Македонската легенда Влатко Стефановски: Бих спрял всички войни и бих вдигнал всички граници, ако можех!
Влатко Стефановски е една от най-големите македонски музикални митове. Роден е през 1957 година в Прилеп, в семейство на театрали. Свири от младеж. Той е един от създателите на именитата македонската групировка „ Леб и сол ”, с която записва 14 албума, които печелят почитатели по всички континенти. Има 2 издадени студийни плана със сръбския музикант Мирослав Тадич, композирал е и музика за над 10 кино лентата, за 3 балета и за театрални постановки. Талантът на Влатко Стефановски от дълго време е прекрачил границите на родната му Македония, тъй като той печели аплодисменти и в Съединени американски щати, и в Канада, във Англия, Германия, Франция и несъмнено – в България. През 2008-ма той бе един от гостите на Пловдивския джаз фестивал. А този месец виртуозният китарист ще увеличи страстите и настроението, даже и единствено с появяването си, на фестивала „ One Love Tour ”, където ще показа балкански фолклор, блус, рок, джаз и най-новото от репертоара си.
Всъщност звукът на неговата китара превзема балканите още в края на 70-те години. Талантът му основава магия, събира светове – Изток и Запад, фолклор и рок, Европа и Балканите. Влатко Стефановски е един от най-известните музиканти със своята неповторима техника и звукоизвличане. Почти няма българин, който да не настръхва на емблематичната му ария „ Бел кон ”, която стана известна преди няколко години в постановката на Александър Морфов „ Хъшове ”. В нея се пее: „ Всеки от нас има своя звезда, що го води дорде е жив. Кога свети блестящо, човек има живот! Кога гасне - судбина. ”
- Г-н Стефановски, вие сте легенда на македонската музика, само че имате доста фенове и в България. Как се чувствате у нас? Как усещате България?
- В България постоянно се усещам добре, което е доста значимо. Пътувам до България в последните към този момент повече от 20 години и умерено мога да кажа, че се усещам вкъщи си във вашата страна.
- В кои градове сте били и имате ли обичани български места?
- Бил съм на доста места към този момент. В Пловдив, Варна, Бургас, Созопол, Боженци, Габрово, където доста ми хареса. В Благоевград бях с Биг Бенда на БНР. Видял съм доста градове и места, усещам се доста добре на българска земя. Ако се замисля кои са обичаните ми места, първо ми излизат Пловдив и София. Харесва ми доста и Банско, постоянно вървя там. Имал съм опция да опозная България – и като екскурзиант, и като музикант.
- Включихте се в музикалното турне One Love Tour , което сплотява освен българската и македонската музика, само че и душевността на двете народи. В този смисъл къде откривате приемствеността? И мислите ли, че през годините двата народа са стояли задоволително близко един до различен – освен в политическо, само че и в културно отношение?
- Хубав въпрос доста. Главното и при едната, и при другата нация съгласно мен, това са страстите. Много прочувствена музика се прави и в Македония, а и в България. Има прелестни песни. А доколкото познавам и българската обичайната музика – тя е изпълнена с страст, с многолик и пъстър фолклор. Богати аранжименти и звуци. Теодосий Спасов е мой доста добър другар – той доста ме е вкарвал в това кое по какъв начин се свири в България, какво показва. Всъщност през годините се получи по този начин, че точно ние,
музикантите, се превърнахме в предвестници за близостта сред двете народи,
оттатък всевъзможни политически настройки. Драго ми е, че двата народа стават все по-близки – намирам културата на доста по-високо равнище, в сравнение с е била преди. И в действителност ми е доста прелестно. И очаквам с неспокойствие да създадат директната линия София-Скопие/Скопие-София. Ако можеше да стигаме по-бързо едни до други, би било феноменално.
- Това зависи и от политиците, за които знам, че никак не ви е прелестно да говорите…
- Какво да ви кажа… Политиците малко закъсняват за жалбите на своя народ. Те стоят зад нас, в случай че би трябвало да бъда почтен. С Теодосий Спасов работим дружно от 2009-та година, когато още връзките сред България и Македония не бях още на доста положително равнище. Но с него творяхме дружно. Свирехме в доста планове и по един или различен метод показахме метода двата народа да си бъдат близки. Били сме с него и в Гърция, и в Сърбия, и в Албания, на всички места се разбирахме отлично. Аз съм доста отворен в връзката, а това е най-хубавият образец за това по какъв начин се реализира тази независимост на настройките към другия.
- Изпяхте „ Бял кон ” в спектакъла на Александър Морфов „ Хъшове ” преди няколко години. Какви усещания съхранихте от оня миг за себе си?
- Този театър постоянно ще го помня, да. Тогава тази моя ария „ Бел кон ” стана огромен шлагер. И по някакъв метод ми оказа помощ да стана различим за публиката в България. Но музиката прави по този начин – в случай че е добра и качествена, проправя своята пътека, където и да е. Моята откри своя път. С Александър Морфов работихме отлично. Преди време се засякохме още веднъж и беше доста приятна среща. Интересното е, че в България „ Бел кон ” е с леко променен текст, съгласно желанията и визиите на хората. Но текстът е доста същински, доста откровен, поради това и толкоз хора я обичат. Песен, писана преди 20 години, към момента е настояща. Предизвиква огромни овации.
- Изкуството е различен свят за душата и мозъка. Означава ли това, че всеки създател по своему населява някаква паралелна действителност, в която построява себе си?
- О, да, може да се каже по този начин. Творенето постоянно е една паралелна действителност. И тази паралелна действителност постоянно оказва въздействие на това, което се случва в този момент, и което ще се случи на следващия ден. По един или различен метод подсказва за смисъла, който да се следва в живота. Понякога се явява и тип разтуха – която таим по обичани наши близки. Друг път е вяра, за която да се хванем, с цел да продължим напред.
- Кои са сложните моменти, които са ви построили като темперамент?
- О, скъпа моя, толкоз са ми доста сложните моменти в живота. Никой живот не го подминават компликациите. Рядко слушам за хора с комфортен и напълно слънчев живот. Мен
животът ме е карал да преминавам през много тъмни тунели.
Познавам и мрака, само че и слънцето, само че съм приел тези контрасти като нещо неизбежно, което не можем да избегнем, даже и да желаеме. Не желая да звуча като човек, който се оплаква, само че в действителност съм минал през какво ли не.
- Трудностите са били от персонален темперамент вероятно?
- Да, персонални. Те се редуват като страсти, само че какво да правиш – приемаш ги, каквито и да са, тъй като другояче не можеш да продължиш напред. Не ми се желае да влизам в детайлности, само че единствено ще кажа, че последните две години бяха доста сложни за мен. Няма да товаря нито вас, нито хората, само че това е интервал, в който аз изживях страшни работи. Но ето, не преставам да се трудя, да се боря, да пребивавам.
- Светът, в който живеем, става все по-суров. Все по-често се приказва за това по какъв начин да се резервира международния мир. Как се предпазвате от неизбежния стрес на всекидневието?
- Днес сготвих обяд за сина си, сготвих и за мен. Старая се да се заглеждам най-много в своя микросвят, тъй като там мога да направя измененията, а не в международен аспект. Стресът е огромен, да, само че в случай че човек самичък не откри метод да се защищава от него, никой няма да откри вместо него. Дали ще гледа телевизия, дали ще слуша музика или както от време на време аз обичам – да изсвирвам на китара, по този начин се дистанцирам. Често, когато виждам новините по малкия екран, просто се удивлявам, без нищо да мога да трансформирам. На всичко, което се случва по света.
- Ако имахте опция да се обърнете към ръководещите – било то на Македония или на България, какво бихте им споделили?
- Аз съм утопист. Не се занимавам с политика... Но знаете ли какво, в случай че зависеше от мен, щях да спра всички войни в този миг. И бих вдигнал всички граници.
- Свят без граници? Някои биха споделили, че по този начин ще бъде прекомерно анархично...
- Не, за какво безредица. Няма да има. Но аз по тази причина споделям, че съм вкоренен утопист, тъй като имам вяра в утопии, в неща, които на процедура са невъзможни. Сега проблемите, свързани с емигрантите, съществуват, тъй като ги има границите. Без тях това нямаше да се случва.
-...и всеки щеше да може да върви на всички места без проблем?!
- Точно по този начин. Без войни, без граници, в един свободен и спокоен свят. Това е в този момент моята молба – всички войни да спрат и всички граници да се вдигнат! Знам, че сега звучи повече като заблуда, само че аз имам вяра доста в това.
- Музиката е главен генератор за вас, само че в случай че не беше тя, мислили ли сте си в миналото с какво щяхте да се занимавате?
- Може би с изобразяване. И преди да стартира да се занимавам с музика, обичах да рисувам. Вероятно, в случай че не беше тя, щях постоянно да съм с молив в ръка и да начертавам нещо. Но не като експерт, несъмнено. В тийнейджърските си години се занимавах и с снимка. Пробвал съм се и в спорта – играл съм баскетбол, футбол. Но музиката е това, с което най-вече желая да се занимавам.
- Всъщност по какъв начин стартира музикалната ви пътека? Откъде потегли всичко?
- Започна още от детските ми години. Първоначално ми беше като занимание. Пробвах да изсвирвам на доста принадлежности, до момента в който открия с кой ми е най-приятно. В младите си години всеки човек обича да опитва, да опитва, до момента в който открие това, което най-вече го влече.
- През 70-те основахте група „ Леб и сол ”, която се трансформира в именита тайфа. Лесно ли се получиха триумфите тогава?
- Ооо, би трябвало да напиша книга, с цел да ви отговоря на този въпрос (смее се), толкоз доста са историите и обстановките от оня интервал. Това е близо 20-годишна история, мъчно мога да я обобщавам в няколко фрази. Но това, което тогава се оказа най-важно за нашето развиване като група, това беше упорството, а по-късно и гения.
Бяхме безспорни запалянковци и това доста ни оказа помощ.
Направихме, каквото направихме. А и Югославия в тези години беше и по-либерална, не са ни забранявали нищо – нито за облеклото, нито за фризурите, както знам, че е било другаде. Тогава ходехме с джинси, имахме дълги коси, рокери. Живеехме в по този начин да се каже демократичен социализъм. Днес виждам, че тогавашната музика към момента провокира интерес, хората желаят да имат плочите, песните в своите музикални сбирки.
- Един от албумите ви носи името „ Сеир ” – забавна дума, пиедестал на балканската логика на психиката. Описвате я сносно като „ нашенски дзен миг, в който сме дейни в пасивността си и пасивни в интензивността си ”. Откъде съгласно вас идва цялата тази бездейност?
- Точно по този начин. Много е присъща думата „ сеир ” тук, на Балканите. Манталитетът е просто подобен – по-добре да не работиш, в сравнение с да го правиш; да гледаш какво прави комшията, в сравнение с да видиш ти самият какво си направил; все различен да ти е крив, когато нещо не ти върви. Затова е сеир. Тази малко цинично-иронична обстановка, в която постоянно попадаме. Точно това в действителност е и сеира – пасивна, но цинична обстановка.
- Подлежи ли съгласно вас манталитета на една нация на смяна?
- Може би не... Не можеш да промениш манталитета на хората, само че можеш да измениш навиците. Вместо да си изхвърляш боклука на улицата, да го изхвърлиш в контейнера.
- И вероятно езика на омразата да изчезне във взаимоотношенията сред хората въобще...
- О, това е доста значимо, да. Повече приемливост е нужна, с цел да се получи, каквото и да е било. Но толерантността е обвързвана малко или доста със стандарта на живот. Когато хората имат по-висок стандарт на живот, учат тези неща. Защото противоположното – сиромашията – е страшна обстановка. Тя кара хората да вършат страшни работи.
- Пишете и кино музика. Но в случай че би трябвало да изберете един филм, с който да опишете най-пълно личния си свят и живот, кой би бил той?
- Интересно... ами аз съм правил кино музика за много разнообразни филми като тема. Но в случай че би трябвало да избера най-точното за себе си, дано да бъде „ Gipsy Magic ” („ Джипси меджик ” е македонски филм от 1997 година. Драма на режисьора Столе Попов, по сюжет на Миленко Йеремич. Главните функции се извършват от Томи Салковски, Деян Димевски, б.а.).
Интервю на Анелия ПОПОВА
Всъщност звукът на неговата китара превзема балканите още в края на 70-те години. Талантът му основава магия, събира светове – Изток и Запад, фолклор и рок, Европа и Балканите. Влатко Стефановски е един от най-известните музиканти със своята неповторима техника и звукоизвличане. Почти няма българин, който да не настръхва на емблематичната му ария „ Бел кон ”, която стана известна преди няколко години в постановката на Александър Морфов „ Хъшове ”. В нея се пее: „ Всеки от нас има своя звезда, що го води дорде е жив. Кога свети блестящо, човек има живот! Кога гасне - судбина. ”
- Г-н Стефановски, вие сте легенда на македонската музика, само че имате доста фенове и в България. Как се чувствате у нас? Как усещате България?
- В България постоянно се усещам добре, което е доста значимо. Пътувам до България в последните към този момент повече от 20 години и умерено мога да кажа, че се усещам вкъщи си във вашата страна.
- В кои градове сте били и имате ли обичани български места?
- Бил съм на доста места към този момент. В Пловдив, Варна, Бургас, Созопол, Боженци, Габрово, където доста ми хареса. В Благоевград бях с Биг Бенда на БНР. Видял съм доста градове и места, усещам се доста добре на българска земя. Ако се замисля кои са обичаните ми места, първо ми излизат Пловдив и София. Харесва ми доста и Банско, постоянно вървя там. Имал съм опция да опозная България – и като екскурзиант, и като музикант.
- Включихте се в музикалното турне One Love Tour , което сплотява освен българската и македонската музика, само че и душевността на двете народи. В този смисъл къде откривате приемствеността? И мислите ли, че през годините двата народа са стояли задоволително близко един до различен – освен в политическо, само че и в културно отношение?
- Хубав въпрос доста. Главното и при едната, и при другата нация съгласно мен, това са страстите. Много прочувствена музика се прави и в Македония, а и в България. Има прелестни песни. А доколкото познавам и българската обичайната музика – тя е изпълнена с страст, с многолик и пъстър фолклор. Богати аранжименти и звуци. Теодосий Спасов е мой доста добър другар – той доста ме е вкарвал в това кое по какъв начин се свири в България, какво показва. Всъщност през годините се получи по този начин, че точно ние,
музикантите, се превърнахме в предвестници за близостта сред двете народи,
оттатък всевъзможни политически настройки. Драго ми е, че двата народа стават все по-близки – намирам културата на доста по-високо равнище, в сравнение с е била преди. И в действителност ми е доста прелестно. И очаквам с неспокойствие да създадат директната линия София-Скопие/Скопие-София. Ако можеше да стигаме по-бързо едни до други, би било феноменално.
- Това зависи и от политиците, за които знам, че никак не ви е прелестно да говорите…
- Какво да ви кажа… Политиците малко закъсняват за жалбите на своя народ. Те стоят зад нас, в случай че би трябвало да бъда почтен. С Теодосий Спасов работим дружно от 2009-та година, когато още връзките сред България и Македония не бях още на доста положително равнище. Но с него творяхме дружно. Свирехме в доста планове и по един или различен метод показахме метода двата народа да си бъдат близки. Били сме с него и в Гърция, и в Сърбия, и в Албания, на всички места се разбирахме отлично. Аз съм доста отворен в връзката, а това е най-хубавият образец за това по какъв начин се реализира тази независимост на настройките към другия.
- Изпяхте „ Бял кон ” в спектакъла на Александър Морфов „ Хъшове ” преди няколко години. Какви усещания съхранихте от оня миг за себе си?
- Този театър постоянно ще го помня, да. Тогава тази моя ария „ Бел кон ” стана огромен шлагер. И по някакъв метод ми оказа помощ да стана различим за публиката в България. Но музиката прави по този начин – в случай че е добра и качествена, проправя своята пътека, където и да е. Моята откри своя път. С Александър Морфов работихме отлично. Преди време се засякохме още веднъж и беше доста приятна среща. Интересното е, че в България „ Бел кон ” е с леко променен текст, съгласно желанията и визиите на хората. Но текстът е доста същински, доста откровен, поради това и толкоз хора я обичат. Песен, писана преди 20 години, към момента е настояща. Предизвиква огромни овации.
- Изкуството е различен свят за душата и мозъка. Означава ли това, че всеки създател по своему населява някаква паралелна действителност, в която построява себе си?
- О, да, може да се каже по този начин. Творенето постоянно е една паралелна действителност. И тази паралелна действителност постоянно оказва въздействие на това, което се случва в този момент, и което ще се случи на следващия ден. По един или различен метод подсказва за смисъла, който да се следва в живота. Понякога се явява и тип разтуха – която таим по обичани наши близки. Друг път е вяра, за която да се хванем, с цел да продължим напред.
- Кои са сложните моменти, които са ви построили като темперамент?
- О, скъпа моя, толкоз са ми доста сложните моменти в живота. Никой живот не го подминават компликациите. Рядко слушам за хора с комфортен и напълно слънчев живот. Мен
животът ме е карал да преминавам през много тъмни тунели.
Познавам и мрака, само че и слънцето, само че съм приел тези контрасти като нещо неизбежно, което не можем да избегнем, даже и да желаеме. Не желая да звуча като човек, който се оплаква, само че в действителност съм минал през какво ли не.
- Трудностите са били от персонален темперамент вероятно?
- Да, персонални. Те се редуват като страсти, само че какво да правиш – приемаш ги, каквито и да са, тъй като другояче не можеш да продължиш напред. Не ми се желае да влизам в детайлности, само че единствено ще кажа, че последните две години бяха доста сложни за мен. Няма да товаря нито вас, нито хората, само че това е интервал, в който аз изживях страшни работи. Но ето, не преставам да се трудя, да се боря, да пребивавам.
- Светът, в който живеем, става все по-суров. Все по-често се приказва за това по какъв начин да се резервира международния мир. Как се предпазвате от неизбежния стрес на всекидневието?
- Днес сготвих обяд за сина си, сготвих и за мен. Старая се да се заглеждам най-много в своя микросвят, тъй като там мога да направя измененията, а не в международен аспект. Стресът е огромен, да, само че в случай че човек самичък не откри метод да се защищава от него, никой няма да откри вместо него. Дали ще гледа телевизия, дали ще слуша музика или както от време на време аз обичам – да изсвирвам на китара, по този начин се дистанцирам. Често, когато виждам новините по малкия екран, просто се удивлявам, без нищо да мога да трансформирам. На всичко, което се случва по света.
- Ако имахте опция да се обърнете към ръководещите – било то на Македония или на България, какво бихте им споделили?
- Аз съм утопист. Не се занимавам с политика... Но знаете ли какво, в случай че зависеше от мен, щях да спра всички войни в този миг. И бих вдигнал всички граници.
- Свят без граници? Някои биха споделили, че по този начин ще бъде прекомерно анархично...
- Не, за какво безредица. Няма да има. Но аз по тази причина споделям, че съм вкоренен утопист, тъй като имам вяра в утопии, в неща, които на процедура са невъзможни. Сега проблемите, свързани с емигрантите, съществуват, тъй като ги има границите. Без тях това нямаше да се случва.
-...и всеки щеше да може да върви на всички места без проблем?!
- Точно по този начин. Без войни, без граници, в един свободен и спокоен свят. Това е в този момент моята молба – всички войни да спрат и всички граници да се вдигнат! Знам, че сега звучи повече като заблуда, само че аз имам вяра доста в това.
- Музиката е главен генератор за вас, само че в случай че не беше тя, мислили ли сте си в миналото с какво щяхте да се занимавате?
- Може би с изобразяване. И преди да стартира да се занимавам с музика, обичах да рисувам. Вероятно, в случай че не беше тя, щях постоянно да съм с молив в ръка и да начертавам нещо. Но не като експерт, несъмнено. В тийнейджърските си години се занимавах и с снимка. Пробвал съм се и в спорта – играл съм баскетбол, футбол. Но музиката е това, с което най-вече желая да се занимавам.
- Всъщност по какъв начин стартира музикалната ви пътека? Откъде потегли всичко?
- Започна още от детските ми години. Първоначално ми беше като занимание. Пробвах да изсвирвам на доста принадлежности, до момента в който открия с кой ми е най-приятно. В младите си години всеки човек обича да опитва, да опитва, до момента в който открие това, което най-вече го влече.
- През 70-те основахте група „ Леб и сол ”, която се трансформира в именита тайфа. Лесно ли се получиха триумфите тогава?
- Ооо, би трябвало да напиша книга, с цел да ви отговоря на този въпрос (смее се), толкоз доста са историите и обстановките от оня интервал. Това е близо 20-годишна история, мъчно мога да я обобщавам в няколко фрази. Но това, което тогава се оказа най-важно за нашето развиване като група, това беше упорството, а по-късно и гения.
Бяхме безспорни запалянковци и това доста ни оказа помощ.
Направихме, каквото направихме. А и Югославия в тези години беше и по-либерална, не са ни забранявали нищо – нито за облеклото, нито за фризурите, както знам, че е било другаде. Тогава ходехме с джинси, имахме дълги коси, рокери. Живеехме в по този начин да се каже демократичен социализъм. Днес виждам, че тогавашната музика към момента провокира интерес, хората желаят да имат плочите, песните в своите музикални сбирки.
- Един от албумите ви носи името „ Сеир ” – забавна дума, пиедестал на балканската логика на психиката. Описвате я сносно като „ нашенски дзен миг, в който сме дейни в пасивността си и пасивни в интензивността си ”. Откъде съгласно вас идва цялата тази бездейност?
- Точно по този начин. Много е присъща думата „ сеир ” тук, на Балканите. Манталитетът е просто подобен – по-добре да не работиш, в сравнение с да го правиш; да гледаш какво прави комшията, в сравнение с да видиш ти самият какво си направил; все различен да ти е крив, когато нещо не ти върви. Затова е сеир. Тази малко цинично-иронична обстановка, в която постоянно попадаме. Точно това в действителност е и сеира – пасивна, но цинична обстановка.
- Подлежи ли съгласно вас манталитета на една нация на смяна?
- Може би не... Не можеш да промениш манталитета на хората, само че можеш да измениш навиците. Вместо да си изхвърляш боклука на улицата, да го изхвърлиш в контейнера.
- И вероятно езика на омразата да изчезне във взаимоотношенията сред хората въобще...
- О, това е доста значимо, да. Повече приемливост е нужна, с цел да се получи, каквото и да е било. Но толерантността е обвързвана малко или доста със стандарта на живот. Когато хората имат по-висок стандарт на живот, учат тези неща. Защото противоположното – сиромашията – е страшна обстановка. Тя кара хората да вършат страшни работи.
- Пишете и кино музика. Но в случай че би трябвало да изберете един филм, с който да опишете най-пълно личния си свят и живот, кой би бил той?
- Интересно... ами аз съм правил кино музика за много разнообразни филми като тема. Но в случай че би трябвало да избера най-точното за себе си, дано да бъде „ Gipsy Magic ” („ Джипси меджик ” е македонски филм от 1997 година. Драма на режисьора Столе Попов, по сюжет на Миленко Йеремич. Главните функции се извършват от Томи Салковски, Деян Димевски, б.а.).
Интервю на Анелия ПОПОВА
Източник: hotarena.net
КОМЕНТАРИ