В историята на България има много съдбоности моменти. В повечето

В историята на България има доста съдбоности моменти. В множеството случаи ние сме имали щастието отпред на страната да са били почтени, мощни мъже. Безспорно подобен е бил и хан Борис (Богор, Богорис), който се възкачва на българския трон през 852 година Борис е съдбоносен от ориста да извърши два исторически акта – покръстване и просвещение на българския народ. Тези събития имат голямо значение за страната, освен в оня исторически миг, а и до през днешния ден. Всъщност, ще имат значение и в бъдеще – до момента в който има българи и България.

 На първо място Борис взима решение народът да одобри християнската религия. През Ранното средновековие християнството в Европа няма опция. Българският общественик осъзнава, че оставането отвън кръга на европейските християнски страни води до изолираност и до развиване, което не подхожда на културния подтекст на времето. Във вътрешнополитически проект християнството отстранява религиозните, културните и етническите разлики сред прабългари и славяни и ги сплотява в единна, неделима нация. А където има единна нация, там страната е мощна. За самия Борис като хан, покръстването има още един аспект – християнството е значим фактор за усилване, централизиране и съсредоточаване на властта в ръцете на владетеля.

 През 863 година в Европа оказва се желанието на българския хан дружно с народа си да одобри християнско кръщение. За задачата Борис желае от Людовиг Немски (Лудвиг II) да бъдат изпратени немски мисионери, които да покръстят българите и славяните. Папата дефинира събитието като изключително значимо за Западната черква и благославя съюза на Борис и Людовиг Немски. Но Византия е мощно обезпокоена – в случай че България одобри кръщение от Западната черква, въздействието на папата би стигнало директно до Константинопол, столицата на източноправославната империя. Затова, употребявайки тежкия миг, в който се намира България (страната е сполетяна от чести трусове, годината е неплодородна и настава глад), Византия стартира следващата война против своя комшия. Хан Борис бързо схваща какво е същинското желание на византийския държател – България би трябвало да бъде принудена да одобри християнството от Константинополската патриаршия. Искал или не, Борис би трябвало да се съобрази със съотношението на силите и да одобри византийското предложение. През късната есен на 863 година българските пратеници в Константинопол одобряват християнското кръщение и подписват така наречен „ бездънен мир ”, който в продължение на 30 година обезпечава сигурността на българската южна граница. След това в Плиска идват византийски духовници, които стартират покръстването на българите. Без доста звук, първи одобряват кръщението хан Борис, фамилията му и неговите близки сътрудници. Борис взима името на задочния си кръстник, византийския император Михаил ІІІ., изоставя купата си „ хан ” и приема славянската „ княз ”. Така той и алегорично скъсва с българската езическа традиция. Българският държател остава в историята като княз Борис І и с името Борис-Михаил. По-късно българската черква го прогласява за светец, а неговата памет се уважава на 2 май.

 Покръстването на българите е комплициран развой, който минава през доста и разнообразни трудности – протест на недоволни боляри, недоволство на част от народа, опит на Владимир, наследник на Борис, да възвърне езичеството. Още по-тежка е битката на княз Борис І за париране на византийското въздействие и автономия на българската черква. Търсейки задоволително решение за бъдещето на страната, той стартира комплицирана дипломатическа игра и с Констатинопол, и с Рим. На Осмия църковен събор, призован през октомври 869 година в Константинопол за изглаждане на разликите сред Изтока и Запада, българските пратеници намерено слагат въпроса за юрисдикцията над българската черква. Присъстващите представители на Римската черква и на източните патриаршии (Йерусалимска, Александрийска и Антиохийска) вземат решение българската черква да бъде автокефална архиепископия с епископи, които дружно с епархиите си влизат в диоцеза на Константинополската патриаршия. Важна стъпка за одобряване самостоятелността на българската черква е решението на църковния събор през 879-880 година от епархийските описи на Константинополската патриаршия да бъдат извадени българските епископи. Така българската черква става напълно автокефална, самостоятелна във вътрешните си работи и единствено канонично подчинена на Константинопол. След близо 16-годишна битка княз Борис І реализира извънреден дипломатически триумф – по това време само България от всички славянски страни получава правото на автономия в църковните си каузи.

 Втората историческа цел, осъществена от Борис, е просвещението на българския народ. По време на всеобщото покръстване на българите и славяните през 864-865 година поражда сериозен проблем – новата религия се проповядва на народа на чужд за него език. Непознати са и буквите, с които са написани църковните книги. По тази причина на доста места популацията не желае да се покръсти и продължава да уважава езическите си богове: прабългарите - Тангра, а славяните - Перун. Константинопол и Рим признават триезичната доктрина, т.е. в богослужението и литературата са възможни единствено три езика – староеврейски, гръцки и латински. Създаването през 855 година на първата славянска писменост – глаголицата – една нова и съвършена писменост, съобразена с всички фонетични особености на славянския език, е епохално дело на братята Кирил и Методий, което трансформира историята на Европа. Но едно е написването на писменост, а друго - нейното утвърждане. И траките, и готите са имали своя книжовност, която последователно отмира. Азбуката на Кирил и Методий има друга орис. Само тъй като българският държател Борис І, с цялата си политическа воля и държавническа мощност, провежда и финансира нейното разпространяване. Търсейки най-хубавото решение за всеобщото разпространяване на християнството, той се среща с учениците на двамата братя Климент и Наум, съгласно проф. доктор Божидар Димитров, доста по-рано от 886 година – когато ги приема в България. Трябва намерено да се признае, че след първичния си триумф по времето на княз Ростислав, делото на Кирил и Методий във Великоморавия претърпява провал. След гибелта на Методий през 885 година немското духовенство, подкрепяно от княз Светополк, стартира кавга с делото на Солунските братя. През септември 885 година папа Стефан V не разрешава богослужението на славянски език. Учениците на братята Кирил и Методий са подложени на жестоки преследвания – някои са заточени в манастири, други са продадени в иго, а трети убити (като Горазд). Наред с това във Великоморавия са унищожени доста славянски текстове. В този сериозен миг славянската книжовност намира леговище и избавление в България. За да не си намерения някой, че пресилвам ролята на българската страна, ще изтъквам френския езиковед проф. Роже Бернар: „ Спасявайки делото на св. св. Кирил и Методий, България е заслужила признателността и уважението освен на славянските нации, само че и на света. И това ще бъде по този начин, до момента в който човечеството влага същинско наличие в думите прогрес, просвета и човещина! ”

 В началото на 886 година трима от учениците на Кирил и Методий – Климент, Наум и Ангеларий идват в Плиска. Тук за тях са основани условия, в които да могат гладко да продължат своята активност – да преписват светите книги, да проповядват, да образоват нови писари и възпитаници. След продължителни диалози на славянските духовници и учители с българския държател, е решено да бъдат основани две съществени средища за образование на духовенство и за просветно-книжовна активност на славянски език. Първото, в североизточна България с център Плиска (тук остава Наум) и второто в региона Кутмичевица с център Охрид, където отива Климент. Учениците на Кирил и Методий донасят в България глаголицата. На нея те образоват своите възпитаници и на нея са основани първите книжовни произведения. Но последователно се постанова нова графична система, известна като кирилица. Тя включва 14 глаголически букви и възприема още 24 букви от гръцкото унициално писмо. Презпериода ІХ-ХІ век глаголицата и кирилицата се употребяват по едно и също време, след което се постанова кирилицата. Смята се, че наименованието „ кирилица ” е записано през 1563 година в превода на Новия завет на хърватски език (повече по този въпрос може да се прочете в Zubrinic, Darko. Croatian Cyrillic Script).

 Със своята активност просветно-книжовните школи в Плиска и Охрид утвърждават славянската книжовност в България и образуват книжовен и църковнославянски език. Именно славянската култура и свещенодействие построяват религиозното, духовно, езиково и културно единение на славяни и прабългари, те са решаващото свързващо звено сред двете етнически групи при спояването им в единна българска националност. А княз Борис употребява писмеността като ефикасна гаранция против превръщането на византийското църковно и културно въздействие в политическо. През Ранното средновековие България се трансформира в люлка на славянската просвета, в културен и литературен център на славянските страни. Делото на княз Борис І, българският общественик, чиито решения имат трайно общоевропейско значение, продължава неговият наследник цар Симеон Велики (893-927 г.). И го приключва със основаването на една книжнина, която в това време никой различен славянски народ към момента не е имал.

Автор: Диана Гласнова

Инфо: www.bugari-u-hrvatskoj.com