В рубриката " Четиво " Дневник разгласява фрагмент от " Комарджията ", с създател Дейвид Балдачи, възложен от Издателство " Обсидиан "
Алойшъс Арчър, новият воин на Дейвид Балдачи.Ветеран от Втората международна война.Бивш пандизчия. Частен детектив.Рино, Невада, 1949 година След като е потвърдил, че е почтен, и е излязъл от пандиза, Арчър се нуждае от ново начало. Затова се насочва към Западното крайбрежие, къ-дето съгласно слуховете човек може да завоюва доста пари, стига да е работлив, късметлия или нарушител. Или и трите по едно и също време.
По пътя си той се отбива в
казино в Невада, където се среща с очарователната танцьорка Либърти Калахан. Двамата потеглят на странствуване, изпълнено с рискове и изненади, тъй като освен Арчър крие секрети от предишното си.Бей Таун, Калифорния. В този град, считан от мнозина за Рай на Земята, Арчър отк-рива Уили Даш, именит частен детектив, при който желае да изучи занаята.
И скоро е претрупан със задачата да проверява кой се пробва да манипулира местни-те избори. В два поредни дни в първокласен клуб в града са убити двама души, които не са свързани по никакъв метод. Или най-малко по този начин наподобява.Бляскавият Бей Таун елементарно може да се трансформира в лобното място на Арчър.
Превод Милко Стоименов
КомарджиятаС код Dnevnik10 получавате най-малко 10% отстъпка
Откъс от " Комарджията " на Дейвид Балдачи
1
В навечерието на новото десетилетие Алойшъс Арчър пътуваше в разхлопан остарял рейс на запад, към Калифорния, в търсене на живота, на който човек като него можеше да се надява. Покрив над главата, три значителни хранения на ден, чаша хубаво пиво понякога и изобилен ресурс от " Лъки Страйк ", който да поддържа положителното му въодушевление. И работа. Всъщност по-скоро специалност. Точно от това се нуждаеше Арчър сега. Макар че намирането ѝ беше като да търсиш вода в пустинята - изпитваш обезверена потребност от нея и пет пари не даваш по какъв начин ще я получиш. Не се ли оправиш, значи си простак, а простаците са хора без бъдеще.
Той смъкна филцовата си шапка, приглади късата си черна коса и отново я нахлупи.
Дали не желая прекомерно доста? Но пък... за какво не?
Арчър още нямаше трийсет. След завръщането си от фронта лежа в пандиза за закононарушение, което не беше направил. Законът обаче не смяташе по този начин и съдът го прати зад решетките. Ако трябваше да се признае за отговорен в нещо, най-вероятно щеше да го дефинира като безгранична нелепост. В случая бе забъркана жена, а той губеше здравия си разсъдък в наличието на нежния пол.
Беше висок метър и осемдесет и шест и бе заякнал много в армията, а след това и в пандиза, където мощните не всеки път оцеляваха, само че мускулите въпреки всичко увеличаваха възможностите им. Бе задоволително интелигентен, предвидлив и трудолюбив, с цел да пробие в живота, стига да получеше сходна опция. Надяваше се да я открие в дребен крайбрежен град в Калифорния и нямаше самообладание точно там да поеме по нов път под настойничеството на опитния частен детектив Уили Даш.
Но първо трябваше да стигне до града. А това не беше лесна задача, изключително когато ставаше въпрос за прекосяването на страна, която като че ли няма край.
Той хвърли взор през мръсния прозорец на рейса и видя, че минават под голяма железна табела с надпис: РИНО - НАЙ-ГОЛЕМИЯТ МАЛЪК ГРАД В СВЕТА.
Арчър нямаше визия какво значи това, само че му прозвуча завладяващо. Автобусът спря на автогарата и той смъкна новата си кожена чанта от багажника над седалката. Носеше бежов костюм на фино райе, зелена вратовръзка, вързана на индивидуален уиндзорски възел, колосана бяла риза и филцова шапка с вдлъбнато дъно и кафява копринена лента. Всичко останало, което притежаваше на този свят, се бе побрало в чантата. Не изглеждаше доста, само че пък беше несравнимо повече от това, с което наскоро бе напуснал пандиза.
Касиерката на автогарата - симпатично момиче с руса коса, която се увиваше към врата му като яка от норка, и закачливи сини очи - му предложи хотел наблизо. Изящните извивки на тялото ѝ му подсетиха за фотографията на Ава Гарднър по бански, която бе държал в каската си по време на войната. След като той загатна, че пътува за Калифорния, момичето му връчи карта на града и даже му сподели къде да вечеря.
- Казвам се Джинджър - показа се тя с необятна усмивка. - Може да се засечем някъде по-късно през днешния ден.
Арчър докосна шапката си, отвърна на усмивката ѝ и си потегли. Лицето му се изкриви в мимика. Изобщо не му пукаше коя е, даже да беше Джинджър Роджърс. Той си имаше цел. Сините очи и русата коса можеха да вървят по дяволите.
- Май си се изгубил, войнико - подвикна някой зад тила му.
Арчър стоеше пред автогарата, обхванат от приятната топлота, надигаща се от асфалта. Непознатият, който го бе заговорил, се оказа мъж на към седемдесет, прав като бастун, слаб като вейка, с буйна бяла коса и провиснали до брадичката мустаци. Тъмният му костюм имаше потребност от крепко четкане. На главата си носеше намачкана черна шапка с тъмночервена лента. От изцапаната му бяла жилетка, която покриваше хлътналите му гърди и стомах, висеше сребърна верижка за часовник.
Арчър остави чантата си на тротоара, извади полупразен пакет " Лъки " от джоба си и възпламени цигара. Угаси клечката с един размах и я хвърли на улицата. Мъжът изгледа цигарата с подобен блян, че той му предложи една. Непознатият я одобри с признателност и извади очукана хромирана запалка. Двамата си дръпнаха по няколко пъти, до момента в който се измерваха с взор през облака пушек, който се стелеше посред им.
- Току-що дойдох - отвърна Арчър и потрепери леко.
Слънцето започваше да залязва зад хоризонта, откакто през целия ден бе напичало жарко. Нагретият асфалт бързо стартира да изстива.
Непознатият погледна кожената чанта и автогарата и кимна.
- Личи си.
- Но не съм се изгубил. Тъкмо тръгвах към хотела.
- Не говорех безусловно, а по-скоро метафорично.
- Звучите като просветен човек или просто имате шанса думите сами да се редят по този начин хубаво, преди да излязат от устата ви.
- С годините хората помъдряват. Е, не всички. Някои са като коне с капаци и в края на живота знаят тъкмо толкоз, колкото са знаели и при раждането си. - Мъжът протегна трепереща ръка, осеяна с тънки изпъкнали вени и тъмни петна. - Аз съм Робърт Хауълс, само че приятелите ми и даже някои от враговете ми ме назовават Боби. А ти си...
Арчър стисна подадената му ръка и попита:
- Защо се интересувате?
- Просто подкрепям диалога, не се ядосвай.
- Арчър.
- За пръв път ли си в Рино? - попита Хауълс.
Арчър дръпна от цигарата и отвърна:
- Само минавам отсам.
- На път за Калифорния? За Сан Франциско? Или Ел Ей? Там е Холивуд. С най-красивите дами в света. Улиците са павирани със злато, а водата има усет на вино.
- Нищо от това не дава отговор на истината.
- Така си е... с изключение на може би девойките. Те обаче не са безвъзмездни, синко. С това общоприетите реплики, с които предприемам сходни диалози, се изчерпват.
- Наистина пътувам за Калифорния. За едно градче, което се намира северно от Лос Анджелис. Поне на картата.
- Имаш забавна осанка, някой режисьор може да те хареса. Дали пък пред мен не стои идващият Гари Купър?
- Нямам никакво предпочитание да се срещам с режисьори или да ставам идващият Гари Купър. Не споделям, че не мога да играя, тъй като го върша всякога, когато си отворя устата.
- Какво искаш тогава?
Арчър допуши цигарата си и смачка фаса с тока на дясната си обувка.
- Не се обиждай, Боби, само че не те познавам. Не желая да се замесвам в неприятности с непознати.
Хауълс се намръщи.
- Имам възприятието, че си на моите години, що се отнася до неналичието на авантюристичен дух.
- Ще го приема като комплимент.
- Знаеш ли за какво назовават Рино най-големия дребен град в света?
Арчър поклати глава.
- Защото тук ще откриеш всичко, което могат да ти предложат Ню Йорк, Филаделфия, Бостън и даже Лос Анджелис.
- А какво съгласно теб желая аз?
- Какво желаят множеството младежи, откакто се върнат от фронта? Участвал си във войната, допускам.
- Оттогава минаха съвсем пет години.
- Войната продължи доста дълго. Доста вода ще би трябвало да изтече, преди да я забравим.
- И какво желая аз? - попита още веднъж Арчър.
- Забавления, които не са съпроводени от отговорности.
- Съпроводени от отговорности? Сега пък приказваш като юрист. А те са на второ място в черния ми лист след погребалните сътрудници. Между другото, описът е много дълъг.
- Не искаш ли да се позабавляваш, без да мислиш за нищо, без да има никакви последствия?
Арчър се зачуди дали старецът не е пийнал, дрогиран или и двете.
- Никога не съм предполагал, че въобще съществува подобен вид.
- В Рино всичко е допустимо.
- Радвам се за Рино. И какво очакваш да спечелиш, откакто ми кажеш това?
- Не вярваш ли в безкористната благотворителност?
- Не имам вяра също в Дядо Коледа и манната небесна. И то откогато навърших седем.
- Изглеждаш млад, само че духът ти е остарял и посърнал.
- И остарява с всяка минута, която извозвам в празни приказки с теб.
- Душата ти е лишена от младежка пристрастеност, а това е доста тъпо, синко.
Арчър възпламени нова цигара и впери взор в мъжа, изчаквайки идващия му ход. Така най-малко времето в най-големия дребен град на света минаваше по-бързо.
- Добре, разбирам за какво си толкоз безсрамен. Но нека споделя още едно свое наблюдаване. Забелязах нещо, което може да ми бъде от изгода.
Арчър се усмихна.
- Най-после да си дойдем на думата. От самото начало се чудех накъде биеш.
Хауълс поглади брадичката си и подмятна:
- Приличаш ми на човек, който умее да се грижи за себе си.
- Не ми казваш нищо ново.
- Добре тогава: в положение ли си да охраняваш някого? - попита Хауълс.
- За кого става въпрос?
- За мен.
- За какво ти е защита?
- Както към този момент загатнах, имам врагове.
- И за какво по този начин?
- Някои хора имат врагове и аз, за жалост, се подреждам измежду тях. Какво ще кажеш?
- Нямам никакво предпочитание твоите врагове да станат и мои. Затова ти поисквам прелестен ден.
Той докосна шапката си, обърна се и потегли, понесъл чантата си. Хауълс извика след него:
- Ще изоставиш един дъртак в потребност, войнико, така ли?
- Потърси си различен простак, Боби! - отвърна Арчър през рамо.
Всичко, което би трябвало да знаете за: 
