В периода между VII и XIV век България претърпява преобразуващи

В интервала сред VII и XIV век България претърпява преобразуващи промени, които оставят диря в историята на Европа . От момента на основаването си от Аспарух през края на VII век до рухването под Османско господство в края на XIV век , българската страна показва резистентност, адаптивност и важен принос към средновековната културна и политическа карта на континента. В този дълъг исторически период България преодолява голям брой провокации, в това число външни набези, вътрешни раздори и културни трансформации, които са удостоверение за нейната дарба да се приспособява и развива макар трудностите.

Тези исторически обстоятелства се преглеждат в книгата „ Българските владетели от VII до XIV век. История на България “, написана от историка доктор инж. Румен Петков . В нея писателят Румен Петков от Политическа партия „ Единение “ разкрива забавни събития от този интервал.

В книгата може да се запознаете по какъв начин основаването на българската страна е събитие с далечни последици, което разрешава на българите освен да се утвърдят в новите територии, само че и да положат основите на своята държавност и просвета. Преходът от безчовечен езичен хайлайф към обединена християнска страна с императорска легитимност е развой, който оформя бъдещето на българския народ. По време на тази промяна България освен избавя Европа от армиите на исляма, само че и играе основна роля в историята на Византийската империя, като в същото време основава и популяризира своя лична писменост, която през днешния ден е основа за писмеността на над 250 милиона души по света .

В този интервал се образуват и укрепват българската нация и нейните присъщи белези на еднаквост, които се отличават със специфичността на езика, културата и националното схващане . Въпреки външните закани и вътрешните провокации, България съумява да се утвърди като значим състезател на европейската историческа сцена, оставяйки богато завещание, което продължава да въодушевява и през днешния ден. Ето какво споделя за самата книга историкът Румен Петков:

„ Периода в книгата покрива българската история сред VII и XIV век, време през което не се знае доста за българския народ, съумял не просто да се засели, само че и да бъде първият по рода си, който е основал дълготрайна страна. Това е развой, през който обществото, ръководено от безчовечен езичен хайлайф, се трансформира в обединена християнска страна с императорска легитимност. По време на тази промяна България ще избави Европа от армиите на исляма, ще дефинира историята на Източната Римска империя (Византия) и ще сътвори своя писменост, употребена от над 250 милиона души през днешния ден.

Книгата е предопределена за необятен читателски кръг – за студенти, учители, възпитаници, музейни служащи и фенове на историята, по тази причина са поднесени освен известни обстоятелства, само че и детайлности, за които нормално се знае малко. Българските канове и царе от епохата на средновековието са показани в последователен ред. В описаните събития водеща фигура е българският държател, обрисуван на фона на националната орис в съответната историческа ера.

Седемвековната история на България (VII-XIV век) има основополагащо значение за бъдещето на националната ни история в най-ново време. През този нескончаем интервал се образуват българската държавност и българската нация с нейните присъщи белези на еднаквост, които се показват в спецификата на езика, културата, националното ни схващане, просвета и морал. През този интервал протичат сполучливо и редица други процеси, с помощта на които България и българите се утвърждават трайно в историята на Европа и се съхранява през вековете. “

Публикуваме целия материал на доктор Петков без редакторска интервенция:

„ Кана Сюбиги Аспарух 681-701

През 671 година Велика България е разгромена от Хазарския хаганат. Една част от популацията (предимно от племената кутригури и оногундури), наброяваща към 120-150 хиляди души отпред с Аспарух, се отдръпва на запад от главната територия на Велика България, в земите оттатък р. Днепър. Предвид непрекъснатата опасност от хазарски офанзиви от изток Аспарух разполага центъра на владенията си при устието на р. Дунав.

В интервала 671-680 година територията на България включва земите от р. Днепър – на изток до Карпатите – на запад (днешна Югоизточна Украйна и Молдова) и елементи от Влашко (дн. Румъния). През този интервал българите стартират годишни нападения в земите оттатък р. Дунав, както в Мизия, намираща се под контрола на славянските племена, по този начин и в Тракия, притежание на Византия. Един от най-мащабните походи е подхванат през 679 година, когато български те войски доближават чак до Адрианопол (Одрин), само че са разгромени от византийците.

Войната 679–681

Реално тази война стартира още през 672 година с нападенията на българите, само че до 679 година се води най-вече едностранно, защото Византия е ангажирана с тежкия спор с Арабския халифат, достигнал върха си с обсадата на Цариград сред 674 и 678. Разгромът на арабите дава опция на способния и деятелен император Константин ІV да насочи вниманието си на север и да направи опит да отблъсне българската опасност. Българската войска е изрично разгромена при Адрианопол през 679 година, с което опасността за Тракия е краткотрайно отстранена.

През пролетта на 680 година предните елементи на византийската войска рапортуват, че до делтата на р. Дунав се укрепява българска войска в землената крепост, издигната северно от реката.

Информацията вкарва ужас в Цариград тъй като отдалечеността на такива идни военните дейности, е мъчно предвидима. Византийската войска не е минавала Дунав от времето на император Маврикий, преди 80 години, а Мизия е заселена с враждебни славяни, сложното доставяне на армията, непрекъснатите офанзиви на българските конни отряди и невъзможността да бъде щурмувано укреплението заради нестабилния мочурлив терен, бързо демонстрират погрешността на определената за похода тактика и се отхвърлят.

Това пък от своя страна, през лятото на същата година дава опция на българската войска да нахлуе в Тракия и да стартира да я опустошава. Константин ІV Погонат реагира като събира още веднъж армията и заповядва всички отряди да се насочат към Тракия.

В късна есен българите разгромяват предните елементи на противопоставилата ѝ се византийска армия, само че виждайки за идването на по-голямата ги принуждава да се отдръпват в своята укрепена област Онгъл на остров Певки.

Константин IV бързо съумява по суша и море да се откри наоколо до нея, само че с това неговата интензивност се изчерпва. В продължение на 4 дни той не подхваща каквото и да е дейности.

Отдалечеността и откъснатостта на борбата намираща се в периферията на империята води до мъчно доставяне на ромейската войска с хранителни запаси. Аспарух авансово е изселил всички поселища на три дни път, като стратегически се постарава да не оставя храна в поземлените им парцели. От друга страна е налице практическа неспособност да се щурмува барикада на остров.

След четирите дни размисли и обмисляне, императорът най-изненадващо дружно с пет кораба и най-приближените си напуща бойното поле. Като причина за отдръпването на Константин IV византийските хронисти показват затруднение на болестта му (подагра), което го принуждава да отплава за че отива на лекуване в Акве Калиде (дн. кв. Ветрен Бургас).

Според не дребна част историци това пояснение не дава отговор безусловно на истината. Много от тях виждат мотив за заминаването на Константин IV в нуждата му от присъединяване в съвещанията от VI Вселенски събор в Константинопол, а други считат, че става дума за нормално бягство, което да помогне на императора да резервира своята бойна популярност предчувствайки идния крах. Оттеглянето обаче е разтълкувано от войските като опит за бягство, което повлиява отрицателно на бойния им дух.

Преди да замине, василевсът дава нареждания на своите стратези „ …Да водят битки, с цел да ги измъкнат от укреплението и да завържат стълкновение с тях, в случай че се случи да излязат. В противоположен случай да ги обсадят и да ги пазят в укрепленията. ”

В самото начало, откакто отплават корабите, ромеите вършат няколко добре премислени опита да влязат в укрепената част, само че войските на Аспарух отблъскват ударите без да вършат опити да ги разбият. Добре проведената защита на лагера на българите с обща повърхност 48,3 км2, ловко се възползва от преимуществата на местността, изкуствено построените заграждения и укрепления от полеви вид. Спазвайки инструкциите на своя император ромеите стартират тактическо оттегляне – лъжлива маневра за да бъде принуден врага да напусне острова, с цел да го нападат навън.

В тази конюнктура българската войска се възползва от създалата се психическа обстановка и ненадейно нападна превъзхождащата я в пъти византийска армия, като ѝ нанася проваляне.

И по този начин Аспарух реализира съкрушителна победа над настъпващата византийска войска. Развоят на събитията принуждава Византия да изиска мир. През пролетта на 681 година в Цариград е подписан и кротичък контракт.

С него Византия отстъпва на България региона Мизия, където империята на процедура няма власт (до р. Искър, само че без гр. Одесос, дн. Варна), а България се съгласява да приключи набезите си оттатък Стара планина.

Не е основана нова страна – тя е продължение на остарялата Велика България. Уредени са и комерсиалните връзки сред двете страни.

Отношенията сред българи и славяни. Естеството на връзките сред българите на Аспарух и за варените в териториите на Мизия нации е доста особено, тъй като по това време тази територия не е населявана единствено от славянски племена. В завзетите земи живеят доста готи още от времето на император Теодосий І Велики ( ок. 380 г). Склоновете на Стара планина са населявани от пастири траки, част от които са непокръстени, в Одесос и покрайнините пък живеят доста гърци. Земите на Добруджа са населявани от български племена, останали от времето на хуните, предвождани от Атила. На териториите на дн. Шуменска, Варненска и Търговищка област живеят севераните угри (северци, севери), нахлули през 463 година

Всички заселници живеят с разрешението на византийската власт в подмяна на отбраната на проходите в Източна Стара планина. Севераните незабавно стават естествени съдружници на българите и опора за тяхната власт. Именно тяхното наличие и брой дават съображение на Аспарух да избере региона Чика (южната част на Шуменска област и Търговищко) за център на страната си след 680 година

На запад от севераните, в земите на днешна Централна Северна България и Северозападна България, живеят голям брой славяни. По-известните племена са – поломци (ломяни, ломци), етърци (ятроничи), повитяни (витяни), осъмци, искърци (искри), погостяни (огостяни) и бъдинци, будини, тимочани, висляни, вятичи, лужичи, моравяни, полабяни, струмяни, леняни, осмовичи.

В самото начало няма никакви данни да е имало съюз сред българи и славяни на равноправна основа. Но е безспорен факт, че сред тях и българите е налице пълноправие в връзките. За подчинението си към българския кан те са били привилегировани при заплащането на налози и са запазили вътрешното си самоуправление.

В подмяна са защитавани от външни врагове (византийци и авари). „