Вечерта на 12 юли 1935 г. в предградията на Париж

Вечерта на 12 юли 1935 година в предградията на Париж е доста умерено. Жителите са тръгнали на следващата безгрижна вечерна разходка, а и дано не забравяме, че френската столица постоянно има какво да предложи на жителите си. Малцина към този момент си спомнят името Алфред Драйфус, а след няколко часа вестниците ще напишат неговото име и ще заявят, че същият е умрял на 74 година Няма и особена драма към фамилията, възрастният мъж не изисква някакви грижи, избира да напусне този свят тъкмо толкоз умерено, колкото е могъл и да поживее в него. Не може да се оплаче, че е един от уважаваните боржуа.

Най-вероятно името на този френски евреин носи някои особени мемоари за наличието на филм, носещ същото име – „ Аферата Драйфус “. Последният път, когато същият воин получава светлината на прожекторите е 1894 година След това за следващ път е разрешено да потъне в давност, да изчезне, да се обезличи. И всичко стартира малко след Френско-Пруската война. В този интервал, единствено 24 години по-рано, фамилията на Алфред се мести в Париж. Младежът се вълнува доста съществено от военната кариера и скоро постъпва в армията. През 1880 година съумява да приключи школата, получава боен чин и в идващите две години ще добави познанията си за войната в артилерийско учебно заведение. С дипломирането си получава и първото предопределение в артилерийския гарнизон на 31 дивизия в Льо Ман.

До 1889 година е нараснал в капитан. На 31 години се омъжва за 20-годишната Люси Хадамард. Три дни след сватбата е признат във боен лицей и отпътува. След още две години съумява да приключи и е подложен на 9-то място в класа си. Именно във военния лицей излиза една любопитна детайлност. Според един от генералите, евреите не се справяли толкоз добре в армията и по тази причина написал неприятни рекомендации на Драйфус. Впрочем лейтенант Пикард получил същото неприятно отношение. Двамата стачкуват, освен това във време, в което повече от 300 офицера, измежду които и 10 генерала са с еврейско родословие. Липсват особени ограничения, само че малко по-късно идва оня миг, в който френският офицер ще остане в историята.

Снимка: By Alfred_Dreyfus,_Vanity_Fair,_1899-09-07.jpg: "JB GUTH " (Jean Baptiste Guth)derivative work: Londonjackbooks (talk) – Alfred_Dreyfus,_Vanity_Fair,_1899-09-07.jpg, Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=13571940

През 1894 година Френската войска и по-конкретно контра-разузнаването, декларира, че в армията има сътрудник, който предава всичката допустима информация за позицията на артилерията. Заключението на разузнаването е, че става въпрос за сътрудник от високите постове. И на 5 януари 1895 година Драйфус е публично упрекнат и наказан в скришен боен съд. Публично губи своя сан, наказан е на пожизнен затвор на Дяволския остров. Правилата на войната изискват да бъдат изрязани всичките му почести от униформата и неговата сабя да бъде счупена на две. Публиката не стопира да крещи суперлативи, а в това време Алфред плаче и декларира, че в никакъв случай не би предал личната си страна и още повече – армията. Въпреки това е изпратен на заточение. Необходима е една година, преди да се появи лейтенант-полковник Пикарт.

Същият се занимавал със случая на Драйфус, само че по този начин и не разбирал кой е повдигнал обвиняването и кой е съумял да го удостовери – доказателства липсвали. За Пикард, същинският изменник се казвал Фердинанд Естерхази. Разследващият бил заглъхнал по доста грациозен метод – изпратен е в Тунис през ноември същата година. Преди да замине, френският лейтенант не пропуща опцията да показа своите съмнения на пресата. Искрата в бурет барут е задоволителна, с цел да стартира един трогателен спор. Покрай всички обвинявания, някой пуска и обвиняване към Франция за „ анти-семетизъм “. Междувременно Естерхази се счита за почтен в дело при закрити порти.

След това бърза да избяга към Англия и с това завършва историята, най-малко за малко. Французите обаче не са удовлетворени от позора, а да не забравяме, че парижани към момента си спомняли какво са крещели на площада, затова всички са отговорни. Емил Зола взе участие интензивно, паралелно с доста други интелектуалци, с цел да изисква второ дело. През 1899 година е даден ход на такова, само че за изненада на всички, Алфред още веднъж е приет за винонев, въпреки и доказателствата да демонстрират тъкмо противоположното. Под публичен напън, някогашният френски офицер получава опрощение от президента Емил Лубе. За някои това е глезене на обществото, за други е опит да се прикрие по-сериозната военна неточност.

Тук обаче пропущат още една значима детайлност, никой не е питал Алфред какво мисли по въпроса. Осъзнавайки, че ще изгние вечно на острова, избира да одобри ориста на изменник. До 1906 година живее под домакински арест дружно със сестра си. На 12 юли 1906 година е свикан от армията и в следствие възобновен на пост, в това число получава покачване в ранга майор. Една седмица по-късно е нараснал в рицар на Легиона на достойнството. Към тази почит се прибавя и даването на командването на артилерийска дивизия. През 1908 година френски публицист и представител на десните, прострелва Алфред в ръката при опит за ликвидиране.

Снимка: By Aaron Gerschel (1832-1910?) – http://media.web.britannica.com/eb-media/45/8245-050-75EEC0A6.jpg, Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=44716737

През 1937 година неговият наследник Пиер разгласява всичката коресподенция на татко си от 1899 до 1906 година Дори и упрекван като изменник, както и малтретиран на острова – белезите остават даже и след престоя му – френският офицер получава опция да премине в запаса на армията през октомври 1907 година, тогава е на 48 години. С експлоадирането на Първата Световна война декларира, че ще се върне на фронта като доброволец. Участва интензивно, а към 50-тата си годишнина служи зад вражеските линии на Западния фронт и продължава да работи като пълководец на артилерийска снабдителна линия. Нещо по-интересно е, че на финалът мнозина от неговите лични последователи се отхвърлят от него.

Те декларират, че до момента в който те са подготвени да умрат в името на неправдата, техният воин няма такива планове. Нещо повече, Алфред е поканен един ден да бъде част от жури в съда. Когато се споделя, че липсват доказателства против арестувания, Драйфус ще отговори, че в никакъв случай няма дим, без да има огън. Френският офицер отхвърля да подаде ръка на други двама анархисти, които били упрекнати в закононарушения, които внезапно припомнят за неговата персонална драма. Малко по-късно се оповестява, че трансформира курса на своите дейности и взе участие в отбраната, само че не може да направи доста против плануваната екзекуция.

Алфред Драйфус не съумява да се трансформира в оня впечатляващ модел за правдивост, освен това в една от доста неравните борби. Почитателите му, хората с доста сходна орис застават зад него, само че на финалът виждаме, че френският офицер към този момент не желае да води тази борба. Неговата единствена задача е да оцелее малко по-дълго. Това, което прави чест на наказаният, е неговото предпочитание да не се крие зад вярата си. В нито една част от неговата биография не можем да открием оправданието, че е бил наказан или предаден, тъй като е с еврейско родословие.

През цялото време се преглежда като същински боец и отхвърля да одобри други по-сериозни изненади. Споделя, че от време на време неговите последователи и бранители вземат решение, че към този момент го имат и той би трябвало да се трансформира в икона на свободата и всичко защитавано, но истината е друга, той самият не желае да влиза в тази роля. В едно от всичките си писма от острова ще напише на другар:

„ Аз бях единствено един артилерийски офицер, чиято трагична неточност попречи да преследвам по-сериозна военна кариера. “

Заглавна фотография: By Henri Meyer – Bibliothèque nationale de France, Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=161140