Лесно ли е да бъдеш Бог
Вампирската империя на Виктор Пелевин „ Empire V ” е към този момент и на българския пазар с помощта на издателство „ Парадокс “. В осмия си разказ съветският владетел на словото ни показва свят, ръководен от Великия прилеп, в който прилепите-вампири са определена прослойка. Както е маркирано на уеб страницата на гениалния върколак, на 25-и Виктор Олегович навърши 20000 дни, на 30-и, т.е. през днешния ден, следващата му книжна гад – родена сред гламура и дискурса – долита на родния хартиен пазар: с истинска корица и година преди да е подготвен кино лентата по романа.
Интересен е опитът на издателката госпожа Монова да обезпечи достоверно поясняване за книгата. Практически тя прави опит да се свърже персонално и директно с един от художниците от „ поколението „ П ”. Sasha Berg (точно така държи да се изписва името му, на латиница) мълчи половин година, а сетне внезапно и́ написа, че е подготвен да направи истинска корица за българското издание. Споделя и визията си за някои от креатурите (летящи и нелетящи твари), раждани от въображението на родителя на лисици, котки, вампири, върколаци, богове и богини, халдеи и свръхчовеци. Преводач на „ Empire V ” („ Ампир „ В ”, във вид за заглавието, който също носи многопластов смисъл) е Боян Станков, а романът излиза под редакцията на Светлана Комогорова-Комата.
Въпреки, че романите на Виктор Пелевин са издавани у нас, за него самият се знае малко; той не дава изявленията, мистификация е даже рождената му дата. Масивният уебсайт, откъдето може да се почерпи информация, на практика е фенско създание с благословията на писателя. Критиката у нас не желае, не обича или не се усеща подготвена да го сервира на заинтригуваните и любопитните и в последните 15-тина години се захваща с него по-малко от 5 пъти. Ако перифразираме една бележита имитация на героя от „ Generation ”П ” Татарски – „ солидна рецензия за стабилен създател ” липсва у нас. Или – както пък заключава вампирът Митра от Викторовата Империя: „ който не желае да работи като смешник за педерастите, ще работи като хомосексуалист за клоуните и за същите жалки кинти ”. Е, от време на време събитията те удрят по главата и се озоваваш… на изявление с върколак.
За Пелевин и фантастичните му творби от времето на „ постсъветския алегоризъм ” има какво да се дискутира. Срещналият се с оня от „ поколението „ П ”, лисицата-върколачка, Рама-фон Щорквинкел/Щчоркин закупи нееднозначни усещания, които ще показа след още няколко дни за доузряване на по-плътен усет. Ще ви предложим и едно от дребното изявленията на Пелевин, измъкнато от уеб страницата му. И ще стартираме с по просторен текст, писан от млада дама, явно добре литературно и лингвистично готова, с цел да се опитаме да възвърнем на българския четец усета към по-задълбоченото писане, в лек контраст на стилните през последните години у нас, неразбираеми по род, " ревюта " за книги в знайни и незнайни блогове с безпричинно самочувствие, които промиват мозъците на неизкушените млади читатели тъкмо както го вършат и халдеите на Пелевин. Но мъчно е да бъдеш Бог, както в друго време и при други измислени условия възкликват дори в заглавие на книга едни двама братя фантасти.
Ксения Дякова:
Бележки на читателя в полетата на „ Ампир В ” (По едноименния разказ на В.О.Пелевин)
(текстът е от персоналния уебсайт на създателя, поддържан от неговото почитател общество с персоналното му одобрение; прев.Александрина Петрова)
Книгата на В. О. Пелевин „ Empire V ” е най-удивителната книга на нашето време. От нея те хвърля ту в огън, ту в мраз. Тя балансира на границата сред най-жесток цинизъм и най-изтънчена поезия.
Всъщност, цинизмът и лириката не СА изцяло уравновесени. По принцип повествовянието щокира точно с унищожаването на индивида. Мисля си, че книгата ще учуди даже този, който е осведомен сносно с философията на Пелевин. Още повече, че тя ни препраща напълно несъмнено към по-ранния му разказ “Generation “П ”. На първо място е явен паралелът в заглавията. Впрочем, съществува интерпретация, говореща за неналичието на невзискателност у създателя. Някога е съществувало „ Поколението на Пелевин ”, а в този момент – ето я „ Империята на Виктор ”. Забавно! Второ, налице е просторно пояснение на концепциите, огласени в “Generation “П ”, което е и своего рода продължение: над мозъците на хората господстват халде–пиари, а над халдеите, на собствен ред – вампири-свръхчовеци.
Изначално книгата се възприема като самобитен втори том, който явно развива все същата концепция за изнасилването на човешкия разсъдък, за грубата замяна на същинските полезности с мними, за безкомпромисната неизбежност на човешкия жанр на тъпо живуркане. Само че тук това е по-твърдо изречено, защото основният героя към този момент не е човек, а върколак, сякаш по-съвършено и благородно създание. Затова и оценките са шаржирани: индивидът е животно, биологичен тип, основан за храна на вампирите; разсъдъкът, отличаващ го от животните, е паричната му жлеза; културата му – кюспе, отходен материал, останал от производството на пари.
Присъствието на явна повторяемост смущава. Струва ни се, че се прави стесняване на художественото пространство на създателя, обрисуват се граници за поетиката. След прочитането на целия „ алманах ” с анекдоти (трябва да се признае – смешни), на изложеното в книгата и проблясването на следващите слогани, без да щеш, си задаваш въпроса дали писателят управлява оригиналността на материала. Впрочем, в този цикъл пелевинските анекдоти са, като предписание, „ лингвистични ”: издигнати са върху игра с етимологията, синонимията, фонетични, дублети и така нататък
За сметка на такава съответна преориентация на читателя на “Generation “П ”, книгата в този момент припомня или своебразен коментар от вида „ Бележки по страниците на „ Името на розата ”, или на втора тухла от епопея, наподобяваща „ Хари Потър ”. В първия случай това разочарова, доколкото несъмнено стеснява пространството на интерпретация на “Generation “П ”; създателят отчетливо изяснява и какво е това зикурат, и по какъв начин би трябвало да се изкачиш на него, и кои са халдеите, т.е. несъмнено заема лидерска позиция, като отблъсква читателя настрана.
Във втория случай, с аналогията “Generation “П ”, е още по-очевидно до каква степен в композиционно отношение творбата е фентъзи разказ на възпитанието. Името на Хари Потър се появява още в самото начало на книгата; основният героя е нормалното надарено момче от небогато семейство, насила да работи като хамалин; щрихират се знаци от самобитен паралел на човешкия свят – V-тата империя и съществува неподготвено учебно заведение с вълшебни преподаватели. Забележителен е „ положителният ” и всесилен куратор-чародей Енлил Маратович, но Дъмбълдор, който непрестанно нервира с недоизказаните си истини, отлагайки от страница на страница окончателната инициализация с нещо сходно като „ Но за това ще схванеш по-късно ”. Прощалната фраза на Енлил Маратович след първата му среща с Рама „ Радвам се, че още веднъж си с нас ” – съвсем дублира Дъмбълдоровското „ Добре пристигнал! ” (и въпреки да е от кино лентата, не опонира на поетиката на романа „ Ампир В ”). Има и кръв, която (почти както) „ самичък знаеш Кой ” или „ Онзи, който не би трябвало да назоваваме с името му ” завоалира в примитивния евфемизъм „ алена течност ”, или още по-добре – „ дума с буквата „ к ”. Още: „ мисли от епруветката: препарат от кръвта на индивида, предаваща човешкото познание на притежателя и́ у вампира – „ огньове на осведомителния фоерверк ”. Това доста припомня описаните в книгите за Хари Потър мемоари, запечатани в епруветки, сякаш с цел да ги опазят при несанкционирано навлизане във вашето схващане и „ активиране ” при положение на пренасяне в Омут Паметта. В резултат на всичко това, даже си сформирах формулата: Рама = ХП + ВОП (т.е. Потър плюс Пелевин; б.пр.).
Има и съзнателно сладникави описания като следното: „ Възрастните имаха вяра единствено на нея, само че аз се досещах, че все в миналото и жабата ще излъже – а щуреца няма да може да бъде върнат… ”. Тук жабата и щурецът са знаци на отиващата си и идващата власт, на разрушавания и изграждащия се свят и така нататък Човек застава нащрек от обстоятелството, че деветнайсетгодишният воин разсъждава толкоз доста за руската власт. Например на мен, двайсетгодишната, мисълта за руската власт ми минава през мозъка точно във връзка книгите на Пелевин. Не желая да се извинявам, само че това надали е обусловено от политическо безхаберие и така нататък Просто моето потомство се е родило и възпитало в на практика друга страна. Затуй зад облика на Рама прозира отчетливо лицето на неговия основател. Това укрепва тематиката за пелевинското наблюдаване – „ в неговите книги сред любовниците постоянно лежи самият той (автор К.Д.) ”.
Много истински и забавни са метафорите, основаващи се на компютъра и структурата му. Например, сравнението на мозъка с харддиск и връзката с проблемите за приключване на информация. Също и играта с руско-английското разположение на клавиатурата (кирилица-латиница), като огледало на новата действителност. Но от време на време и тук се усеща несъмнено невъздържание, да вземем за пример: „ Да се построи пиедестал на националното светоусещане от комплект текстове, писани незнайно от кого, незнайно къде и по кое време, е все едно да се конфигурира пиратскатата версия на Windows 95 на турски език върху сървър без опция за ъпгрейтване, с дупки в отбраната, червеи и вируси, от горната страна на всичко с развалена от незнаен занаятчия динамична библиотека *.dll, заради което машината записва на всеки две минути ”. Това, несъмнено, е автентично, и смисловото желание е ясно, само че е някак неестествено, като че ли е основано за хубост, като самоцел.
И, несъмнено, за тези, които имат проблеми с британския, книгата също ще бъде и мъчение: персонално аз я четох с мюлеровия речник на разположение. Мисля си, че надалеч не всички имат такива положителни знания в региона на британския език като господин Пелевин. Макар, евентуално, това да ни демонстрира една прогноза за езика на нашето скорошно бъдеще. За страдание, сходни прогнози на писателя до момента са се оказвали сполучливи.
Не бива да не се обръща внимание на следната забележка: „ най-пошлият знак на нашето време е практиката да се посочват с задгранични имена магазини, заведения за хранене и даже написани на съветски романи, като че ли желаеме да кажем: ние не сме такива, ние сме напредничави, офшорни, евроремонтирани. Това от дълго време не провокира у мен нищо друго, с изключение на гадене ”. Разбира се, появяването на такава забележка е естествена за книга със звучното, произнасящо се мъчно от руснак заглавие „ Empire V ”. Дали това е провокация към читателя или към критиците, дали е – уви! – просто опит (моля за опрощение!) да си избършеш задника като изпревариш вероятните упреци. Така или другояче, не особенно почтен ход.
Същото се следи и в следния случай: Московският карго-дискурс се разграничава от полинезийския карго-култ по това, че вместо операции с останките от непозната авиотехника, употребява фокуси с фрагменти от заемния диалект. Терминологичният камуфлаж в публикацията на „ специалиста ” е освен вариация на дегизировка, само че и бойна багра. Вече означих нагоре „ операцията със заемния диалект ”, прокарвана в книгата на Пелевин. Звучи като заявление: разбирам, че това е призрачен сън, само че е по този начин.
Кратко казано, едната половина от книжката построява във въображението на читателя, преди всичко, облика на създателя – безсрамник, чудовищно интелигентен и нечовечен, злобен талант. Колко доста коства даже една такава констатация: „ Духовността на съветския живот значи, че главният създаван и потребяван артикул в Русия са не материалните богатства, а тежкареенето. „ Бездуховността е в неналичието на умеене да се надуваш по верния метод. Умението идва с опита и парите… ” Макар на всички да им е ясно, че сходни истини са правилни единствено на половина, т.е. в случай че гледаш на тях от едната им страна. За този случай в книгата също е изведена формула: „ аморално, само че за сметка на това дейно ”.
Както и в цялата фентъзи литература, в огромна част от книгата е въведена условна, един тип характерна лексика и пояснение на понятията, които се крият зад нея. Това са един тип термини, заключващи в себе си огромен размер информация: гламур, дискурс, халдеи, препарат, елемент „ М5 ”, разум „ Б ”, Хартланд, хамлет, баблос и мн.др. Тази лексика действа само в романа и без нейното разяснение, по-нататъшното му четене е невероятно.
Пелевин повдига значителния въпрос за изместването на литературата от филмите. Той назовава това „ развъртян постмодернизъм ” и го предлага като „ просвета на анонимната тирания ”: „ Вашето потомство към този момент не познава класическите културни кодове. „ Илиада ”, „ Одисея ” – всичко това е забравено. Настъпи епохата на цитати от всеобщата просвета, т.е. предмет на цитирането се явяват предходни заимствания и остарели цитати, които са откъснати от първоизточника и обезличени до безспорна анонимност ”. Разбира се, тази мисъл не е нова, само че вербално е дефинирана ослепително и е въведена безупречно в общата идея на книгата.
В романа участват много пространни заемки от дискриптивната филология, известни на всеки лингвист, както и теорията за лингвистичната релативност на Сепир-Уорф, като основната концепция е в това, че думите дефинират и образуват индивида, неговата просвета и държание: „ точно думите основават предметите, а не противоположното – написа Пелевин – всичко е направено от думи ”.
Парадоксалното е, че целият необятен цинизъм във връзка с индивида и неговата просвета, живот, труд, акцентира извънредно преференциално финалните „ сентенции ”, „ морала ”, които отвън подтекста на цялата книга биха се възприемали като евтини общоизвестни истини. Потопени в подтекста, тези истини наподобяват изстрадани и неизбежни.
Първо, чрез персоналните прекарвания на основния воин Рама, създателят демонстрира, че баблосът е вълшебно пиво, получено при циркулацията в човешкия мозък на мислите за пари, „ кръвта на света ” – това е също по този начин и „ ярка алена капчица на вярата и смисъла ”, „ аленото цвете на вярата ”. „ В индивидите трептеше алената серпантина на силата, тлеещата граница сред това, което те одобряваха за реалност и това, което се съгласяваха да одобряват за фантазия. Полюсите бяха подправени, само че искрата сред тях – същинска. ”. Както постоянно в прозаичната поезия на Пелевин, и тук участва обликът на децата, на детството: „ … спомних си, че в детството си знаех всичко това. Виждах вампири, прелитащи през сънищата ми и разбирах, че те лишават най-важното от живота ” (курсивът мой – К.Д.). „ Най-важното в живота ” е капчицата вяра и смисъл, които човек натрупа в себе си непрекъснато до момента в който живее, а не циркулацията на пари́те в мозъка. Ето я втората – светла – страна на пелевинската философия, учредена върху състраданието към индивида, а не на неговото заличаване. Винаги е така при Пелевин, само че не постоянно е толкоз блестящо. Пелевин минава към езика на всеобщата литература и мъртвородения език на интернета, с цел да обрисува налично индивида в неговото робско състояние, неизменен и нещастен; с цел да покаже цялата чудовищност на създалата се обстановка, на системата за унищожаването на хората, превърнати в добитък.
Това знание се осъществя посредством облика на Рама – върколак, фиктивен собственик на човешкото стадо и консуматор на вълшебния баблос, изцеден от индивида. На процедура Рама се оказва също толкоз неизменен, колкото и индивида. Посвещаването му като върколак единствено му отваря очите за протичащото се, само че не го изтиква от системата, не го освобождава. Светът на вампирите изцяло се дублира с човешкия свят. Баблосът, или по-точно това, което се впръсква след приемането му в мозъка, дава чувство единствено за минутно благополучие: „ невротрансмитерът ” – сътрудник, пораждащ в мозъка последоватеелност от електрохимични процеси, изживявани субективно като благополучие. Изкуственото благополучие на вампира е забъркано от същата концепция за парите и циркулацията на мислите за тях в хорските мозъци, както у самия човек. Вампирският свят има своя обществена стълба, „ началници ”, към чиито имена се прибавя бащиното име: „ Ние също имаме своя подчиненост ”. За началниците достъпът до баблоса е по-свободен, в сравнение с за младшите вампири; те имат тежкарски вили, имат собствен си стеснен кръг от познанства. Вампирът дори се оказва в малко по-неизгодно състояние от индивида, доколкото от човек той се трансформира в „ кон ”, средство за напредване на всемогъщия „ език ” – в което се състои цялата му вампирска същина. В романа доста пъти се мярка едно съпоставяне, илюстриращо това състояние – Наполеон („ език ”) и неговият кон (човек). Има и епиграф по този мотив: „ Локомотивът е основан умно, само че той не осъзнава това, и каква би била задачата да се построи локомотив, в случай че в него нямаше ватман? ” Вампирите се ръководят от езика, хората – от вампирите; на процедура аналогията е цялостна и почива на правилото на тоталитарното ръководство.
Още преди да е минал посвещаването си, Рама споделя: „ …помислих си, че въпреки всичко, не съм станал до дъно демон, тъй като протичащото се не ми харесва. ” Съвсем явно е, че ситуацията му на „ демон ” не му харесва и на финала. Ако при започване на книгата това му се коства нещо ново и той с интерес пробва да вниква в ставащото край него и с него, то в края на романа той просто е заставен да се сдобри с обстоятелството, че е жертван. Всички въпроси, с които Рама се обръща към предложения му вампир-ментор – Озирис – са световни: какво е това свят?, какво е Бог?, какъв е смисълът на живота?, къде е истината?
„ Стана ми мъчно… ”
- А в случай че я караме без философия? – попитах аз. – Честно? Присъства ли Бог в нас? Неудовлетворен от получените отговори, Рама упорства: „ Защо всичко е толкоз извънредно основано? ”. И има два разновидността за отговори на въпросите, заложени от Рама. Първият се допуска от опцията за режисура на сходни въпроси. В реалност, Рама желае да чуе одобрителен отговор, младият върколак жадува положително, вяра, смисъл, истина и Бог. Но има и различен отговор (всъщност, доста отговори на доста въпроси, само че те се сливат в едно) и това е отговорът на Озирис – отричащ, брутално обвързван с живота, действителен, безсрамен: „ Винаги може да се измисли проклинание, предизвикващо в невронните вериги на твоя мозък възбуждане, което може да се изживее като свещено дихание на истината. ”
В книгата се реализира разговор сред двамата Пеливини: създателя, романтика, поета и Пелевин – циничния влъхва. Авторът предлага безспорна опция. Въпросът е в това на чия страна ще застане читателят, кой Пелевин ще избра, с кого ще се съгласи. Като цяло тези две страни съжителстват у всеки човек и това показва успешно писателят. Професорът по теология, работещ като „ наемна храна ” в квартирата на вампира Озирис, споделя на Рама: „ Наистина нашата планета не е затвор. Тя е един доста огромен дом. Вълшебен дом. Това е замък на Бога. Много пъти са се опитвали да убият Бога, разпространявали са разнообразни клюки за него, даже в Средства за масова информация са съобщавали, че се е оженил за продажница и е починал. Но това не е истина. Просто никой не знае в кои стаи на двореца живее той, тъй като непрекъснато ги сменя. Знае се единствено, че там, където влиза Той, е подредено и гори светлина. А има и стаи, в които Той в никакъв случай не влиза. ”
Такива думи не изникват на празно място и в тях несъмнено има истина. Но създателят не идеализира индивида нито за секунда: произнасяйки своята „ проповед ”, професорът връчва на Рама визитка с надпис-слоган: „ Към Бога посредством Словото Божие. Молитвен дом „ Логос КатаКомбо ”. Истината се изопачава според от чии уста се излива, тъй като индивидът е човек, а в средностатистичния човек постоянно съжителстват двама – поетът и предприемачът. Винаги е по този начин в творбите на Пелевин. Поетът пресича циника, а гениалният безсрамник заглушава поета. Въпросът е кой кого избира да слуша. Поради това прозата на писателя е проведена без опция нещо да се загуби.
Във финала, където тонът на повествованието е очебийно минорен, отегчителен, раждащ се от обречеността и примирението, звучи реквием под формата на ария на „ козела и гръцки господ, световноизвестния артист Мирча Беслан ” (за Беслан е разбираемо) – „ реквием като реквием, не по-лош от всеки различен ”. Реквием за Рама, който пораства и се съгласява – „ намира своето място в строя ”, осъзнава, че е неефикасно да се съпротивлява. Той следва „ отзивчивия съвет ” на учителя по обич и бойни изкуства Локи: „ Време ти е да се отървеш от тези леви тежнения. Трябва да пораснеш ”.
Историята на обречения воин приключва както си му е редът, с порастването, от което, несъмнено, ни е болно, както в тази ситуация с Холдън Колфийлд или с момченцето Алекс, и с приемането на отреденото място в системата, съвсем като в „ 1984 ” на Оруел.
Подписът на Рама под неговата „ документирана слепена душа ” – „ Рама Втори, другар на Ищар, шеф на гламура и дискурса, комарински селяндур и господ на парите с дървени криле – е прекомерно жестока самокритика, свидетелстваща за безусловно неявяване на каквато и да била самоидеализация, блян за самооправдание или илюзии за своя сметка.
Навсякъде е мъчно да бъдеш публицист. Постоянно да продаваш душата си на нас, читателите. Романът „ Ампир В ” за следващ път ни убеждава, че Пелевин не е стилният Grand Master Beat на нашето време, изтъргувал известни истини от сергията, както се мъчат да ни убедят от самото начало. А Писател. Мъдър и не лишен от душа.
Интересен е опитът на издателката госпожа Монова да обезпечи достоверно поясняване за книгата. Практически тя прави опит да се свърже персонално и директно с един от художниците от „ поколението „ П ”. Sasha Berg (точно така държи да се изписва името му, на латиница) мълчи половин година, а сетне внезапно и́ написа, че е подготвен да направи истинска корица за българското издание. Споделя и визията си за някои от креатурите (летящи и нелетящи твари), раждани от въображението на родителя на лисици, котки, вампири, върколаци, богове и богини, халдеи и свръхчовеци. Преводач на „ Empire V ” („ Ампир „ В ”, във вид за заглавието, който също носи многопластов смисъл) е Боян Станков, а романът излиза под редакцията на Светлана Комогорова-Комата.
Въпреки, че романите на Виктор Пелевин са издавани у нас, за него самият се знае малко; той не дава изявленията, мистификация е даже рождената му дата. Масивният уебсайт, откъдето може да се почерпи информация, на практика е фенско създание с благословията на писателя. Критиката у нас не желае, не обича или не се усеща подготвена да го сервира на заинтригуваните и любопитните и в последните 15-тина години се захваща с него по-малко от 5 пъти. Ако перифразираме една бележита имитация на героя от „ Generation ”П ” Татарски – „ солидна рецензия за стабилен създател ” липсва у нас. Или – както пък заключава вампирът Митра от Викторовата Империя: „ който не желае да работи като смешник за педерастите, ще работи като хомосексуалист за клоуните и за същите жалки кинти ”. Е, от време на време събитията те удрят по главата и се озоваваш… на изявление с върколак.
За Пелевин и фантастичните му творби от времето на „ постсъветския алегоризъм ” има какво да се дискутира. Срещналият се с оня от „ поколението „ П ”, лисицата-върколачка, Рама-фон Щорквинкел/Щчоркин закупи нееднозначни усещания, които ще показа след още няколко дни за доузряване на по-плътен усет. Ще ви предложим и едно от дребното изявленията на Пелевин, измъкнато от уеб страницата му. И ще стартираме с по просторен текст, писан от млада дама, явно добре литературно и лингвистично готова, с цел да се опитаме да възвърнем на българския четец усета към по-задълбоченото писане, в лек контраст на стилните през последните години у нас, неразбираеми по род, " ревюта " за книги в знайни и незнайни блогове с безпричинно самочувствие, които промиват мозъците на неизкушените млади читатели тъкмо както го вършат и халдеите на Пелевин. Но мъчно е да бъдеш Бог, както в друго време и при други измислени условия възкликват дори в заглавие на книга едни двама братя фантасти.
Ксения Дякова:
Бележки на читателя в полетата на „ Ампир В ” (По едноименния разказ на В.О.Пелевин)
(текстът е от персоналния уебсайт на създателя, поддържан от неговото почитател общество с персоналното му одобрение; прев.Александрина Петрова)
Книгата на В. О. Пелевин „ Empire V ” е най-удивителната книга на нашето време. От нея те хвърля ту в огън, ту в мраз. Тя балансира на границата сред най-жесток цинизъм и най-изтънчена поезия.
Всъщност, цинизмът и лириката не СА изцяло уравновесени. По принцип повествовянието щокира точно с унищожаването на индивида. Мисля си, че книгата ще учуди даже този, който е осведомен сносно с философията на Пелевин. Още повече, че тя ни препраща напълно несъмнено към по-ранния му разказ “Generation “П ”. На първо място е явен паралелът в заглавията. Впрочем, съществува интерпретация, говореща за неналичието на невзискателност у създателя. Някога е съществувало „ Поколението на Пелевин ”, а в този момент – ето я „ Империята на Виктор ”. Забавно! Второ, налице е просторно пояснение на концепциите, огласени в “Generation “П ”, което е и своего рода продължение: над мозъците на хората господстват халде–пиари, а над халдеите, на собствен ред – вампири-свръхчовеци.
Изначално книгата се възприема като самобитен втори том, който явно развива все същата концепция за изнасилването на човешкия разсъдък, за грубата замяна на същинските полезности с мними, за безкомпромисната неизбежност на човешкия жанр на тъпо живуркане. Само че тук това е по-твърдо изречено, защото основният героя към този момент не е човек, а върколак, сякаш по-съвършено и благородно създание. Затова и оценките са шаржирани: индивидът е животно, биологичен тип, основан за храна на вампирите; разсъдъкът, отличаващ го от животните, е паричната му жлеза; културата му – кюспе, отходен материал, останал от производството на пари.
Присъствието на явна повторяемост смущава. Струва ни се, че се прави стесняване на художественото пространство на създателя, обрисуват се граници за поетиката. След прочитането на целия „ алманах ” с анекдоти (трябва да се признае – смешни), на изложеното в книгата и проблясването на следващите слогани, без да щеш, си задаваш въпроса дали писателят управлява оригиналността на материала. Впрочем, в този цикъл пелевинските анекдоти са, като предписание, „ лингвистични ”: издигнати са върху игра с етимологията, синонимията, фонетични, дублети и така нататък
За сметка на такава съответна преориентация на читателя на “Generation “П ”, книгата в този момент припомня или своебразен коментар от вида „ Бележки по страниците на „ Името на розата ”, или на втора тухла от епопея, наподобяваща „ Хари Потър ”. В първия случай това разочарова, доколкото несъмнено стеснява пространството на интерпретация на “Generation “П ”; създателят отчетливо изяснява и какво е това зикурат, и по какъв начин би трябвало да се изкачиш на него, и кои са халдеите, т.е. несъмнено заема лидерска позиция, като отблъсква читателя настрана.
Във втория случай, с аналогията “Generation “П ”, е още по-очевидно до каква степен в композиционно отношение творбата е фентъзи разказ на възпитанието. Името на Хари Потър се появява още в самото начало на книгата; основният героя е нормалното надарено момче от небогато семейство, насила да работи като хамалин; щрихират се знаци от самобитен паралел на човешкия свят – V-тата империя и съществува неподготвено учебно заведение с вълшебни преподаватели. Забележителен е „ положителният ” и всесилен куратор-чародей Енлил Маратович, но Дъмбълдор, който непрестанно нервира с недоизказаните си истини, отлагайки от страница на страница окончателната инициализация с нещо сходно като „ Но за това ще схванеш по-късно ”. Прощалната фраза на Енлил Маратович след първата му среща с Рама „ Радвам се, че още веднъж си с нас ” – съвсем дублира Дъмбълдоровското „ Добре пристигнал! ” (и въпреки да е от кино лентата, не опонира на поетиката на романа „ Ампир В ”). Има и кръв, която (почти както) „ самичък знаеш Кой ” или „ Онзи, който не би трябвало да назоваваме с името му ” завоалира в примитивния евфемизъм „ алена течност ”, или още по-добре – „ дума с буквата „ к ”. Още: „ мисли от епруветката: препарат от кръвта на индивида, предаваща човешкото познание на притежателя и́ у вампира – „ огньове на осведомителния фоерверк ”. Това доста припомня описаните в книгите за Хари Потър мемоари, запечатани в епруветки, сякаш с цел да ги опазят при несанкционирано навлизане във вашето схващане и „ активиране ” при положение на пренасяне в Омут Паметта. В резултат на всичко това, даже си сформирах формулата: Рама = ХП + ВОП (т.е. Потър плюс Пелевин; б.пр.). Има и съзнателно сладникави описания като следното: „ Възрастните имаха вяра единствено на нея, само че аз се досещах, че все в миналото и жабата ще излъже – а щуреца няма да може да бъде върнат… ”. Тук жабата и щурецът са знаци на отиващата си и идващата власт, на разрушавания и изграждащия се свят и така нататък Човек застава нащрек от обстоятелството, че деветнайсетгодишният воин разсъждава толкоз доста за руската власт. Например на мен, двайсетгодишната, мисълта за руската власт ми минава през мозъка точно във връзка книгите на Пелевин. Не желая да се извинявам, само че това надали е обусловено от политическо безхаберие и така нататък Просто моето потомство се е родило и възпитало в на практика друга страна. Затуй зад облика на Рама прозира отчетливо лицето на неговия основател. Това укрепва тематиката за пелевинското наблюдаване – „ в неговите книги сред любовниците постоянно лежи самият той (автор К.Д.) ”.
Много истински и забавни са метафорите, основаващи се на компютъра и структурата му. Например, сравнението на мозъка с харддиск и връзката с проблемите за приключване на информация. Също и играта с руско-английското разположение на клавиатурата (кирилица-латиница), като огледало на новата действителност. Но от време на време и тук се усеща несъмнено невъздържание, да вземем за пример: „ Да се построи пиедестал на националното светоусещане от комплект текстове, писани незнайно от кого, незнайно къде и по кое време, е все едно да се конфигурира пиратскатата версия на Windows 95 на турски език върху сървър без опция за ъпгрейтване, с дупки в отбраната, червеи и вируси, от горната страна на всичко с развалена от незнаен занаятчия динамична библиотека *.dll, заради което машината записва на всеки две минути ”. Това, несъмнено, е автентично, и смисловото желание е ясно, само че е някак неестествено, като че ли е основано за хубост, като самоцел. И, несъмнено, за тези, които имат проблеми с британския, книгата също ще бъде и мъчение: персонално аз я четох с мюлеровия речник на разположение. Мисля си, че надалеч не всички имат такива положителни знания в региона на британския език като господин Пелевин. Макар, евентуално, това да ни демонстрира една прогноза за езика на нашето скорошно бъдеще. За страдание, сходни прогнози на писателя до момента са се оказвали сполучливи.
Не бива да не се обръща внимание на следната забележка: „ най-пошлият знак на нашето време е практиката да се посочват с задгранични имена магазини, заведения за хранене и даже написани на съветски романи, като че ли желаеме да кажем: ние не сме такива, ние сме напредничави, офшорни, евроремонтирани. Това от дълго време не провокира у мен нищо друго, с изключение на гадене ”. Разбира се, появяването на такава забележка е естествена за книга със звучното, произнасящо се мъчно от руснак заглавие „ Empire V ”. Дали това е провокация към читателя или към критиците, дали е – уви! – просто опит (моля за опрощение!) да си избършеш задника като изпревариш вероятните упреци. Така или другояче, не особенно почтен ход.
Същото се следи и в следния случай: Московският карго-дискурс се разграничава от полинезийския карго-култ по това, че вместо операции с останките от непозната авиотехника, употребява фокуси с фрагменти от заемния диалект. Терминологичният камуфлаж в публикацията на „ специалиста ” е освен вариация на дегизировка, само че и бойна багра. Вече означих нагоре „ операцията със заемния диалект ”, прокарвана в книгата на Пелевин. Звучи като заявление: разбирам, че това е призрачен сън, само че е по този начин. Кратко казано, едната половина от книжката построява във въображението на читателя, преди всичко, облика на създателя – безсрамник, чудовищно интелигентен и нечовечен, злобен талант. Колко доста коства даже една такава констатация: „ Духовността на съветския живот значи, че главният създаван и потребяван артикул в Русия са не материалните богатства, а тежкареенето. „ Бездуховността е в неналичието на умеене да се надуваш по верния метод. Умението идва с опита и парите… ” Макар на всички да им е ясно, че сходни истини са правилни единствено на половина, т.е. в случай че гледаш на тях от едната им страна. За този случай в книгата също е изведена формула: „ аморално, само че за сметка на това дейно ”.
Както и в цялата фентъзи литература, в огромна част от книгата е въведена условна, един тип характерна лексика и пояснение на понятията, които се крият зад нея. Това са един тип термини, заключващи в себе си огромен размер информация: гламур, дискурс, халдеи, препарат, елемент „ М5 ”, разум „ Б ”, Хартланд, хамлет, баблос и мн.др. Тази лексика действа само в романа и без нейното разяснение, по-нататъшното му четене е невероятно.
Пелевин повдига значителния въпрос за изместването на литературата от филмите. Той назовава това „ развъртян постмодернизъм ” и го предлага като „ просвета на анонимната тирания ”: „ Вашето потомство към този момент не познава класическите културни кодове. „ Илиада ”, „ Одисея ” – всичко това е забравено. Настъпи епохата на цитати от всеобщата просвета, т.е. предмет на цитирането се явяват предходни заимствания и остарели цитати, които са откъснати от първоизточника и обезличени до безспорна анонимност ”. Разбира се, тази мисъл не е нова, само че вербално е дефинирана ослепително и е въведена безупречно в общата идея на книгата. В романа участват много пространни заемки от дискриптивната филология, известни на всеки лингвист, както и теорията за лингвистичната релативност на Сепир-Уорф, като основната концепция е в това, че думите дефинират и образуват индивида, неговата просвета и държание: „ точно думите основават предметите, а не противоположното – написа Пелевин – всичко е направено от думи ”.
Парадоксалното е, че целият необятен цинизъм във връзка с индивида и неговата просвета, живот, труд, акцентира извънредно преференциално финалните „ сентенции ”, „ морала ”, които отвън подтекста на цялата книга биха се възприемали като евтини общоизвестни истини. Потопени в подтекста, тези истини наподобяват изстрадани и неизбежни.
Първо, чрез персоналните прекарвания на основния воин Рама, създателят демонстрира, че баблосът е вълшебно пиво, получено при циркулацията в човешкия мозък на мислите за пари, „ кръвта на света ” – това е също по този начин и „ ярка алена капчица на вярата и смисъла ”, „ аленото цвете на вярата ”. „ В индивидите трептеше алената серпантина на силата, тлеещата граница сред това, което те одобряваха за реалност и това, което се съгласяваха да одобряват за фантазия. Полюсите бяха подправени, само че искрата сред тях – същинска. ”. Както постоянно в прозаичната поезия на Пелевин, и тук участва обликът на децата, на детството: „ … спомних си, че в детството си знаех всичко това. Виждах вампири, прелитащи през сънищата ми и разбирах, че те лишават най-важното от живота ” (курсивът мой – К.Д.). „ Най-важното в живота ” е капчицата вяра и смисъл, които човек натрупа в себе си непрекъснато до момента в който живее, а не циркулацията на пари́те в мозъка. Ето я втората – светла – страна на пелевинската философия, учредена върху състраданието към индивида, а не на неговото заличаване. Винаги е така при Пелевин, само че не постоянно е толкоз блестящо. Пелевин минава към езика на всеобщата литература и мъртвородения език на интернета, с цел да обрисува налично индивида в неговото робско състояние, неизменен и нещастен; с цел да покаже цялата чудовищност на създалата се обстановка, на системата за унищожаването на хората, превърнати в добитък. Това знание се осъществя посредством облика на Рама – върколак, фиктивен собственик на човешкото стадо и консуматор на вълшебния баблос, изцеден от индивида. На процедура Рама се оказва също толкоз неизменен, колкото и индивида. Посвещаването му като върколак единствено му отваря очите за протичащото се, само че не го изтиква от системата, не го освобождава. Светът на вампирите изцяло се дублира с човешкия свят. Баблосът, или по-точно това, което се впръсква след приемането му в мозъка, дава чувство единствено за минутно благополучие: „ невротрансмитерът ” – сътрудник, пораждащ в мозъка последоватеелност от електрохимични процеси, изживявани субективно като благополучие. Изкуственото благополучие на вампира е забъркано от същата концепция за парите и циркулацията на мислите за тях в хорските мозъци, както у самия човек. Вампирският свят има своя обществена стълба, „ началници ”, към чиито имена се прибавя бащиното име: „ Ние също имаме своя подчиненост ”. За началниците достъпът до баблоса е по-свободен, в сравнение с за младшите вампири; те имат тежкарски вили, имат собствен си стеснен кръг от познанства. Вампирът дори се оказва в малко по-неизгодно състояние от индивида, доколкото от човек той се трансформира в „ кон ”, средство за напредване на всемогъщия „ език ” – в което се състои цялата му вампирска същина. В романа доста пъти се мярка едно съпоставяне, илюстриращо това състояние – Наполеон („ език ”) и неговият кон (човек). Има и епиграф по този мотив: „ Локомотивът е основан умно, само че той не осъзнава това, и каква би била задачата да се построи локомотив, в случай че в него нямаше ватман? ” Вампирите се ръководят от езика, хората – от вампирите; на процедура аналогията е цялостна и почива на правилото на тоталитарното ръководство.
Още преди да е минал посвещаването си, Рама споделя: „ …помислих си, че въпреки всичко, не съм станал до дъно демон, тъй като протичащото се не ми харесва. ” Съвсем явно е, че ситуацията му на „ демон ” не му харесва и на финала. Ако при започване на книгата това му се коства нещо ново и той с интерес пробва да вниква в ставащото край него и с него, то в края на романа той просто е заставен да се сдобри с обстоятелството, че е жертван. Всички въпроси, с които Рама се обръща към предложения му вампир-ментор – Озирис – са световни: какво е това свят?, какво е Бог?, какъв е смисълът на живота?, къде е истината? „ Стана ми мъчно… ”
- А в случай че я караме без философия? – попитах аз. – Честно? Присъства ли Бог в нас? Неудовлетворен от получените отговори, Рама упорства: „ Защо всичко е толкоз извънредно основано? ”. И има два разновидността за отговори на въпросите, заложени от Рама. Първият се допуска от опцията за режисура на сходни въпроси. В реалност, Рама желае да чуе одобрителен отговор, младият върколак жадува положително, вяра, смисъл, истина и Бог. Но има и различен отговор (всъщност, доста отговори на доста въпроси, само че те се сливат в едно) и това е отговорът на Озирис – отричащ, брутално обвързван с живота, действителен, безсрамен: „ Винаги може да се измисли проклинание, предизвикващо в невронните вериги на твоя мозък възбуждане, което може да се изживее като свещено дихание на истината. ”
В книгата се реализира разговор сред двамата Пеливини: създателя, романтика, поета и Пелевин – циничния влъхва. Авторът предлага безспорна опция. Въпросът е в това на чия страна ще застане читателят, кой Пелевин ще избра, с кого ще се съгласи. Като цяло тези две страни съжителстват у всеки човек и това показва успешно писателят. Професорът по теология, работещ като „ наемна храна ” в квартирата на вампира Озирис, споделя на Рама: „ Наистина нашата планета не е затвор. Тя е един доста огромен дом. Вълшебен дом. Това е замък на Бога. Много пъти са се опитвали да убият Бога, разпространявали са разнообразни клюки за него, даже в Средства за масова информация са съобщавали, че се е оженил за продажница и е починал. Но това не е истина. Просто никой не знае в кои стаи на двореца живее той, тъй като непрекъснато ги сменя. Знае се единствено, че там, където влиза Той, е подредено и гори светлина. А има и стаи, в които Той в никакъв случай не влиза. ”
Такива думи не изникват на празно място и в тях несъмнено има истина. Но създателят не идеализира индивида нито за секунда: произнасяйки своята „ проповед ”, професорът връчва на Рама визитка с надпис-слоган: „ Към Бога посредством Словото Божие. Молитвен дом „ Логос КатаКомбо ”. Истината се изопачава според от чии уста се излива, тъй като индивидът е човек, а в средностатистичния човек постоянно съжителстват двама – поетът и предприемачът. Винаги е по този начин в творбите на Пелевин. Поетът пресича циника, а гениалният безсрамник заглушава поета. Въпросът е кой кого избира да слуша. Поради това прозата на писателя е проведена без опция нещо да се загуби.
Във финала, където тонът на повествованието е очебийно минорен, отегчителен, раждащ се от обречеността и примирението, звучи реквием под формата на ария на „ козела и гръцки господ, световноизвестния артист Мирча Беслан ” (за Беслан е разбираемо) – „ реквием като реквием, не по-лош от всеки различен ”. Реквием за Рама, който пораства и се съгласява – „ намира своето място в строя ”, осъзнава, че е неефикасно да се съпротивлява. Той следва „ отзивчивия съвет ” на учителя по обич и бойни изкуства Локи: „ Време ти е да се отървеш от тези леви тежнения. Трябва да пораснеш ”.
Историята на обречения воин приключва както си му е редът, с порастването, от което, несъмнено, ни е болно, както в тази ситуация с Холдън Колфийлд или с момченцето Алекс, и с приемането на отреденото място в системата, съвсем като в „ 1984 ” на Оруел.
Подписът на Рама под неговата „ документирана слепена душа ” – „ Рама Втори, другар на Ищар, шеф на гламура и дискурса, комарински селяндур и господ на парите с дървени криле – е прекомерно жестока самокритика, свидетелстваща за безусловно неявяване на каквато и да била самоидеализация, блян за самооправдание или илюзии за своя сметка.
Навсякъде е мъчно да бъдеш публицист. Постоянно да продаваш душата си на нас, читателите. Романът „ Ампир В ” за следващ път ни убеждава, че Пелевин не е стилният Grand Master Beat на нашето време, изтъргувал известни истини от сергията, както се мъчат да ни убедят от самото начало. А Писател. Мъдър и не лишен от душа.
Източник: offnews.bg
КОМЕНТАРИ