохи. От друга страна, славата й се усилва и развива през вековете, с цел да доближи до химна на Обединена Италия под формулата „ От Алпите до Сицилия, Леняно е на всички места “, обезсмъртена в четвъртия стих от химна на Италия. Как обаче се стига до това паметно стълкновение и кои са войските, забъркани в него?

Средновековна Италия съставлява и до през днешния ден комплициран ребус, прекършил въображението на не един или двама историци. Последна останка от наследството на античната Римска империя, Италия в никакъв случай не се отърсва изцяло от своята антична основа, а като че ли живее по едно и също време във всички столетия, през които е минала тази забележителна земя.

Средновековните италианци назовават своите земи „ Цивилизацията “, до момента в който всичко, ситуирано оттатък Алпите и моретата е Трамонтаня – Отвъд планините – земи обитаеми с варвари и диваци, които ламтят за славата на Рим, само че не имат нито кръвта, нито културата, които са нужни за остарялото завещание на Империята. За хората от Отвъд, Италия е приказна страна на обилие и на антична популярност. Съгласно идеологията на епохата, една европейска страна има право да се назова империя тогава и единствено тогава, когато господства Апенинския полуостров. Наследството на Рим е живо и мами генерации завоеватели.

Всичко това трансформира Апенините в оспорвана територия, над която постоянно тегне сянката на войната и външната опасност. Ламтежът за власт над Италия стартира още в края IV и началото на V век с нашествията на готите. След тях идват лангобардите, а най-после и франките. Всички тези племена се стремят да трансфорат римското завещание в свое и да легализират личната си власт, присвоявайки античното великолепие на падналата империя. През 843 година, империята на франките се разпада на три елементи – Източна, Западна и Централна. Централната територия, включваща долината на р. Рейн, Швейцария и Италия, става известна под името Лотарингия, наречена по този начин поради император Лотар – най-старият внук на Карл Велики, който пръв наследява тези територии.

След гибелта на Лотар, наследството му последователно се разпада и Италия се отделя като независимо кралство. Владетелите й наследяват античната Желязна корона – знак на властта на старите ломбардски крале. Твърде скоро обаче кралете на Източна Франкия (Германия), вземат решение да употребяват грамадните си войски, с цел да се опитат да обединят отначало наследството на Карл Велики. През 962 година, немския крал Ото превзема Италия и е приет за император на „ Свещената римска империя “ от папата.

От този миг насетне, за идващите 300 години стартира кървава битка сред германци и италианци за това кой да господства над Апенините. По силата на оръжието и политическата традиция, императорите на Германия имат висшото право да ръководят и като крале на Италия. Императорската им купа обаче зависи от волята на папата – единствено Светия отец може да номинира някого за император. Владетел след държател се насочат с войските си от Германия през Алпите към Рим, с цел да принуждават папата да короняса следващия император.

Тези непрекъснати походи пораждат съществено напрежение измежду популацията на италианските земи. Навикнали да се самоуправляват още от разпадането на Западната римска империя, италианските градове не са очаровани от мисълта че на всяко потомство, земите им ще се трансформират в обект на амбициозните походи на германците. Този сантимент, ориентиран против „ варварите “, се подхранва обилно от папите, които се стремят да лимитират немското въздействие на юг от Алпите.

Ситуацията доближава нови сериозни висоти през 1070-те, когато император Хайнрих IV и папа Григорий VII се сблъскват за правото на назначение на епископи в границите на Свещената империя – така наречен инвеститура. Папите в последна сметка печелят битката след близо половин век на разногласия, войни и разорителни походи. Това дава сериозен честен тласък на италианците, а папата се издига освен като нравствен, само че и политически лидер на полуострова.

Ситуацията се трансформира през 1155 година, когато отпред на Свещената римска империя застава могъщия херцог на Швабия Фридрих I Хоенщауфен, прочут с прозвището си Барбароса (Червенобрадия). Опирайки се на забележителните си армии и средства, Фридрих се заема да възвърне могъществото на императорската институция и контролът на германците над италианските земи. Между 1158 и 1174 година Фридрих Барбароса провежда четири огромни похода в Италия, които водят до налагане на върховенството му над северната част от полуострова. В хода на акциите редица могъщи замъци са покорени, а постоянно бунтуващият се град Милано е съпоставен със земята през 1162 година като наставление за останалите италиански свободни градове.

Макар и да носи краткосрочни триумфи, натискът на кайзера над италианците единствено предизвика тяхното неодобрение. През 1167 година градовете по долината на р. По образуват съюз – така наречен Ломбардска лига, чиято цел е да подсигурява личните им ползи и да ги провежда за защита против ново настъпление на немските войски. Тази лига се явява повече или по-малко първия предходник на концепцията за политическо обединяване на Италия и в следствие се трансформира в значителен детайл на националната митология на апенинската страна.

През 1169 година, градовете от Лигата събират средства, с които възвръщат Милано. Две години по-късно, множеството територии в Северна Италия се намират под контрола на ломбардците, а папа Александър III публично им дава своята благословия и политическа поддръжка. Зает с редица проблеми в Германия, Фридрих съумява да събера армиите си едвам през 1174 година, нахлувайки в Италия за пети път отпред на ок. 10 000 бойци и рицари.

За да избегне нормалните проблеми с прекосяването на Алпите непосредствено през днешна Швейцария, Фридрих съумява да се контракти с рубрика на Савоя – Умберто, който пропуща императора през земите си. Войските на Барбароса минават в Ломбардия и се насочват към Павия, откакто подчиняват няколко по-малки замъци. Павия измежду дребното ломбардски градове, останали правилни на императора и Фридрих се надява д аго избави от блокада. Междувременно, войските на Лигата се стремят да защитят разположения близо до Павия Милано, който е един от главните играчи в италианския съюз.

Двете армии се срещат в края на май, 1176 година край селцето Леняно, ситуирано сред Павия и Милано. Императорът разполага при себе си с защита войска от 3000 души, от които 2000 са елитни рицари от Германия. Срещу тях лигата активизира ок. 15 000 души, само че по-голямата част от тях са градски опълчения, без дългогодишен военен опит. 

Сражението стартира в утрото на 29 май, 1176 година Група от 700 рицари и други конници на Ломбардската лига се натъкват на авангарда от 300 немски рицари на северозапад от Леняно. Завързва се меле, само че скоро италианците са притиснати от силите на Барбароса, които идват в цялостната си мощност. Разгромената ломбардска кавалери бяга от бойното поле и Фридрих, пристрастен от триумфа, взема решение неотложно да нападна частите на вражеската пехота, които се строяват за защита към селцето Леяно. В център на италианската отбрана се трансформира един забавен обект – така наречен карочио – огромна каруца, с ситуирани върху нея знаците на града – флагове и други артефакти.

Италианците образуват стена от щитове и копия към карочио-то и в продължение на осем часа, чак до три следобяд, отблъскват офанзивите на немските рицари. Междувременно, към Леняно най-накрая се придвижват главните сили на Ломбардската лига, включително и свежи кавалерийски елементи. В ранния следобяд, немските войски се оказват атакувани от две страни, а Фридрих Барбароса за малко не е погубен в мелето, откакто коня му е съкрушен, а знаменосецът му пада мъртъв. Германските рицари се пробват да се изтеглят проведено и да се прегрупират, само че италианските войски не им дават никакъв късмет. Отстъпващите сили на императора са преследвани над 15 километра на запад и в последна сметка са притиснати до р. Тичино, където Ломбардската лига реализира дефинитивна победа.

Общият брой на убитите и ранените, както в множеството средновековни борби, остава незнаен. Смята се обаче, че Фридрих губи по-голямата част от армията си, откакто тя е изцяло разрушена, а малко на брой съумяват да се прегрупират паралелно с императора и да правят отстъпка към Павия. Италианските загуби са доста по-скромни, евентуално в порядъка на няколко стотин убити и ранени.

Победата на Ломбардската лига се оказва доста по-важна в политически, в сравнение с в тактически проект. След поредност от тежки договаряния, Фридрих Барбароса е заставен да направи обилни отстъпки. Неуспехът на експедицията му в Италия го лишава от всякаква поддръжка на немската аристокрация, която е изтощена от войни и непотребни разноски. През 1183 година, императорът подписва мирът от Констанца. Съгласно неговите условия, италианските градове получават цялостна автономност по въпроса на правораздаването, организирането на локални сили за защита, градежа на замъци и ръководството на основните естествени запаси.

Ломбардската лига признава политическото господство на императора над Италия, само че е освободена от редица данъци и повинности, които кардинално се поставят на послушание на монарха земи. Сериозно се ускорява и престижа на папата като нравствен и политически лидер на италианската съпротива в Свещената империя. Тъй като това е и единствения огромен контракт сред императора и италианците за идващите няколко века, мирът от Констанца се трансформира в един от първите знаци на постепенно оформящата се идея за италианската общественост, която в следствие ще роди националната им концепция. Всички тези политически и дипломатически триумфи обаче не биха били вероятни без успеха, извоювана измежду полята на Леняно.