Няма правилен и неправилен живот, има честен и нечестен
Върви по пътя си, без значение какво се случва. Щастието е да пееш своята ария – като птиците. Не обръщай внимание кой слуша и какво мислят другите.
И Хамзе си има своя ария – комплицирана, мъчителна, само че почтена.
Преди пет години, до момента в който пресичала улицата дружно с кучето си, върху тях връхлетяла кола, която не спряла на алено. Кучето умряло на място, а Хамзе изгубила лявата си ръка. Мъжът ѝ я напуснал на петия ден след ампутацията. Не споделил нищо – просто си събрал нещата и липсващ. След два месеца я изписали. Сега живее самичка, храни бездомните кучета и си изкарва прехраната с пране на вълна.
„ Нищо не желая от света – споделя Хамзе. – Не блъскам на ничия врата, не апелирам за помощ и не чакам схващане. Просто пребивавам. Сутрин храня другарчетата си с каша и с месо, пуша по половин кутия цигари дневно, заривам есенните листа и се карам с чистача… че той, гадината, ги изгаря! Кои сме ние, та да решаваме вместо природата?
За мен е значимо да бъда почтена със себе си. Не мога да обикна целия свят. Не умея да се обвързвам към хората или да благодаря на някого за това, че ме е изоставил в болничното заведение. Не изпитвам злоба към него, само че също по този начин нямам желание да му адресирам лъчи от обич. Да върви по дяволите!
Не заговявам и не се апелирам. Виждам какъв брой доста лъжеучители се появиха. Любуват се на себе си в своята „ задача “, а изгубените и онеправданите им се възхищават. Ненавиждам тези, които замерят кучетата с камъни, а след това отиват в храма и се молят. На всичкото от горната страна назовават другите от тях „ заблудени души “. Нима същинската религия не е безмълвна?
Няма верен и погрешен живот, има почтен и непочтен. Аз съм била и ще бъда почтена със себе си, даже в случай че в нечии очи наподобявам нещастна жена неработоспособен. В живота си имам цел – да съумея да направя нещо положително. Поне за бездомните животни. “
Има дни, даже месеци, когато сякаш всичко ти е ясно и всичко е по местата си. А има и друго време, когато те боли и нищо не можеш да направиш. Важно е да избереш не отчаянието, а смирението. Смирението не е да вдигнеш ръце или да бездействаш, а тихата религия, че безусловно ще настъпи утро, когато ще се събудиш и ще схванеш, че към този момент не те боли.
В очакване на това утро би трябвало просто да живееш. Да дишаш, да мълчиш. Да седнеш на пейката и да гледаш по какъв начин танцува снегът в мразовития въздух или по какъв начин се ронят листенцата на цъфналите бадеми.
Откъс от книгата на Елчин Сафарли “Искам вкъщи ”
Инфо: https://www.gnezdoto.net
