„Мама обича ли ме?“- разказ на едно дете
В практиката си съм срещала доста провокации, които са ме карали да изтръпвам като човек. Ситуации и, в които се е налагало да приготвя едно дете за гибелта на татко му, болест на майка му, принуждение в фамилията. Налагало ми се е да ги поддържа в пътя на прекарването и приемането на действителността, а от време на време просто да споделим безмълвно болката им.
Но има едно дете,което мъчно бих не запомнила, Беше едно от първите деца, с които работех. Мими беше на 9 години и беше извънредно затворено дете. Почти не общуваше с никого,винаги гледаше с огромна горест и равнодушие груповите занимания. Но живо се вълнуваше от разнообразни въпроси,когато беше на самостоятелни срещи с мен. Мими беше дете на разведени родители. Тя не познаваше татко си, тъй като той беше чужденец, с друго семейство в неговата си татковина. Така се беше случило.че тя го познаваше от фотосите и разказите на майка си. Една доста мощна майка и жена,която макар своето отчаяние, беше съумяла да „ нарисува “ облика на татко й с доста обич. Но за жалост от опитите си да даде на щерка си един добър живот, в който нищо да не й липсва,тя беше да й споделя какъв брой доста я обича.
Ето за какво в една от самостоятелните ни сесии, Мими ме погледна с големите си очи и ме попита:
–..Мама обича ли ме?!
-Разбира се,че те обича, миличка!Ти си необикновено дете. Май се в нейната любов?!
-Ами да. Тя не ме прегръща постоянно, не ми споделя,че ме обича. Единственото,което вършим двете е да ми ревизира домашните и да ми се кара. Понякога си мисля,че в случай че ме няма,тя ще е по-добре.
Мими беше затвърдила във своята фикция това поверие, че тя е в тежест на своята майка. Именно от там идваше и апатията й към груповите занимания и разсеяността й.
Често пъти,ние родителите,опитвайки се да дадем най-хубавото на децата си, забравяме,че най-хубавото не се мери с пари и движимости. Често неналичието на време,нежност и любов водят до проблематично държание, настъпателност,, апатия, заплеснатост и така нататък Ще си кажете: „ Но с обич няма да мога да сложа вечеря на масата! “- и ви разбирам изцяло. Но от време на време дребните неща като ласка, погалване, споделено време -носят доста повече,отколкото можете да си визиите.
Децата мерят света в любов и доброта. Те научават света по какъв начин действа,благодарение на нас родителите. И защо му е на едно дете десетки движимости и играчки, в случай че заран и вечер не чува какъв брой е значимо за мама и?!
Скъпи, родителите, показвайте на децата си,че ги обичате като им посветите част от времето си. Ще започнете да забелязвате смяна в метода им на другарство с близките и света. Никога не е късно да покажем обич!
Пример от практиката:
Жена на 29- години, споделя в кабинета ми:
„ Баща ми оня ден ми сподели,че съм доста красива! Знаеш ли,, доста пъти съм го чувала от разнообразни мъже, само че когато го чух от него, от моя баща, все едно го чуваха за първи път в живота си. Сърцето ми подскочи. И по-късно като че ли се преобразих. Гледам се в този момент в огледалото и виждам една още по-красива и още по-уверена жена..Защото най-сетне, най-важният мъж в живота ми направи комплимент. Щастлива съм! Заслужаваше си години да изчакам, с цел да го чуя! “
Инфо: https://psiholozi.com
