Възможно е никога да не идете на курорт или на

Възможно е в никакъв случай да не идете на курорт или на екскурзия, да не завършите институт или пък да започнете работа. Но финала на живота си, не е допустимо да пропуснете. А какво ни чака след него - едва ли някой се наема да опише. Психиатърът Андрей Владимирович Гнездилов работи с най-тежките онкологични случаи. Преди 16 години той основа първия в Русия приют – болница, където могат да бъдат облекчени страданията на болните, за които съвсем няма вяра за живот. „ Първият приют ” се намира в историческия регион Лахта на Санкт Петербург – на брега на Финския залив, наоколо до православния храм „ Свети Петър и Павел ”. Неотдавна лекар Гнездилов одобри нравствен ранг „ духовник ”, а в приюта болните са обгрижвани от сестри-монахини. Помощта е безвъзмездна. От тук стартира съветското хосписно придвижване.

Неотдавна в залата на Руския православен университет се състоя лекцията „ Memento mori ” на лекаря, лекар на медицинските науки, почетен лекар на Есекския университет и духовник Андрей Гнездилов – за гибелта, страха от нея и от какво имат потребност нелечимо болните в последния си път.

Заветът на Парацелз

Чуваме зов, и се втурваме да оказваме помощ. Но не постоянно болните желаят тази помощ. Като отида в приюта, виждам заболели със сгърчени от болежка лица и запитвам: „ Как сте, какво ви боли? ”, а те отвръщат: „ Не ни обръщайте внимание, докторе! ”. „ Но по какъв начин по този начин, този приют по тази причина сме го създали, с цел да се грижим за болките ви ” – „ Докторе, знаете ли, коства ми се, че дружно с болката от мен излиза и всичката събрана нечистотия! ” – отвръща някой.

Така стартира нравственото начало. Когато се разболеем, си мислим – къде сгреших, направих ли не това, което би трябвало? А постоянно се оказва, че заболяването и страданието не идват като наказване, а като освобождение, възмездие. И тук си спомняме за Достоевски, Толстой и цяла плеяда наши създатели и житейски учители, писали за всичко това. Разбира се, самото хосписно придвижване придобива етически темперамент. И въпреки да не може изцяло да изцели страданието и заболяването, то може най-малко малко да облекчи болките на хората – с грижа, с усмивка, с изключително отношение. В моя опит съм срещал безчет покъртителни човешки драми, и знаете ли, научих, че хората плачат не от болката. Плачат, тъй като няма кой да ги погали.

Смъртта като част от живота

В всекидневието, когато беседваме и стане дума, че някой е умрял, нормално се споделя: „ Ти знаеш ли, еди кой си умря! ”. Но същинският въпрос в тази ситуация е – по какъв начин е умрял този човек. Много е значимо по какъв начин умира човек. Смъртта е значима за човешкото съзнание. Тя има освен отрицателен темперамент.

Ако погледнем метафизичен на живота, знаем, че няма живот без гибел, че понятието „ живот ”, може да бъде оценено само от позицията на гибелта.

Случвало ми се е да поддържам връзка с художници и скулптори и аз съм ги питал: „ Вие изобразявате разнообразни страни от човешкия живот, можете да изобразите обич, наслада, хубост, само че по какъв начин бихте изобразили гибелта? ” И никой не съумя да ми даде явен отговор незабавно.

Един ваятел, увековечил блокадата на Ленинград, даде обещание да намерения. И дни преди гибелта си, ми отговори по този начин: „ Бих изобразил гибелта в облика на Христос. Попитах го: „ На разпнатия Христос ли? ”, а той рече: „ Не, на възнеслия се Христос! ”

Смъртта е натурален развой. Много писатели са се пробвали да опишат живота като величие, само че това е извънредно, ужасно величие. Какво е безкрайният живот – безпределно повтаряне на земния опит, прекъсване на развиването или безпределно стареене? Трудно е даже да си представим сходно трудно положение за индивида, сдобил се с величие.

Смъртта е премия, преход, тя е ненормална само тогава, когато  е настъпила ненадейно, когато човек още е в разцвета си, цялостен със сили. А старите хора даже желаят гибелта. Казват си: „ Е, време е към този момент да си ходя… Стига толкоз. ” И това е нещо обикновено.

Когато преди време селяните чувствали, че към този момент не могат да работят както преди, че са се трансформирали в тежест за цялото си семейство, те обличали чиста риза, отивали и се прощавали с близки и съседи, лягали си спокойни и умирали. Смъртта им настъпвала без оня израз на страдалчество, зародило у човек, който се бори със гибелта. А с тяхно разрешение.

Селяните, със своята чиста житейска философия, са разбирали, че животът не е цвете – глухарче, което е поникнало, цъфнало и изчезнало от полъха по вятъра. Знаели са, че животът има бездънен смисъл.

Често се случва да даваме кураж на болните си близки, да приказваме нереални неща, с цел да им вдъхнем сили, само че човек постоянно усеща, по кое време края е пристигнал. Или пък самичък избира, по кое време да постави край. Затова от време на време без никакви физиологически предпоставки, човек си отива от този свят. Той умира по тази причина, тъй като самичък е избрал да почине.

Тази благосклонност за гибелта и проекцията на гибелта се прави в действителността. Нужно е на живота да се даде натурален край, тъй като гибелта е програмирана още със самото зачатие на  индивида. Своеобразният опит на гибелта, човек придобива още със раждането си. Когато изучаваш този развой виждаш какъв брой рационално е издигнат животът. Както се ражда човек, по този начин и умира – в случай че се е родил елементарно, елементарно и умира, в случай че раждането е било тежко, и гибелта ще е такава.

Питали сме и здрави, и заболели: „ Как бихте желали да умрете? ”

И хора с избрани характерологически качества по своему сътвориха своя модел на гибелта.

Шизоидните персони, като Дон Кихот да речем, прекомерно необичайно описаха своето предпочитание: „ Искаме да умрем по този начин, че никой от близките да не може да види тялото ни ”.

Ригидните персони смятаха, че е немислимо да лежат умерено и да чакат да пристигна гибелта, те се усещаха длъжни да имат опция по някакъв метод да вземат участие в този развой.

Циклоидите, от вида на Санчо Панса, желаеха да умрат обкръжени от всичките си близки.

Неуверените, тревожно-мнителните хора, се безпокояха по какъв начин ще наподобяват в мига, когато гибелта им настъпи. Те държаха да умрат по време на изгрев слънце, а не по залез, на брега на морето, в гората.

Аз сравнявах всички тези стремежи, само че в съзнанието ми останаха думите на един духовник, който ми отговори по този начин: „ Безразлично ми е, кой ще бъде към мен в този час, каква ще е ситуацията. За мен е значимо да умра, отправяйки молитва към Бога, с признателност за това, че ми е дарил живот и аз съумях да  зърна силата и хубостта на Неговото създание ”.

Качеството на живота и позволението за гибел

Важно е не количество дни, които сме живели, а качеството на този живот. А кое му придава качество? Възможността да съществуваме без болежка, да направляваме съзнанието  си, да бъдем покрай своите близки.

Защо е толкоз значимо общуването с родствениците ни? Защото децата постоянно повтарят житейския сюжет на своите родители или родственици. Понякога даже в съответни елементи – изумителна работа. А повторението на живота, постоянно се явява и повтаряне на гибелта.

Денят на гибелта не е инцидентен по същия метод, както не е инцидентен и денят на раждане. Изследователи и статистици за първи път слагат този въпрос, откривайки чести съвпадане сред двете дати. И всеки самичък може да си спомни, че в рода си вероятно има случаи, когато някой е умрял, а по същото време различен се е родил. Тази щафета в поколенията и неслучайните дати на раждане и гибел, вършат мощно усещане.

Много е значима благословията на роднините, родителското благословение към умиращите деца - след време, то има силата да избави самите родители от друга неволя. И има доста приказки и истории, описващи сходни случаи.

Когато човек си отива от живота, той от време на време си мисли: „ Е, дано съм болен, дано умра, дано единствено моите родственици да бъдат здрави и живи, а аз да поема всички тия премеждия и изплатя задължения на цялото семейство ”. И ето, поставяйки си сходна задача, без значение дали е рационално или не, човек си отива свястно от този живот.

Когато човек умира, от него не просто излиза последното му дихание, не, той има потребност да направи идната крачка, има потребност от мощ за това да се гмурне в незнайното. Човек би трябвало да си разреши тази крачка. Но първото позволение, той получава от своите близки, след това от медицинския екип, от доброволците в приюта, където ние работим, от свещеника и най-накрая – от самия себе си. И това разрешение за гибелта от самия себе си е най-трудното нещо. 

В нощта на измяната на Юда, Христос се молел в Гетсманската градина и споделил на най-преданите си и доверени възпитаници: „ Душата ми е прескръбна до смърт; останете тук и бъдете будни с мене ”. Но те заспали. В нравствен смисъл, приютът е такова място, където човек може да помоли: „ Бъдете с мен. ”

И когато даже такава величава персона – Въплътеният Бог, се е нуждаел от помощта на хората и е казвал: „ Вече не ви назовавам „ прислужници ”, тъй като прислужникът не знае какво прави господарят му. Наричам ви „ другари ”, тъй като ви известих всичко, което чух от своя Баща. “, то да се последва образецът му и да се изпълнят със съчувствие и духовно наличие последните дни на болните – това е токова човешко и значимо.

Снимки: Фото ~ © Анатолий Соколов