Венецианският „чичисбео“ – любовник или само придружител?
В Италия през XVII-XVIII в. въпросът за скромността и честността, разбирани като непорочност, на младата госпожица бил извънредно значим предвид на бъдещата й сватба. Родителите на момичето защитавали достойнството и репутацията му с всички вероятни средства. Това изключително се отнасяло за Венеция. Така, да вземем за пример, един почитан венецианец се хвалел, че щерка му не е била в никакъв случай в компанията на мъже, до момента в който не я видял бъдещият й брачен партньор.
В фамилиите, където имало девойки на възраст за женене, се полагали всички старания, та млади мъже да посещават колкото може по-рядко дома. А в случай че се случвало някой да влезе ненадейно, девойките били отпращани от гостната. Всеки венецианец имал право намерено да съобщи на някой собствен млад другар, че би се радвал да го посрещне вкъщи си, само че защото дъщерите му са „ на възраст за омъжване, достойнството им може да пострада в компанията и на най-непорочния мъж “.
Най-сигурният метод да се резервира невинността на дъщерите бил да ги изпратят в манастир, до момента в който се омъжат. Такива девойки, прекарали младостта си в манастира, а по-късно омъжени, при започване на фамилния си живот били плахи, неумели в общуването с близките и незабавно си личало, че са възпитавани под непоколебим контрол.
Но всичко това се променяло много бързо. След като момичето се омъжвало и придобивало статут на фамилна дама, придобивало същинска независимост. Отначало в действителност била уплашена, плаха и затворена. Но после… Тогавашни съвременници разказват финала на „ смирения интервал “ по този начин: „ Цялата й монашеска свенливост изчезвала безследно и постоянно в многолюдни компании се чувал единствено нейният глас “.
И защото браковете на благородните дами не се правели поради стопански съображения (тоест, с цел да бъдат издържани от мъжете си), а на първо място по политически или други извънфинансови претекстове, дамите били в много без значение състояние от съпрузите си. От този миг и може да стартира описа за мъжа, именуван „ чичисбео “ (итал. сicisbeo).
Първата година след сватбата омъжената дама трябвало да участва на всички публични места единствено със брачна половинка си. Да излиза сама било извънредно непристойно. Било недопустимо даже да излезе сама от двора, с цел да отиде до църквата. И колкото по-благородна била дамата – толкоз повече това било неприемливо.
Но откакто дамата излизала от статуса си на „ млада брачна половинка “ – това ставало след раждането на първото дете, тя към този момент не била задължена да влачи мъжа си на всички места, където върви. А и съпрузите на знатните дами постоянно били прекомерно заети и нямали опция да ги съпровождат непрекъснато. Така дамата си избирала формален „ чичисбео “.
Това бил грациозен и прелестен млад мъж, който трябвало да съпровожда омъжената дама на всички публични места вместо нейния брачен партньор. Този бит също се развил най-силно във Венеция.
Вариантите били разнообразни. Чичисбеото можело да е някой прелестен богат джентълмен, който дарявал на дамата освен непрекъснатото си внимание, само че също и скъпи дарове. Обаче в множеството случаи той представлявал един тип самобитен „ помощник “, който дамата трябвало напълно да устоя финансово. Случвало се самият брачен партньор да помогне при избора и да назначи някой собствен другар.
На чичисбеото било неразрешено да се занимава с друга работа, да има връзки с други дами, даже да гледа към тях, още по-малко пък да им прави похвали. Истинският чичисбео бил задължен да прекарва по през целия ден със своята дама (в някои случаи даже по-подходящият термин очевидно би бил „ стопанка “), като се грижи да я забавлява, развлича и да извършва всичките й прищевки и прищявки.
Постепенно към традицията да си имат личен „ чичисбео “ се присламчили и дамите-еснафки от тогавашната „ междинна класа “, които дълго време завиждали за тази привилегия на аристократките. Така това събитие станало постоянно срещано във всички класи. Съвременници пишат: „ Днес брачната половинка на занаятчията се пробва да живее съгласно модата и също има собствен „ чичисбео “, както благородните дами “.
Общо взето, не е мъчно да се досетим какви съответно прищявки са изпълнявали „ чичисбео “ по време на честите отсъствия на съпрузите на заможните дами. При това, неособено богатите дами трябвало да влизат в задължения, с цел да устоят парично собствен чичисбео. Ако пък брачният партньор изразявал неодобрение, това се възприемало като непотребна ревнивост и неприятен усет.
Горките мъже трябвало да устоят всичко това – само че в последна сметка такова състояние почнало съществено да ги нервира. Стигало се до съществени фамилни кавги и дори до предпочитание за бракоразвод, тъй като брачният партньор можело да не харесва избора на брачната половинка си и отказвал да търпи чичисбеото в дома си.
В резултат венецианските мъже, в това число и най-знатните, почнали намерено да се застъпват за унищожаване на традицията на „ чичисбейството “. Започнали да подписват предбрачни контракти, в които се записвало, че в дома няма да има чичисбео.
Така пред венецианските дами не останал различен избор, с изключение на да стартират още веднъж да излизат от къщата си, съпроводени единствено от съпрузите си, когато те намирали време за това.
–
