В следобеда на мартенски уикенд, двадесет и една години след

В следобеда на мартенски уикенд, двадесет и една години след гибелта си, Деви Аю се надигнала от своя гроб. Задрямалото под близката плумерия овчарче по този начин се стреснало, че се напикало в гащите и писнало, а четирите му овце хукнали на вси страни като подгонени от тигър сред камъните и дървените обозначения на гробовете. Всичко това се дължало на шума, появил се откъм тогавашния заседнал в избуяли треви остарял гроб, на чийто камък нищо не пишело, само че всички знаели, че в него почива Деви Аю. Споминала се била на петдесет и две, възкръснала двадесет и една години откакто я погребали, и оттова насетне никой не бил сигурен по какъв начин тъкмо следва да пресмятат възрастта ѝ.
След като овчарчето вдигнало паника, към гроба се струпал народ. Вдигнали пешовете на саронгите си, повлекли дечурлигата, стиснали дръжки от метли или омърляни от кърската тиня, хората се снишили зад пясъчните череши, ятрофите и из околните бананови градини. Никой не смеел да се приближи към идващия откъм остарелия гроб екот, а единствено гледали отдалеко – по този начин, както всеки понеделник заран следили на пазара и приходящия продавач на медикаменти. Тълпата се наслаждавала с цялостна мощ на тревожната панорама, без да си дават сметка какъв брой би се ужасил всеки от тях, в случай че в близост ги нямало останалите. Не единствено това, ами напряко се надявали да станат очевидци на знамение, надалеч по-необичайно от най-обикновен гръмък гроб, защото заровената в този имот била не коя да е, а продажница, която през войната била обслужвала японците. За грешници като нея кяите от много време твърдели, че наказването щяло неизбежно да ги последва и в гроба им. А звукът най-вероятно бил от бича на измъчващия я ангел. По някое време ги обзела скуката, защото никакво по-значимо знамение не последвало.
А когато най-сетне и то се сбъднало, възприело допустимо най-фантастичната форма. Гробът се разтресъл и разпукал, земята изригнала, настъпило нещо като леко земетресение, ураганен вятър отнесъл и трева, и надгробни камъни, а иззад сипещата се от въздуха завеса пръст се надигнала фигурата на възмутена и вкочанила се стара жена, увита към момента в покрова, с който като че ли предходната вечер я били погребали. Народът истерясал и се рязбягал по-хаотично и от овцете, а синхронните им писъци заотеквали от скатовете на далечните хълмове. Майка захвърлила бебето си в храсталака, а татко му гушнал по простъпка бананов клон. Двамина се пльоснали в канавка, други припаднали в несвяст край пътя, а трети хукнали и пробягали петнадесет километра, без въобще да се спрат.