В края на IX и през X век от селското

В края на IX и през X век от селското стопанство се отделили доста занаяти – железаро-ковачество, грънчарство, тъкачество, шивачество. Има сведения, че по време на разкопки в античната столица Плиска са били открити разнообразни железарски творби – стрели, копия, мечове, коси, секири, сърпове, мотики, тесли, ножове, подкови. Към началото на X век занаята на железаро-ковачите е бил на висока респект. В идващите години бързо се развили и останалитe занаяти, нужни за облекчаване на потребностите на оформящата се феодална аристокрация (златарството и строителните занаяти). По-голяма част от занаятчиите били свободни и живеели в огромните градове. Работели по поръчка на клиента и с негови материали. През първите епохи на османското иго разрушенията и измененията в стопанския живот в градовете имали отрицателно влияние върху занаятите. Едва през втората половина на XVIII и началото на XIX век има раздвижване в занаятчийското произвеждане. Оформили се доста занаятчийски центрове – Габрово, Самоков, Сливен, Копривщица, Карлово, Калофер, Котел, Шумен.

 Практикуван от дълбока античност, ковачеството е в основата на човешкото развиване. Старите хора споделят, че преди да сътвори света Господ е основал този поминък, тъй като на всички места трябват гвоздеи — да се кове и да се гради. Трябват лопати, мотики и казми — да се копае и оре земята. Трябват петала — да се подковават животните. Трябват брадви — да се секат дърва. Трябват тесли — да се вършат каци и да се градят къщи. Трябват ножове за всичко. Ковачеството е останало като заложба на индивида.

 Зараждането на занаята в дълбока античност, е обуславено от нуждата от произведения за бита и полето. Научно открито е, че развиването на средствата за произвеждане при другите занаяти у нас през Възраждането е тясно обвързвано с достиженията на ковачеството. Благодарение на ковачеството се дава подтик на развиването на селското стопанство и занаятите, защото майсторите ковачи са осигурявали огромното многообразие от селскостопански инвентар и занаятчийски принадлежности. Много бързо ковачеството се трансформира в едно от най-бързо усъвършенстващите се производства, което придвижва напред и другите занаяти. Логично, откакто ковачеството е един от най-древните занаяти в битието на индивида, ковачът е една от най-древните специалности в битието му. Основните материали, с които ковачът работи, са металите – желязо, чугун, стомана, бронз, мед, благородни метали. В предишното ковачът е правил и ремонтирал всички сечива от желязо, нужни за стопанството и другите занаяти, за строеж на къщи, разнообразните предмети, употребявани в домашния обичай – принадлежности за огнището, свещници, катинари, подковаване.

 Коването е главното техническо деяние, което ковачът прави върху материала. Ръчното свободно коване включва дейности като пресоване, евакуиране, продупчване на отвори, закаляване, насичане на орнаменти върху метала, набиване на релефни форми, ковашко заваряване. Но с изключение на да коват металите и да ги обработват с нагряване и изстудяване, с което в действителност се реализира процеса закаляване, ковачите могат да отливат метали във форми, като създават по този метод заготовки, да щамповат, да изтеглят и така нататък Дълголетните обичаи на ковачеството съхраняват старите практики и начини за накичване. Мотивите са стилизирани, въодушевени от хармонията сред индивида и заобикалящия го свят. С настъпването на индустриализацията и опциите на индустрията да задоволява тези потребности, ковачите се занимават най-вече с ръчно художествено коване и разработване и ремонт на селскостопански сечива и принадлежности.

 Несъмнено, с цел да си добър в това, което правиш, трябват доста познания. Основната специфичност в ковашкия поминък е познаването на метала. Истинските майстори познават по цвета по кое време би трябвало да се стартира изковаването на желязото, по кое време да се хвърли пясък, с цел да се получи заварката, по кое време стоманата е закалена добре. Една на пръв взор груба работа, крие зад себе си доста точност, умения, обич, въображение. Много фактори трансформират ковачеството в изискано изкуство, от което се раждат шедьоври от желязо и метал. Всеки има своята специфичност, своята хубост, своя сексапил. Но да обработваш желязо, да го познаваш до най-малкия атом, да го подчиниш на волята си и да изработиш крайния артикул, е сложен развой. Процес, в който се сблъскват два твърди характера – на ковача и на материала. От една страна упоритостта на майстора, от друга – устойчивостта на желязото. Но с годините обработката му, опитите, триумфите и неуспехите на майсторите, са разкрили точната формула по какъв начин от суровия метал да направиш даже една нежна и красива роза.

 Ковачеството е измежду 20-те най-търсени специалности у нас. Това обаче не е задоволително, пазарът на труда усеща нуждата от услугите им и майсторите ковачи са се трансформирали в изчезващ тип. Ковачеството не се учи по книга или по интернет, би трябвало да го носиш в себе си. Защото връзката сред индивида и метала е толкоз мощна, колкото тази сред дете и родител. Ковач не се става за ден. Иска се процедура, желае се предпочитание, желае се неизменност. Иска се да си неотстъпчив и да не се отказваш и да не разрешаваш нищо да не прекъсва стремежа ти към триумф.

Снимки: произведения на " Ковачница Линков ", София