Вървя си протяжно по улицата, когато периферното ми зрение доловя

Вървя си протяжно по улицата, когато периферното ми зрение доловя крачещото до мен мое отражение във витрината на магазина. Спирам стреснато. Отдавна май не съм се гледала в огледало, тъй като едвам се познах – качила съм доста килограми, нося някакви размъкнати, нетипични за мен необятни дънки, потник, раница на гърба. В ръката си държа бутилка вода… В този миг отражението ми бива задминато от фигура на жена в костюм, държаща огромна чаша капучино, която отчетливо и ритмично почуква по паважа. Давам си сметка, че не мога да се позная, тъй като когато последно се срещах с огледалото, изглеждах тъкмо като тази жена – втален костюм, високи токове, бяла ризка, прическа, лек грим и наложителното капучино в ръка. Изглеждах тъкмо по този начин – в подготвеност, бърза, събрана.

А в този момент се виждам отпусната, нехайна… мудна. Давам си сметка, че в очите на света съм следващата жена в меланхолия, зарязала външния си тип. Изпитвам позор, групирам си облика, натиквам се назад, изправям тил и с отчетлива крачка поемам към у дома. Там вземам решение да се напъхам в секси рокличка, да си оправя косата, да сложа грим. Правя го. Срещам се още веднъж с огледалото. Този път експлодирам в смях – виждам себе си преди 20 години, но с бръчки. Приличам на " Лудото Ленче ".Било толкоз леко да обичаш себе си...Глупавото огледало ми се смее и то. Дразни ме. След това вземам решение, че не може да е по-силно от мен някакво си огледало. Изтривам грима, разрошвам си косата, натиквам се в пижама на дракончета. Сядам на земята пред огледалото и му се плезя. Майната ти! Добре ми е. Оставам по този начин. Усмивката постепенно пропълзява по лицето ми.

Осъзнавам, че огледалото постоянно е било за мен по този начин търсената външна оценка, външен облик, по какъв начин другите ме виждат. Преди да отида при другите, питах огледалото. А от известно време то ми стана безразлично. Сякаш отлюспих от себе си потребността да бъда харесвана.

Отново поглеждам лицето си и съзнавам, че обичам всяка една гънка по него, заигравам се с белите косъмчета в косата си с нежността, с която галех бебешката косичка на сина си, видях тялото си – несъвършено на тип и го прегърнах. Било толкоз леко да обичаш себе си – ей по този начин по пижама, без грим, без огледало, абсолютно. Стана ми комфортно вътре в мен. Уютно. Сгушено.

Мисля, че се наместих...

Автор: Деница Илчева