В тия близо две хиляди години светът се научи да

В тия близо две хиляди години светът се научи да приказва, разви изкуството за изговаряне на думи, стана доста сладкодумен. В съпоставяне със Средновековието дори, думите през днешния ден са в цялостна инфлация. Въздухът гъмжи от милиарди, милиарди думи без стойност. И не зная дали тази инфлация на думите не значи инфлация на мислите, на възприятията, на връзките.

Но за какво аз мисля, че светът е станал по-безнадежден?

Преди 1973 година на същата тази наша, странна планета, в същия регион, който през днешния ден отразява най-острия спор на годината, се е появил – символично или фактически – онзи, който се е нарекъл Божи наследник. Онзи, който в гниещия въздух на страховитата Римска империя, във времената на същата свирепост, която имаме през днешния ден, на същото човешко проваляне, канибалство, безбожничество и ненавист, идваше да каже: „ Обичай близък си “.

Не зная и не ме интересуват роднинските връзки на Исус Христос със светците от Стария или Новия завет, нито календарната подчиненост има някакво значение за, може би, най-простата и най-ясна мисъл в миналото произнесена на земята: „ Обичай близък си. “

Сигурно е едно, че преди 1973 години общата човешка нужда е довела до появяването на този човек, който да даде отговора на всички трагични въпроси – „ Обичай близък си “. Вероятно и преди Христос любовта към близък е била проповядвана от антични мъдреци, само че той бе първият който я сложи като главен закон на човешките връзки, като синтез на мъдрост и светлина към бъдещето.

„ Обичай близък си “ включва в себе си другите закони против закононарушението: не убивай, не кради, не неистини, не прелюбодействувай. Но какво в действителност значи да обичаме ближните си? Мисля, че това има малко общо с даването на едната непотребна риза и доста повече общо с даването на другата буза, откакто са ви блъснали по първата. А „ близък “ значи всеки човек, с който по някакъв директен или индиректен метод сме свързани. Любовта към близък не е заявено авансово нереално възприятие по отношение на ближните, не е обвързвано със наложителна положителна оценка на техните дейности, нито единствено помагане на ония, които са в неволя.

За мен любовта към близък е на първо място РАЗБИРАНЕТО на близък. И тук ние се допираме до най-огромния въпрос, изравен постоянно пред индивида – разбирането, като превъзмогване на големите дистанции сред обособените човешки същества. Разбиране, което не значи безусловно приемане, което не значи безусловно отменяне, а е ПРИБЛИЖАВАНЕ. Много от бедите в нашите връзки идват от това, че ние по този начин постоянно одобряваме или отхвърляме другите, без да сме ги разбрали, както по този начин постоянно осъждаме и оправдаваме без да разбираме. Самото РАЗБИРАНЕ е любовта, тъй като не може да има доближаване, близко навлизане, чувство от близко, без наличието на обич. Проумяването на един човек, колкото и релативно да наподобява (все отново един човек е една планета), ни избавя от неправилно отношение и неправилни дейности. Но разбирането не е и не може да бъде едностранен развой – говоря за човешките връзки, а не за разбирането на мотор или механизъм. Разбирането наложително води до оня миг на реципрочност, когато хората се срещат. Разбирането е среща на един човек и различен човек. Но прекомерно постоянно се случва единият да дойде на срещата, а другия да го няма. И тогава, по силата на необяснима логичност, първият потегля обратно, вместо да продължи, вместо да търси, вместо непременно да срещне другия в каквато и дупка да се е скрил. И в този случай приближаването е по-скоро резултат на любознание или външен интерес, само че не плод на любов.

Сигурно обичта към ближните изисква най-високи нравствени и интелектуални качества. Не е по никакъв начин елементарно да обичаш другите. Много по-лесно е да ги мразиш, което преведено със същия език значи – да не ги разбираш. Мога да кажа напълно изрично, че не зная схващане, което да не е довело до обич, и не зная ненавист, която да е довела до схващане. Поговорката, че любовта била сляпа, може да има някакво значение единствено в половите връзки сред мъже и дами. А в реалност сляпа е единствено омразата.

„ Обичай близък си! “ беше апелът на един човек, или Бог, за схващане, за мир и благополучие сред хората. Проследявайки тия две хиляди години, човек вижда по какъв начин този позив бива прегърнат от милиони хора като едничък източник на вяра. Не приказвам за основаването на религията с нейните институти, ритуали и идеологии. Говоря за елементарното осъзнаване на нуждата хората да се схващат. Говоря за големите очаквания, с които времето е хранило човечеството. Ако вземем най-абстрактните мечти, като бъдещия парадайс или бъдещото царство на справедливостта, в църковния или политическия смисъл – това са времена на всеобщо човешко схващане, времена на обич. Вярата в този най-велик принцип е крепяла хората в първите дни на християнското движение; и по-късно, през мрачните междинни епохи, когато институтите на църквата се трансформират в огнища на омразата, фанатизма и неразбирането; и още по-късно, когато човечеството се пробва да възроди този принцип посредством нови учения и придвижвания. Работата е там, че при големия прогрес на „ декора “, на техниката и науката, които би трябвало най-малко да подтикват разбирането и любовта сред хората, ние надали можем да видим някаква разлика сред времето на фарисеите и времето на другарите. Нашето време е по-безнадеждно, таман тъй като е надалеч по-цивилизовано, таман тъй като науката и техниката не можаха да стопят дистанциите от човек до индивида, нито помогнаха за построяването на вътрешно хармонични човешки общества. Нашето време е по-безнадеждно, тъй като няма илюзии за бъдещето, като че върху всичко тегне предопределеността на безконечното недоумение, на безконечната ненавист. „ Обичай близък си “ през днешния ден даже не носи сантименталното обаяние от предишния век, а провокира скептични усмивки. „ Знаем ги тия! “

И освен това. Както в никакъв случай в цялата своя предходна история, през днешния ден ние изпитваме върху гърба си противоположния позив: „ Мрази близък си “ Или: „ Не го разбирай, няма защо да го разбираш! “ До тия две фрази човек може да сведе цялата същина на теорията за класовата битка, на всевъзможните расови и национални теории. Да вярваш в теорията за класовата битка, значи да вярваш, че омразата, насилието, душевната пустош, умствената тъпост, слепотата, безчувствеността са единствената опция на човешкия живот. Цели модерни страни, с големи територии и население, се пробват да вкоренят във всяко човешко създание правилото на взаимното недоумение. Може ли някой някъде да ми уточни даже един откъс от партиен комунистически документ, в който да има най-малко следи на някаква обич към хората, към човечеството и даже към избрана група хора, да кажем пролетариата? Онова, което съществува, в най-хубавия случай са помпозни заявления от празни красиви думи, от които лъха банална и студена измама. Нима сте чули в миналото някой партиен пропагандатор да проповядва схващане на съперника? Що се отнася до отсамния свят, тук църквата и страната са намерили за по-удобно да дават тази работа на Бога. „ Обичай близък си “ се е трансформирала в празна красива фраза, която от Коледа на Коледа снася по едно яйце на благодеянието за сиропиталища и лечебни заведения. Подарете известна сума на просяците и вие в действителност обичате ближните си. Това не се разграничава доста от Нероновото: „ Дайте на просяците трохите! “ Що се отнася до нуждата от схващане, актуалната цивилизация заменя функционалностите на свещеника-изповедник с тази на доктора-психиатър. Все повече и повече хора, които срещам тук, ми споделят: „ Моят психиатър “. И се разминават едни други като пътуващи напразно из космоса самотни метеорити, неспособни даже да се сблъскат. Ние не обичаме другите, тъй като не ги разбираме. Ние ги порицаваме, съдим ги, отхвърляме ги, ненавиждаме ги, бягаме от тях, или пък противоположното – прегръщаме ги, вършим им дарове, обсипваме ги с хубави думи и си имаме вяра, че ги обичаме – без в миналото да сме се пробвали да се приближим същински до тях, да ги разберем. Помежду нас стоят планини от предубеждения, върхове от нови и остарели неистини, пропасти, цялостни с вода или огън. И по-лесното е да се върнем обратно.

А всички знаем – или в случай че не знаем, то най-малко чувствуваме – че индивидът, светът, имат едно-единствено избавление, един-единствен път, една-единствена действителна смяна, в случай че тази планета ще продължи да съществува –

ОБИЧАЙ БЛИЖНИЯ СИ.

Снимки: danassays.wordpress.com, northcountrypublicradio.org