Държавен вестник обнародва решението за освобождаването на Гешев
В днешния брой на Държавен вестник е обнародвано решението на Конституционния съд, обвързвано с опцията правосъдният министър да желае предварително преустановяване на мандата на основния прокурор и ръководителите на двете висши съдилища.
Това значи, че когато и да е министър Надежда Йорданова може да задвижи такава процедура във връзка с Иван Гешев. В петък тя съобщи, че стартира подготовката за нея таман с обнародването в Дъждовни води.
РЕШЕНИЕ № 1 от 8 февруари 2022 година по конституционно дело № 17 от 2021 година
Конституционният съд в състав: ръководител: Павлина Панова, членове: Гроздан Илиев, Мариана Карагьозова-Финкова, Константин Пенчев, Филип Димитров, Таня Райковска, Надежда Джелепова, Атанас Семов, Красимир Влахов, Соня Янкулова, при присъединяване на секретар-протоколиста Милена Петрова прегледа в закрито съвещание на 8 февруари 2022 година конституционно дело № 17/2021 година, докладвано от съдията Филип Димитров.
Производството е по член 149, алинея 1, т. 1 от Конституцията на Република България.
Делото е формирано на 5.08.2021 година по искане на Министерския съвет на Република България за предоставяне на наложително пояснение на наредбата на член 130в, т. 3 от Конституцията на Република България по отношение на отговор на въпроса: „ В пълномощията на министъра на правораздаването по член 130в, т. 3 от Конституцията на Република България включва ли се опцията да прави предложение за предварително освобождение от служба на ръководителя на Върховния касационен съд, на ръководителя на Върховния административен съд и на основния прокурор в хипотезата на член 129, алинея 3, т. 5 от Конституцията? “
С определение от 9.09.2021 година Конституционният съд е позволил до разглеждане всъщност настояването за пояснение и е конституирал като заинтригувани институции Народното събрание, президента на Република България, министъра на правораздаването, Висшия правосъден съвет, Върховния касационен съд, Върховния административен съд и основния прокурор на Република България.
Отправени са и предложения на съображение член 20а, алинея 2 от ПОДКС да показват мнения по настояването до: Съюза на съдиите в България, Българска съдийска асоциация, Асоциация на българските административни съдии, Асоциация на прокурорите в България, Камарата на следователите в България и Съюза на юристите в България, и на съображение член 20а, алинея 3 от ПОДКС да дадат документално мнение по настояването проф. доктор Васил Мръчков, проф. доктор Пенчо Пенев, проф. доктор Пламен Киров, проф. доктор Снежана Начева и доцент доктор Наталия Киселова.
От конституираните на съображение член 20а, алинея 1 от Правилника за организацията и активността на Конституционния съд (ПОДКС) като заинтригувани институции и поканените да дадат своето мнение заинтересувани от предмета на делото организации поддръжка на визията на Министерския съвет за тълкуването на член 130в, т. 3 от Конституцията са декларирали президентът, министърът на правораздаването, Върховният касационен съд, Съюзът на съдиите в България и Съюзът на юристите в България.
Поддържа се тезата на вносителя, че настояването за предоставяне на наложително пояснение подхожда на европейските стандарти. Излагат се причини за пораждането на разнообразни последствия за ръководителите на двете висши съдилища и за основния прокурор при положение, че член 130в, т. 3 от Конституцията се пояснява в противоположния на вносителя смисъл. Поддържа се, че пълномощието на министъра на правораздаването по член 130в, т. 3 от Конституцията не е определящо за резултата от възможна процедура, а е само сезиращ акт и демонстрация на съдействие сред управляващите. Отстоява се, че няма кардинална разлика сред статуса на ръководителя на Върховния касационен съд, ръководителя на Върховния административен съд и основния прокурор и този на останалите съдии, прокурори, следователи. Излагат се доводи в интерес на тезата, че когато конституционният законодател желае да изключи лицата по член 129, алинея 2 от Конституцията, той планува това категорично, както е направено при формулирането на наредбата на член 129, алинея 6 от Конституцията.
На противоположното мнение са основният прокурор, Асоциацията на прокурорите в България и Камарата на следователите. Те поддържат, че пълномощието по член 130в, т. 3 от Конституцията е от категорията на изключителните пълномощия и във връзка с него следва да се ползва прецизно, а не разширително пояснение или пояснение по прилика. Споделя се визията, че за ръководителя на Върховния касационен съд, за ръководителя на Върховния административен съд и за основния прокурор предпочитана е функционалността им на началник пред тази на магистрат и че Конституцията ясно разграничава реда за тяхното назначение и освобождение, заради което наредбата на член 130в, т. 3 от Конституцията не е използвана за тях. Отстоява се, че министърът на правораздаването може да насочи сигнал по член 129, алинея 3, т. 5 от Конституцията на съображение на конституционния принцип за тъждество пред закона, а не на съображение член 130в, т. 3 от Конституцията и че в този случай министърът на правораздаването не е страна в произвеждане по освобождение на най-висшите административни ръководители по член 175, алинея 5 от Закона за правосъдната власт, другояче биха били наранени независимостта на правосъдната власт (чл. 117, алинея 2 от Конституцията) и правилото за разделяне на управляващите (чл. 8 от Конституцията).
От поканените да дадат документално мнение изтъкнати експерти от науката и практиката своята позиция е споделил проф. Васил Мръчков, който счита, че съгласно наличието и духа на Конституцията и трендовете на развиване на конституционно правната уредба министърът на правораздаването може да насочва предложение по член 130в, т. 3 от Конституцията на Република България до Висшия правосъден съвет. Проф. Мръчков споделя визията, че двете качества на лицата по член 129, алинея 2 от Конституцията – на административен началник и на парламентарен орган на правосъдната власт, са еднообразно значими и равностойни, а пълномощието на министъра на правораздаването по член 130в, т. 3 от Конституцията е общо пълномощие.
За да се произнесе, Конституционният съд взе поради следното:
От общо пет промени и допълнения на Конституцията на Република България (ДВ, бр. 85 от 26.09.2003 година, бр. 18 от 25.02.2005 година, бр. 27 от 31.03.2006 година, бр. 12 от 6.02.2007 година, бр. 100 от 18.12.2015 г.) четири са в глава шеста „ Съдебна власт “.
В своята трайна процедура при извеждането на заложената в наредбите цел Конституционният съд се обръща към граматическо пояснение на текста им и към претекстовете на участниците в законодателния развой такива, каквито са изложени в претекстовете към съответните планове за закони и стенографските протоколи от разискването им в парламентарните комисии и в пленарно съвещание (Решение № 8 от 2021 година по к. д. № 9/2020 г.). За задачите на конституционните разпореждания се съди и от претекстовете към плановете за изменение и допълнение на Конституцията и от стенографските протоколи на разискванията им в Народното събрание.
В Решение № 2 от 2002 година по к. д. № 2/2002 година Конституционният съд е изследвал претекстовете на законодателя и е заключил, че „ при приемане на наредбата на член 129, алинея 2 от Конституцията (стенографски протокол на Велико Народно заседание, 100 шестдесет и трето съвещание, 24 юни 1991 година, и 100 и седемдесето съвещание, 28 юни 1991 г.) е прокарана разлика сред практикуващите адвокати в правосъдната система и ръководителите на висшите инстанции от тази система “. Ако за първите е признато, че самостоятелността и независимостта на правосъдната власт изискват да се вкара един систематичен метод и механизъм за влизане в системата и кариерно израстване посредством особено основан за тази цел орган на правосъдната власт в лицето на Висшия правосъден съвет, за лицата, „ легитимиращи магистратурата, е решено да се назначават от президента като израз на престижност и държавност “.
Както е маркирано в претекстовете на Решение № 6 от 2017 година по к. д. № 15/2016 година, „ въпросът за отчетността на правосъдната власт намира позволение през 2006 година с приемането на Закона за изменение и допълнение на Конституцията на Република България (ДВ, бр. 27 от 31.03.2006 г.) “.
Според претекстовете на Решение № 3 от 2018 година по к. д. № 9/2017 година с промените на Конституцията през 2003 година се основава „ ново схващане на понятието за несменяемост на съдии, прокурори и следователи “, което изключва тяхната недостижимост. Съществено проявяване на това схващане е закрепването на конституционно равнище на основанията за освобождение на всички съдии, прокурори и следователи, в това число на ръководителя на Върховния касационен съд, ръководителя на Върховния административен съд и основния прокурор. Едно от промените от 2003 година планува период на овластяване във връзка с длъжностите на административните ръководители, като „ Конституцията не изключва опцията за неговото предварително преустановяване като глоба за незаконни или аморални прояви на лицето, заемащо управителната служба “ (Решение № 3 от 2018 година по к. д. № 9/2017 г.).
От стенограма от първо гласоподаване на законопроекта за изменение и допълнение на Конституцията на Република България, отчет на Временната комисия за подготовка на предложенията за промени в Конституцията на Република България от 3.02.2006 година се вижда, че измежду задачите на промените са „ освобождението на ръководителите на Върховния касационен съд и Върховния административен съд, както и на основния прокурор – един противоречив въпрос за процедурата, който би трябвало да откри конституционно позволение “ и „ определяне на баланс сред пълномощията на министъра на правораздаването и органите на правосъдната власт, включително Висшия правосъден съвет “.
Конституцията открива статуса на ръководителите на Върховния касационен съд и на Върховния административен съд и на основния прокурор предвид на три качества: на магистрати (общото наименование за конституционно изброяваните съдии, прокурори и следователи), на административни ръководители (съответно на Върховния касационен съд, Върховния административен съд и прокуратурата) и на членове по право на Висшия правосъден съвет (определяни по характерен конституционно закрепен метод представители на правосъдната власт). Следва да се одобри, че за тях важат всички правила за по-общото им качество (магистрати), които не са дерогирани от категорично посочени правила за по-специфичното (висши представители на правосъдната власт членове по право на ВСС). Това значи, че по отношение на наредбата на член 129, алинея 2 от Конституцията важат и основанията за освобождение от служба по член 129, алинея 3, т. 2, 3, 4 и 5 за тримата висши магистрати и в частност отговорността по т. 5. За иницииране на процедурата по член 129, алинея 2 по отношение на алинея 3, т. 5 за осъществяване на тази юридическа отговорност е належащо да се извърши преценка на твърдени условия от Пленума на Висшия правосъден съвет и единствено в случай че този орган реши, че са налице учредения, да направи предложение до президента за освобождението им.
Традиционно от основаването на Третата българска страна министърът на правораздаването има пълномощия, касаещи органите, осъществяващи правосъдие, без с това да се накърнява принадлежността им не към изпълнителната, а към правосъдната власт.
В Търновската конституция не е отредена обособена глава на правосъдната власт, само че още с първия Закон за устройство на съдилищата са планувани пълномощия на министъра на правораздаването по иницииране на дисциплинарно произвеждане, както и включване в процедурата по назначение и освобождение на съдии и прокурори, в това число на административни ръководители в органите на правосъдната власт. Примери в това отношение са пълномощията на министъра на правораздаването по член 161, член 162, член 166 от Закона за устройство на съдилищата от 1899 година (ДВ, бр. 7 от 12.01.1899 г.), както и по член 140 от Закона за устройство на съдилищата от 1934 година (ДВ, бр. 182 от 12.11.1934 г.).
Тази законодателна процедура се резервира в устройствените за правосъдната власт закони трайно до през днешния ден без значение от организацията на правосъдната власт и измененията във връзка с статута на съдиите, прокурорите и следователите. Особената роля на министъра на правораздаването на връзка сред изпълнителната и правосъдната власт и нейната значителност е и причина този министър да е единственият член на държавното управление, с изключение на министър-председателя, който е очакван на конституционно равнище. По отношение на правния статус на останалите министри – и в частност по отношение на наименованието, пълномощията, функционалностите им – Конституцията на Република България оставя по-голямо поле за преценка по целенасоченост.
В подтекста на изложеното следва да се одобри, че въпреки и министърът на правораздаването да няма право на глас във Висшия правосъден съвет, това не му лишава опцията да предлага за разискване въпроси от компетентността на Висшия правосъден съвет и затова не препятства внасянето на оферти за ангажиране на отговорност или констатиране на други обстоятелства по член 129, алинея 3 от Конституцията и във връзка с тримата висши магистрати.
Тази логичност се следва и в редица разпореждания на Закона за правосъдната власт, признати от същата легислатура и в единение с изразената от нея воля като парламентарен законодател. Пример за това е редът за предварително освобождение по член 175, алинея 5 Закон за съдебната власт, който препраща към реда на член 173 Закон за съдебната власт и пълномощието на министъра на правораздаването да насочва оферти за кандидатури за ръководител на Върховния касационен съд и на Върховния административен съд, както и за основен прокурор. Сред оправомощените да насочат предложение за разкриване на дисциплинарно произвеждане субекти е и министърът на правораздаването според член 312, алинея 1, т. 4 Закон за съдебната власт.
Ако се одобри, че само наредбите на член 129, алинея 2 и 3 се отнасят за тримата висши магистрати, то това би означавало по мотив за противоположното, че за тях не се отнася нито една наредба на глава шеста от Конституцията. Езиковото и систематично пояснение на тези разпореждания във връзка със същите текстове на Конституцията не води до извода, че в обсега на останалите разпореждания на Конституцията, в които се показват съдии, прокурори и следователи, каквато е член 117, алинея 2, член 132а, алинея 6, член 132а, алинея 7 и подлежащата на наложително пояснение в актуалното конституционно произвеждане наредба на член 130в, т. 3, не са включени ръководителите на двете висши съдилища и основният прокурор.
За да може власт да възпира власт и да не се основават предпоставки за произвол, бил той и правосъден или прокурорски, следва да има отчетност и отговорност. Този извод важи за всички органи на правосъдната власт в разнообразието им от качества, в това число ръководителите на висшите съдилища и основния прокурор. В осъществяване на правилото на правовата страна би трябвало да има механизъм за заблуждение под дисциплинарна отговорност на всички съдии, прокурори и следователи, както и за ангажиране на отговорността на ръководителя на Върховния касационен съд, на ръководителя на Върховния административен съд и на основния прокурор за действия, които не съставляват закононарушение, само че са дейности или бездействия по смисъла на наредбата на член 129, алинея 3, т. 5 от Конституцията.
Както беше посочено, ръководителите на двете висши съдилища и основният прокурор са административни ръководители, само че и магистрати, заради което за тях важат и общите за всички съдии, прокурори и следователи етични правила на държание. Същевременно организационно те заемат такава висока служба, която не разрешава по отношение на тях да се приложат общите правила за търсене на дисциплинарна отговорност, годни за всички съдии, прокурори и следователи, както и за останалите административни ръководители в органите на правосъдната власт. Провиненията, планувани в член 129, алинея 3, т. 5 от Конституцията, са от подобен темперамент, че могат съществено да накърнят доверието в правораздаването и престижа на правосъдната власт точно тъй като са осъществени от стоящите най-високо в системата на правосъдната власт административни ръководители.
Престижът на правосъдната власт и доверието в правосъдната власт са конституционно значими полезности, отбраната на които конституционният законодател балансира с независимостта на магистратите в едно демократично общество, ръководено от върховенството на правото.
Предложението на министъра на правораздаването не обвързва Висшия правосъден съвет при преценката на обстоятелствата и събитията и при вземането на решение дали да насочи предложение до президента за освобождение от служба на тримата висши магистрати. Така не е накърнена независимостта на правосъдната власт и правилото за разделяне на управляващите. Стеснителното пояснение на член 130в, т. 3 от Конституцията не подхожда на буквата на наредбата, на духа на Конституцията и на волята на конституционния законодател за отбрана на престижа на правосъдната власт.
Предвид гореизложеното и на съображение член 149, алинея 1, т. 1 от Конституцията и член 12, алинея 1, т. 1 от Закона за Конституционен съд Конституционният съд
РЕШИ:
Разпоредбата на член 130в от Конституцията включва и опцията министърът на правораздаването да прави оферти до Висшия правосъден съвет за предварително освобождение от служба на ръководителя на Върховния касационен съд, на ръководителя на Върховния административен съд и на основния прокурор в хипотезата на член 129, алинея 3, т. 5 от Конституцията.
Председател: Павлина Панова
Това значи, че когато и да е министър Надежда Йорданова може да задвижи такава процедура във връзка с Иван Гешев. В петък тя съобщи, че стартира подготовката за нея таман с обнародването в Дъждовни води.
РЕШЕНИЕ № 1 от 8 февруари 2022 година по конституционно дело № 17 от 2021 година
Конституционният съд в състав: ръководител: Павлина Панова, членове: Гроздан Илиев, Мариана Карагьозова-Финкова, Константин Пенчев, Филип Димитров, Таня Райковска, Надежда Джелепова, Атанас Семов, Красимир Влахов, Соня Янкулова, при присъединяване на секретар-протоколиста Милена Петрова прегледа в закрито съвещание на 8 февруари 2022 година конституционно дело № 17/2021 година, докладвано от съдията Филип Димитров.
Производството е по член 149, алинея 1, т. 1 от Конституцията на Република България.
Делото е формирано на 5.08.2021 година по искане на Министерския съвет на Република България за предоставяне на наложително пояснение на наредбата на член 130в, т. 3 от Конституцията на Република България по отношение на отговор на въпроса: „ В пълномощията на министъра на правораздаването по член 130в, т. 3 от Конституцията на Република България включва ли се опцията да прави предложение за предварително освобождение от служба на ръководителя на Върховния касационен съд, на ръководителя на Върховния административен съд и на основния прокурор в хипотезата на член 129, алинея 3, т. 5 от Конституцията? “
С определение от 9.09.2021 година Конституционният съд е позволил до разглеждане всъщност настояването за пояснение и е конституирал като заинтригувани институции Народното събрание, президента на Република България, министъра на правораздаването, Висшия правосъден съвет, Върховния касационен съд, Върховния административен съд и основния прокурор на Република България.
Отправени са и предложения на съображение член 20а, алинея 2 от ПОДКС да показват мнения по настояването до: Съюза на съдиите в България, Българска съдийска асоциация, Асоциация на българските административни съдии, Асоциация на прокурорите в България, Камарата на следователите в България и Съюза на юристите в България, и на съображение член 20а, алинея 3 от ПОДКС да дадат документално мнение по настояването проф. доктор Васил Мръчков, проф. доктор Пенчо Пенев, проф. доктор Пламен Киров, проф. доктор Снежана Начева и доцент доктор Наталия Киселова.
От конституираните на съображение член 20а, алинея 1 от Правилника за организацията и активността на Конституционния съд (ПОДКС) като заинтригувани институции и поканените да дадат своето мнение заинтересувани от предмета на делото организации поддръжка на визията на Министерския съвет за тълкуването на член 130в, т. 3 от Конституцията са декларирали президентът, министърът на правораздаването, Върховният касационен съд, Съюзът на съдиите в България и Съюзът на юристите в България.
Поддържа се тезата на вносителя, че настояването за предоставяне на наложително пояснение подхожда на европейските стандарти. Излагат се причини за пораждането на разнообразни последствия за ръководителите на двете висши съдилища и за основния прокурор при положение, че член 130в, т. 3 от Конституцията се пояснява в противоположния на вносителя смисъл. Поддържа се, че пълномощието на министъра на правораздаването по член 130в, т. 3 от Конституцията не е определящо за резултата от възможна процедура, а е само сезиращ акт и демонстрация на съдействие сред управляващите. Отстоява се, че няма кардинална разлика сред статуса на ръководителя на Върховния касационен съд, ръководителя на Върховния административен съд и основния прокурор и този на останалите съдии, прокурори, следователи. Излагат се доводи в интерес на тезата, че когато конституционният законодател желае да изключи лицата по член 129, алинея 2 от Конституцията, той планува това категорично, както е направено при формулирането на наредбата на член 129, алинея 6 от Конституцията.
На противоположното мнение са основният прокурор, Асоциацията на прокурорите в България и Камарата на следователите. Те поддържат, че пълномощието по член 130в, т. 3 от Конституцията е от категорията на изключителните пълномощия и във връзка с него следва да се ползва прецизно, а не разширително пояснение или пояснение по прилика. Споделя се визията, че за ръководителя на Върховния касационен съд, за ръководителя на Върховния административен съд и за основния прокурор предпочитана е функционалността им на началник пред тази на магистрат и че Конституцията ясно разграничава реда за тяхното назначение и освобождение, заради което наредбата на член 130в, т. 3 от Конституцията не е използвана за тях. Отстоява се, че министърът на правораздаването може да насочи сигнал по член 129, алинея 3, т. 5 от Конституцията на съображение на конституционния принцип за тъждество пред закона, а не на съображение член 130в, т. 3 от Конституцията и че в този случай министърът на правораздаването не е страна в произвеждане по освобождение на най-висшите административни ръководители по член 175, алинея 5 от Закона за правосъдната власт, другояче биха били наранени независимостта на правосъдната власт (чл. 117, алинея 2 от Конституцията) и правилото за разделяне на управляващите (чл. 8 от Конституцията).
От поканените да дадат документално мнение изтъкнати експерти от науката и практиката своята позиция е споделил проф. Васил Мръчков, който счита, че съгласно наличието и духа на Конституцията и трендовете на развиване на конституционно правната уредба министърът на правораздаването може да насочва предложение по член 130в, т. 3 от Конституцията на Република България до Висшия правосъден съвет. Проф. Мръчков споделя визията, че двете качества на лицата по член 129, алинея 2 от Конституцията – на административен началник и на парламентарен орган на правосъдната власт, са еднообразно значими и равностойни, а пълномощието на министъра на правораздаването по член 130в, т. 3 от Конституцията е общо пълномощие.
За да се произнесе, Конституционният съд взе поради следното:
От общо пет промени и допълнения на Конституцията на Република България (ДВ, бр. 85 от 26.09.2003 година, бр. 18 от 25.02.2005 година, бр. 27 от 31.03.2006 година, бр. 12 от 6.02.2007 година, бр. 100 от 18.12.2015 г.) четири са в глава шеста „ Съдебна власт “.
В своята трайна процедура при извеждането на заложената в наредбите цел Конституционният съд се обръща към граматическо пояснение на текста им и към претекстовете на участниците в законодателния развой такива, каквито са изложени в претекстовете към съответните планове за закони и стенографските протоколи от разискването им в парламентарните комисии и в пленарно съвещание (Решение № 8 от 2021 година по к. д. № 9/2020 г.). За задачите на конституционните разпореждания се съди и от претекстовете към плановете за изменение и допълнение на Конституцията и от стенографските протоколи на разискванията им в Народното събрание.
В Решение № 2 от 2002 година по к. д. № 2/2002 година Конституционният съд е изследвал претекстовете на законодателя и е заключил, че „ при приемане на наредбата на член 129, алинея 2 от Конституцията (стенографски протокол на Велико Народно заседание, 100 шестдесет и трето съвещание, 24 юни 1991 година, и 100 и седемдесето съвещание, 28 юни 1991 г.) е прокарана разлика сред практикуващите адвокати в правосъдната система и ръководителите на висшите инстанции от тази система “. Ако за първите е признато, че самостоятелността и независимостта на правосъдната власт изискват да се вкара един систематичен метод и механизъм за влизане в системата и кариерно израстване посредством особено основан за тази цел орган на правосъдната власт в лицето на Висшия правосъден съвет, за лицата, „ легитимиращи магистратурата, е решено да се назначават от президента като израз на престижност и държавност “.
Както е маркирано в претекстовете на Решение № 6 от 2017 година по к. д. № 15/2016 година, „ въпросът за отчетността на правосъдната власт намира позволение през 2006 година с приемането на Закона за изменение и допълнение на Конституцията на Република България (ДВ, бр. 27 от 31.03.2006 г.) “.
Според претекстовете на Решение № 3 от 2018 година по к. д. № 9/2017 година с промените на Конституцията през 2003 година се основава „ ново схващане на понятието за несменяемост на съдии, прокурори и следователи “, което изключва тяхната недостижимост. Съществено проявяване на това схващане е закрепването на конституционно равнище на основанията за освобождение на всички съдии, прокурори и следователи, в това число на ръководителя на Върховния касационен съд, ръководителя на Върховния административен съд и основния прокурор. Едно от промените от 2003 година планува период на овластяване във връзка с длъжностите на административните ръководители, като „ Конституцията не изключва опцията за неговото предварително преустановяване като глоба за незаконни или аморални прояви на лицето, заемащо управителната служба “ (Решение № 3 от 2018 година по к. д. № 9/2017 г.).
От стенограма от първо гласоподаване на законопроекта за изменение и допълнение на Конституцията на Република България, отчет на Временната комисия за подготовка на предложенията за промени в Конституцията на Република България от 3.02.2006 година се вижда, че измежду задачите на промените са „ освобождението на ръководителите на Върховния касационен съд и Върховния административен съд, както и на основния прокурор – един противоречив въпрос за процедурата, който би трябвало да откри конституционно позволение “ и „ определяне на баланс сред пълномощията на министъра на правораздаването и органите на правосъдната власт, включително Висшия правосъден съвет “.
Конституцията открива статуса на ръководителите на Върховния касационен съд и на Върховния административен съд и на основния прокурор предвид на три качества: на магистрати (общото наименование за конституционно изброяваните съдии, прокурори и следователи), на административни ръководители (съответно на Върховния касационен съд, Върховния административен съд и прокуратурата) и на членове по право на Висшия правосъден съвет (определяни по характерен конституционно закрепен метод представители на правосъдната власт). Следва да се одобри, че за тях важат всички правила за по-общото им качество (магистрати), които не са дерогирани от категорично посочени правила за по-специфичното (висши представители на правосъдната власт членове по право на ВСС). Това значи, че по отношение на наредбата на член 129, алинея 2 от Конституцията важат и основанията за освобождение от служба по член 129, алинея 3, т. 2, 3, 4 и 5 за тримата висши магистрати и в частност отговорността по т. 5. За иницииране на процедурата по член 129, алинея 2 по отношение на алинея 3, т. 5 за осъществяване на тази юридическа отговорност е належащо да се извърши преценка на твърдени условия от Пленума на Висшия правосъден съвет и единствено в случай че този орган реши, че са налице учредения, да направи предложение до президента за освобождението им.
Традиционно от основаването на Третата българска страна министърът на правораздаването има пълномощия, касаещи органите, осъществяващи правосъдие, без с това да се накърнява принадлежността им не към изпълнителната, а към правосъдната власт.
В Търновската конституция не е отредена обособена глава на правосъдната власт, само че още с първия Закон за устройство на съдилищата са планувани пълномощия на министъра на правораздаването по иницииране на дисциплинарно произвеждане, както и включване в процедурата по назначение и освобождение на съдии и прокурори, в това число на административни ръководители в органите на правосъдната власт. Примери в това отношение са пълномощията на министъра на правораздаването по член 161, член 162, член 166 от Закона за устройство на съдилищата от 1899 година (ДВ, бр. 7 от 12.01.1899 г.), както и по член 140 от Закона за устройство на съдилищата от 1934 година (ДВ, бр. 182 от 12.11.1934 г.).
Тази законодателна процедура се резервира в устройствените за правосъдната власт закони трайно до през днешния ден без значение от организацията на правосъдната власт и измененията във връзка с статута на съдиите, прокурорите и следователите. Особената роля на министъра на правораздаването на връзка сред изпълнителната и правосъдната власт и нейната значителност е и причина този министър да е единственият член на държавното управление, с изключение на министър-председателя, който е очакван на конституционно равнище. По отношение на правния статус на останалите министри – и в частност по отношение на наименованието, пълномощията, функционалностите им – Конституцията на Република България оставя по-голямо поле за преценка по целенасоченост.
В подтекста на изложеното следва да се одобри, че въпреки и министърът на правораздаването да няма право на глас във Висшия правосъден съвет, това не му лишава опцията да предлага за разискване въпроси от компетентността на Висшия правосъден съвет и затова не препятства внасянето на оферти за ангажиране на отговорност или констатиране на други обстоятелства по член 129, алинея 3 от Конституцията и във връзка с тримата висши магистрати.
Тази логичност се следва и в редица разпореждания на Закона за правосъдната власт, признати от същата легислатура и в единение с изразената от нея воля като парламентарен законодател. Пример за това е редът за предварително освобождение по член 175, алинея 5 Закон за съдебната власт, който препраща към реда на член 173 Закон за съдебната власт и пълномощието на министъра на правораздаването да насочва оферти за кандидатури за ръководител на Върховния касационен съд и на Върховния административен съд, както и за основен прокурор. Сред оправомощените да насочат предложение за разкриване на дисциплинарно произвеждане субекти е и министърът на правораздаването според член 312, алинея 1, т. 4 Закон за съдебната власт.
Ако се одобри, че само наредбите на член 129, алинея 2 и 3 се отнасят за тримата висши магистрати, то това би означавало по мотив за противоположното, че за тях не се отнася нито една наредба на глава шеста от Конституцията. Езиковото и систематично пояснение на тези разпореждания във връзка със същите текстове на Конституцията не води до извода, че в обсега на останалите разпореждания на Конституцията, в които се показват съдии, прокурори и следователи, каквато е член 117, алинея 2, член 132а, алинея 6, член 132а, алинея 7 и подлежащата на наложително пояснение в актуалното конституционно произвеждане наредба на член 130в, т. 3, не са включени ръководителите на двете висши съдилища и основният прокурор.
За да може власт да възпира власт и да не се основават предпоставки за произвол, бил той и правосъден или прокурорски, следва да има отчетност и отговорност. Този извод важи за всички органи на правосъдната власт в разнообразието им от качества, в това число ръководителите на висшите съдилища и основния прокурор. В осъществяване на правилото на правовата страна би трябвало да има механизъм за заблуждение под дисциплинарна отговорност на всички съдии, прокурори и следователи, както и за ангажиране на отговорността на ръководителя на Върховния касационен съд, на ръководителя на Върховния административен съд и на основния прокурор за действия, които не съставляват закононарушение, само че са дейности или бездействия по смисъла на наредбата на член 129, алинея 3, т. 5 от Конституцията.
Както беше посочено, ръководителите на двете висши съдилища и основният прокурор са административни ръководители, само че и магистрати, заради което за тях важат и общите за всички съдии, прокурори и следователи етични правила на държание. Същевременно организационно те заемат такава висока служба, която не разрешава по отношение на тях да се приложат общите правила за търсене на дисциплинарна отговорност, годни за всички съдии, прокурори и следователи, както и за останалите административни ръководители в органите на правосъдната власт. Провиненията, планувани в член 129, алинея 3, т. 5 от Конституцията, са от подобен темперамент, че могат съществено да накърнят доверието в правораздаването и престижа на правосъдната власт точно тъй като са осъществени от стоящите най-високо в системата на правосъдната власт административни ръководители.
Престижът на правосъдната власт и доверието в правосъдната власт са конституционно значими полезности, отбраната на които конституционният законодател балансира с независимостта на магистратите в едно демократично общество, ръководено от върховенството на правото.
Предложението на министъра на правораздаването не обвързва Висшия правосъден съвет при преценката на обстоятелствата и събитията и при вземането на решение дали да насочи предложение до президента за освобождение от служба на тримата висши магистрати. Така не е накърнена независимостта на правосъдната власт и правилото за разделяне на управляващите. Стеснителното пояснение на член 130в, т. 3 от Конституцията не подхожда на буквата на наредбата, на духа на Конституцията и на волята на конституционния законодател за отбрана на престижа на правосъдната власт.
Предвид гореизложеното и на съображение член 149, алинея 1, т. 1 от Конституцията и член 12, алинея 1, т. 1 от Закона за Конституционен съд Конституционният съд
РЕШИ:
Разпоредбата на член 130в от Конституцията включва и опцията министърът на правораздаването да прави оферти до Висшия правосъден съвет за предварително освобождение от служба на ръководителя на Върховния касационен съд, на ръководителя на Върховния административен съд и на основния прокурор в хипотезата на член 129, алинея 3, т. 5 от Конституцията.
Председател: Павлина Панова
Източник: lupa.bg
КОМЕНТАРИ