В рамките на тазгодишното издание на Пловдив чете“ обичаните поети

В рамките на тазгодишното издание на „ Пловдив чете “ обичаните поети Маргарита Петкова и Добромир Банев ще показват взаимния си бестселър „ Абсурдни времена – нецензурираната версия “ (изд. „ Персей “). Срещата с двамата създатели ще се състои на 18 юни, събота, от 14.00 часа в Културен център „ Тракарт “ (подлез „ Археологически “).

Това е напълно нова книга, основа на която са двете томчета „ Абсурдни времена “. Преди десетина години те бяха в челото на топлистите за бестселъри в продължение на месеци. Новото издание освен събира стиховете от двата предходни тома, само че и включва нови, непубликувани до момента стихове, останали отвън предходните издания поради срам или ненужни морални задръжки. Двамата изключителни поети могат да пишат за любовта и интелигентно-пиперливо-иронично, само че в никакъв случай не прекрачват границата на положителния усет.

Лирическите герои в „ Абсурдни времена – нецензурираната версия “ лудо препускат през любовта, на която всички ние сме съпричастни в актуалното неуместно време. Поетичният разговор следва личен логически сюжет, което стана мотив да бъде подложен на огромната театрална сцена с присъединяване на Нона Йотова и Петър Антонов. Едноименният театър обиколи българските градове и продължава да се играе и през днешния ден при голям триумф.

В стиховете си Маргарита Петкова и Добромир Банев декларират, че времената постоянно са неуместни, по тази причина любовта е безконечна. В лиричен разговор са показани всичките положения на любовта – влюбване, пристрастеност, ревнивост към минали обичани, съмнение, свадливост, хвърчене в небесата на крилете на любовта….

В книгата припознаваме себе си такива, каквито сме се чувствали в миналото, или такива, каквито мечтаем да бъдем в компанията на индивида до себе си. Егоизмът постоянно надвива, само че мисълта за обичаните бързо ни отрезвява. Недоволството е непрекъснат сателит, само че споделената бутилка вино ни кара да погледнем към утрешния ден с нова вяра. Ревността ни погубва, само че остава сигурен метод да заявим своята обич пред света. Скандали и целувки се редуват като дни, в които нищо няма да се повтори, или най-малко не по същия метод. Когато сме влюбени, ние сме облици от картини на Дега и Климт. Сцените от минало и настояще са като във филм, за който би завидял самият Тарантино.

Животът ни е психодиспансер, където намираме оня, с който „ по полуда си приличаме “, с цел да упражним изконното си право да обичаме и да бъдем обичани. И за това никой не може да ни сочи с пръст. Единствено нашето легло може да ни съди. В името на любовта, която остава вечно, без значение какъв брой е разрешила да вземем от нея.

Тя:

Горчив е залъкът несподелен.

И глътка вино не лекува мъка.

Защо се закачи по този начин за мен?

Познаеш ли ме – по-добре да бягаш!

Държиш се мъжки. Как да отрека –

вечерята е хубава. И филмът.

Случайно се допираме с ръка

и самотата става по-интимна.

По-непосилна става. Всеки самичък

от себе си се мъчи да избяга.

Какво да споделим? С теб грам по грам

раздали сме се. Шапки на сопа.

Сипи си още вино. И мълчи.

Щом свърши филмът по разказ на Гришам,

ме целуни за „ лека нощ “. С очи!

Останалото – на следващия ден ще напишеш.

Той:

Бъди досадна. Нагла като мраз.

Изисквай повече, това не стига.

За да ме имаш, би трябвало да съм вманиачен!

От любов би трябвало да ми се повдига!

Измъчвай ме с горчиви имена.

Наричай ме простак, животно, демон…

Живеем с теб в неуместни времена.

Прегръщай ме. Все още е студено.

Бъди нахална. Всеки твой митинг

и всеки укор твой е път към мене…

Да си взискателна, е просто жест –

аз би трябвало да съм твой. И на колене.

Тя:

Със Тарантино чух се преди малко.

Чак толкова луди го е боязън да снима.

Разбирам го. И аз не знам за какво

се вкарваме на вятъра в всякакви филми.

Тъй дълго не дочаквахме Годо,

че той най-после полудя от очакване.

Налей ми цялостна чаша със бордо –

дъха ти пия на ръба на мрака!

Познавах премного мъже.

В древен смисъл. И във прав. Все тая.

Но никой не ме върза със въже

за къщата и печката. Да знаеш.

Ще желая всичко, с цел да ми дадеш

даже това, което още нямаш.

Обичам по какъв начин целуваш – тънка свещ

по този начин се стапя в допира на пламъка.

Не вая стих. Летя през куп за грош

към теб с най-тривиални лесни рими.

И щом припадне пролетната нощ –

най-меката постелка постели ми,

с най-меките стени ме обкръжи

и дано никой в стаята не влиза.

Недей мисли за след това и преди –

смъкни ми усмирителната риза!

Той:

Ти водиш постоянно. Това е реалност.

За мен е наслада и е чест огромна!

Получа ли от благополучие инфаркт,

не го превръщай, апелирам те, във драма!

Летиш към мен – стрела или патрон –

аз, както споделих, очаквам си разстрела!

Крещя „ обичам те “, отново подвигам звук –

в желанието стигаме лимита.

Това изтънчено наше общество

за различен вратата хлопнала е вече…

Денят преваля. Идва празненство.

Ще пием по едно и довечера.

Така че да се взимаме в ръце!

По време на обич е като в чума.

Далеч от мен, си цялата лице,

и тяло си, и мисъл си, и дума.

Един до различен, по този начин го виждам аз.

Forever, baby! Казах ти го към този момент.

Отново подвигам звук. Крещя без глас.

Един до различен! Какво, че си надалеч?