В България всички разбират от футбол, жени и история. Тази

В България всички схващат от футбол, дами и история. Тази антична китайска сентенция още веднъж е в действие у нас тези дни. Поводът да се приказва за това към този момент е прочут на всички. Режисьорът Максим Генчев още веднъж изгря мощно на небосклона. И още веднъж провокира скандал. Този път с името и делото на Христо Ботев. Няма да напомням на читателите какво се изписа по адрес на този режисьор. Главно псувни и насмешки, а някой дори го назова „ най-презирания човек на територията “ (сиреч България), написа в изострен коментар проф. Николай Овчаров.

Но това, което ме накара и мен да се хвана най-накрая за перото бе „ опасността “, че Генчев се кани да прави филм за царете Иван Александър и Иван Шишман. Което в действителност ме хвърля в смут, тъй като съм посветил половината си умишлен живот да потвърждавам на света, че това са двама владетели, имащи доста значим принос в българската история. При единия България доближава нов „ златен век “, българските книжовници разнасят Божието слово из целия славянски свят, а в страната са построени стотици градове и красиви църкви. Другият пък се бори до последна капка кръв с дребната си армия против многохилядния османски подтисник. И най-после поставя главата си на дръвника за Отечеството пред портите на последния си град – Никопол.

За страдание и двамата бяха „ омаскарени “ и то през ХХ в. От субективни модерни историци и от писатели и драматурзи, мечтаещи за няколко минути популярност на гърба на отдалите живота си за България царе. Нищо, че първият е възхваляван неведнъж в своя век от свои и непознати, а за Иван Шишман народът основава най-големият епос от песни, славещи неговата опозиция против иноверците. Малкото непокътнати надписи и летописни бележки от XIV в. демонстрират по какъв начин неговите последни военачалници се заклеват, че няма да предадат вярата му и ще се бият до последна капка кръв. А през XIX в. името на Иван Шишман става същинско знаме в битката против турците, което априлските въстаници шушукат с очакване.

Нашето схващане обаче е образувано не от неговия подвиг и неотстъпчивост пред враговете, а от лигавите му монолози в драмата на Камен Зидаров, където той се оплаква и хленчи като малко дете, проклинайки за всичко татко си. И това още не е отстранено от множеството учебници, където Иван Шишман е описван като слаб, некадърен и слабохарактерен монарх.

Ето от това ме е боязън, слушайки за новото начинание на Максим Генчев. Направих си труда да попрочета в Интернет какво написа за този създател, който нямам достойнството да познавам персонално. В общи линии там се твърди, че известността му идва преди десетина години от суперуспешната реклама на кренвирши в ретростил „ Оо, Пепи ”, в която той играе саламджията, произнесъл тази незабравима имитация. Имал е и присъединяване в много гледан видеоклип към песента на дует Каризма – „ Ще избягам ли от теб “. Иначе се е подвизавал главно като артист, до момента в който внезапно не се трансформира в режисьор на исторически ленти.

Аз нямам нищо срещу превъплъщението на един артист в режисьор на исторически филми. Достатъчно е да си спомним Мел Гибсън, който изигра основната роля в историческата драма „ Галиполи “, а след това режисира великите „ Смело сърце “ и „ Апокалипто “ (в първия случай и взе участие в основната роля). Противно на доста отзиви, за мен вторият филм се подрежда измежду най-хубавите исторически ленти, основани за всички времена.

Но може ли това да се случи в българските условия. Самият аз съм изкушен от правенето на документални исторически филми. В продължение на 7 години съм правил седмично авторско предаване за история и археология „ Изгубения Граал ” по една от националните малките екрани. По създание това бяха стотици 28-минутни филми за българското историческо завещание. Участвал съм в други десетки филми на международни малките екрани, измежду които продукции на „ National Geographic “, „ Travel channel ”, „ Discovery Channel ” и доста други. Дори в този момент пиша тези редове безусловно от „ снимачната площадка “ на Перперикон, където през вчерашния ден заснехме епизод за основаната в Токио японска телевизия TBS с близо 20 милионна публика от фенове. А моята фантазия е България в действителност да направи исторически филм, който да бъде гледан по целия свят.
Нашата страна е произвеждала не неприятни исторически филми. Дори много наивният „ Калоян “ от 1963 година в някаква степен отговаряше на своето време, показано от суперпродукцията „ Спартак “ с Кърк Дъглас (1960). А през 70-80-те години на предишния век се сътвориха много положителни филми в стила точно на американските суперпродукции от същата ера като „ Сватбите на Йоан Асен “, „ Време разделно “ и изключително – „ Аспарух “.

За последния имам и персонален взор, тъй като основен съветник на режисьора Людмил Стайков бе татко ми, проф. Димитър Овчаров. Двамата безусловно „ горяха “ при основаването на лентата. Помня по какъв начин една нощ в два след среднощ Стайков се обади по телефона да пита по какъв начин са се целували българите през средновековието. Тогава се заснемаше любовната сцена с присъединяване на Стойко Пеев и Ваня Цветкова. Баща ми трябваше да прерови цялата научна литература, с цел да открие някакво удостоверение за интимните връзки в тези далечни времена.

Разбира се, в този момент са други времена. България няма по какъв начин през днешния ден да отдели такива средства, както тогавашната тоталитарна страна. Така да вземем за пример в „ масовките “ при снимането на „ Аспарух “ участваше цяла дивизия запасняци, мобилизирани особено за това. Но и в света времето на историческите суперпродукции сякаш е отминало (изключение вършат азиатските страни като Китай, Южна Корея и др.) Сега се вършат други филми, в които художественото кино сполучливо се съчетава с документалистиката. Актьорската игра в тях се редува с мненията на учени, които са експерти по съответната тематика. И тези опити стават все по-смели. Наскоро гледах една продукция на Netflix за Римската империя, в която актьорите към този момент не играят безмълвно на фона на историческия роман, а имат много дълги разговори, появяват се съществено създадени батални постановки, снимани са даже полови подиуми!

А какво предлага Максим Генчев в своя „ Ботев “. Ще си послужа с безпощадната оценка на Георги Лозанов, който е неоспорим потенциал по филмовите въпроси. „ Образът на Ботев е пресъздаден по пропагандната кройка от близкото минало, като е сраснат от подготвени показа, познати още от началното обучение. Превърнат е в екранен манекен на образните и риторическите схеми за героя, наложени през соца, по които дружно с Левски, Ботев или Бенковски се пресъздаваха и революционери с каскети, партизани и политкомисари. “

Ето това би трябвало да се избегне при правенето на исторически филми у нас. За мен няма подозрение, че бъдещето е точно на смесицата от писмено и художествено кино, в което учените-специалисти играят не по-малка роля, в сравнение с актьорите. А не както при „ Ботев “. Нима някой разбра, че Максим Генчев се е съветвал с видния историк проф. Пламен Павлов (освен небрежно пробягалия през екрана ред с името му). Друг е въпросът какво тъкмо е взел поради от неговите препоръки при снимането на кино лентата. И не съм сигурен дали моят другар Пламен се гордее изключително с това присъединяване.

Виж още: