Отвъд границите: Иван Даскалов: Ние сме все на кръстопът
В България Иван Даскалов приключва Строителен колеж " Христо Ботев “ в София, по-късно ВИАС. Работи като теоретичен помощник в Център по транспортна кибернетика и автоматизация към Министерство на превоза. В Италия приключва Università degli studi di Pavia. А по-късно историята му придобива доста непредвидени обрати...
Заминаването
Познавам Иван Даскалов от времето, когато бях дете. Той беше един от околните другари на родителите ми, с който играехме тенис на корт, идваше постоянно в дома ни на посетители, смееше се сърдечно и постоянно ме закачаше като ме наричаше „ малко мече “. Един ден, Иван просто изчезна. Чувах понякога, че е в Италия, че се занимава с разнообразни неща там, само че единствено толкоз. Срещата ни след към 30 години се случи ненадейно и внезапно. С помощта на обществените мрежи. Когато го попитах за какво реши да напусне България, тъкмо когато тук започнаха измененията през 1989-а, Иван замълча, след това диалогът ни потегли постепенно. Той спираше съвсем на всяка дума, обмисляше я и ми сподели:
Николета, хората са все на кръстопът. Тоест, ние българите като че ли сме си все на един огромен кръстопът. Особено след 1989-а, тъй като не знаехме кой път да хванем. И всичко това пристигна от огромното подозрение. С него потеглих и аз към Италия. После работих, учих там, само че всичко все със подозрение. И най-интересното е, че към момента го храня това подозрение. Вече 30 години.
Какво подозрение – житейско или философско?
Абсолютно житейско подозрение – дали да остана тук и да се опитам да върша нещо в тази страна или да се махна и да диря живота си на друго място. Тръгвам и си споделям: Аз вярно ли действам? Да, имам претекстовете да се махна, само че вярно ли е това, тъй като постоянно ние сме склонни да си измислим претекстовете сами, както ни харесват на нас. И това отново е подозрение, дали претекстовете ми са истински…
А тъкмо когато потеглих, тук в България беше най-интересно. Приятелите ми споделяха да не потеглям, тъй като занапред започвало хубавото. Но кое е хубаво? Да имаш работа и да получаваш пари, които да ти обезпечат естествен живот или да се включиш в социална работа или даже политика, само че да мизерстваш в името на идея?... Защото аз имах опция да стана част от водачите на една от „ сините “ тогава партии и може би, щях да имам даже някаква политическа кариера… може би…, само че аз избрах друго.
А за какво реши да заминеш тъкмо за Италия?
Сестра ми живееше към този момент там и аз отидох да чествам Коледа с нея и фамилията ѝ. Имах желание след празниците да отпътува за Франция и даже Канада, тъй като говорех френски и британски. Но сестра ми ми беше намерила работа в Италия, без да ми каже авансово. Просто ме заведе на един строителен обект и ми сподели, че е говорила с шефа там да стартира работа. И аз си помислих, че може пък и да опитам. А то какво работа мислиш… при един занаятчия зидар, който беше работил във френска Швейцария и от френски ме учеше на италиански, тъй като аз не говорех и езика.
Никога не съм очаквал. че ще сляза на толкоз ниско равнище. От теоретичен помощник в Център по транспортна кибернетика и автоматизация към Министерство на превоза там започнах работа като чирак на един мазач. Но имах шанса да попадна на почтен шеф. Когато един ден притежателят на компанията видя, че запознат съм чертежи, ме извика и започнах да върша класификации, последователно станах негова дясна ръка и механически отговорник. Записах се в университета в Павия до Милано, където държах няколко приравнителни изпита, с цел да признаят образованието ми.
Дойде 1992-а година, когато Италия безусловно потегли надолу. Корумпирани политици, доста партии се разпаднаха и изобщо настана огромен безпорядък. Тя, Италия, си е безредна страна, само че тогава стана в действителност неприятно. Започнаха да банкрутират компании и предприятия. Фалира и компанията, за която работех. Останах без пари, с някакви минимални обществени помощи и трябваше да положа последните си изпити във Факултета по строително инженерство в Павия.
Дон Камило и едно остаряло въодушевление
Как излезе от тази обстановка?
С помощта на другар. Бях незает, без една стотинка и се чудех какво да върша. Отидох при един другар, католически духовник, и му споделям, че съм без работа и пари, даже нямам къде да пребивавам. Той единствено се засмя и ме поведе към къщата си, която е до църквата. Даде ми една стая и аз заживях там без да заплащам нито за храна, нито за спането.
Един следобяд си лежах в леглото и си мислех, че цялостен живот до този миг все съм правил неща, които надали не би трябвало да върша. И си споделих, че може би е време да стартира да върша неща, които желая и обичам. Аз имам доста остаряло въодушевление да рисувам. Никога не е било професионално, само че постоянно съм рисувал. И може би под въздействие на църковната конюнктура, която беше към мен, започнах да рисувам български икони. Един ден се оказа, че към този момент имам към десетина подготвени икони. Моят другар, свещеникът ми сподели, че скоро ще има значимо църковно събитие. Предложи ми да направя нещо като галерия по време на събитието. Защото до техните църкви има нещо като зали, в които приютяват хора и такива, където децата се събират и учат катехизис или просто се събират след учебно заведение. Въобще желая да отворя една дребна скоба, с цел да кажа, че тук църквата е едно малко предприятие…
Та по този начин направих първата си галерия в църквата " Св. Петър ". И за мое огромно удивление няколко икони бяха купени и това бяха първите ми изкарани пари от доста време. Един ден, тъй като позлатявах иконите със златен варак, отново моят другар, който е духовник, идва при мен с няколко остарели свещника и ми споделя: „ Ще ти покажа един поминък, който в случай че го научиш, ще го работиш до края на живота си, а и ще изкарваш доста пари от него. Научи се да реставрираш и позлатяваш движимости. Купих си литература, материали, започнах да се изучавам самичък, само че нищо не стана. Идва дядо поп и отново ми споделя: „ Не се притеснявай. Сега ще те изпратя при мой другар реставратор и той ще те научи. “
Отивам аз при неговия другар, който живееше в едно близко село. Това, което желаех да науча, е по какъв начин да върша смеските. И макар че той беше един подобен нацупен и сърдит, ми сподели някои предписания за това по какъв начин да подготвям смеските. И нещата почти потръгнаха. Освен свещниците започнах да реституирам и рамки за картини. По това време се срещнах с една художничка, която по-късно ми стана и жена. Но още, до момента в който бяхме другари, тя имаше нещо като галерия-магазин, където пренесох нещата си. Започнах да реституирам и продавам там. И внезапно обкръжението ми се промени. Винаги съм бил измежду инженери, строителни техници и така нататък, а в този момент заживях в един доста хубав антикварен свят и към мен бяха единствено хора на изкуството. Имах служащи, които ми помагаха, антикварният магазин процъфтяваше.
Парнаджията
Така както ми разказваш загадъчно нещата, евентуално нещо се е случило и този свят е липсващ?
Да, изчезна. Когато вкараха еврото, италианците обедняха два пъти и внезапно стопираха да купуват толкоз доста антики. Но тук ще се върна за малко обратно и ще ти опиша още една история. Докато живеех в църквата и стоях без работа, един другар пристигна при мен и ми сподели: " Я, до момента в който се чудиш какво да правиш, вземи и изкарай едни курсове за парнаджия “.
Парнаджиите са разграничени на три категории. Третият разряд е най-ниският и може да работи на парен казан, който създава до два тона пара на час. А най-високият – първи разряд няма ограничавания. Дори на атомна централа може да работиш с него. И аз изкарах тези курсове без концепцията, че ще ми потрябват в миналото, а по-скоро, с цел да не не помни да чета и пиша на италиански, до момента в който седнал съм незает.
Когато вкараха еврото 2003-а година, за няколко месеца работата спадна доста, а след към година напълно замря, тъй като никой не купуваше творби на изкуството. Тогава този мой другар, който ме заведе на тези курсове за парнаджия, ми сподели, че в „ Барила “ търсят хора с моята подготовка. И по този начин от инженер, след това реставратор, станах парнаджия…
Разбира се, тия парни котели се управляваха с компютри и работата ми беше в действителност през компютър. Не съм хвърлял въглища в някакви пещи… (смее се)… а и беше на смени, можех да си надзиравам и магазина, също така плащаха ужасно.
Тръбопроводи и Казахстан.
Докато проследявам историята ти, все ми се коства, че и там не си се задържал изключително доста време?
Така е! (казва Иван през смях). Останах при тях до 2007-а година, когато подадох молба за работа в най-голямата частна компания в Италия за полагане на тръбопроводи за петрол и газ. Тогава те си търсеха хора за един голям план за Казахстан. Взеха ме на работа и по този начин се озовах в най-големите нефтени залежи на Казахстан - Киргиз. Бях заместник-началник на техническия отдел.
Разкажи ми за това място, малко хора са стъпвали там.
Ако стартира да ти описвам, ще ни отнеме дни. Но ще ти кажа за първите си усещане от деня, когато кацнахме там. Може би те ще илюстрират нагледно какво е там изобщо: Кацнахме в Атърау (Западен Казахстан, административен център на Атърауска област. На казахски: Атыра́у – делта, с предходно име Гурев срещано и като Гуриев - б.а.). Та на първи май 2017-а година, след 5-часов полет, кацнахме в Атърау. Там река Урал се влива в Каспийско море и е навръх границата сред Азия и Европа.
Аерогарата им беше ламаринена колиба. Митничарите - с едни опънати фуражки ми подсетиха за България преди измененията, когато хората живееха в боязън от властта. Та, тези митничари бяха някак зли и се отнасяха доста неприятно с нас. Още като ни огледаха, започнаха да ни крещят дали носим компютри. Ние им споделяме, че нямаме в нас компютри, а те ни споделят, че ги лъжем. И се стартира едно ровене на багажа… не мога да ти опиша… грозна работа…
Като завърши това нещо, натовариха багажа ни на една талига, но безусловно платформа като конска талига или каруца. Добре че въпреки всичко ни чакаше представител на компанията, който ни закара с кола до Киргиз. А от там до едно населено място, където в действителност трябваше да работим. Имаше всевъзможни народности служащи, в това число и американски, тъй като компанията беше американска. Освен бюрократичната работа, която имах, трябваше да обикалям и обектите, където поставят тръбите. Работата беше доста сериозна и тежка от 6.00 сутринта до 9.00 вечерта, тъй като правехме една от най-големите рафинерии.
Как се живее на такова място?
О, мъчно, доста мъчно. Навремето е бил затворен град, тъй като там са произвеждали бактериологични оръжия. И до през днешния ден не можеш да вървиш умерено в степта, тъй като са заровени радиоактивни боклуци. И се движиш единствено по избрани трасета. Там са правени 15 нуклеарни опита преди време, без да предупредят популацията. Днес може да видиш цели фамилии и младежи, които са обезобразени поради генетичните увреждания от тези опити и радиацията.
Освен това има огромна разлика в стандарта. Някои хора са доста богати. Например строителни инженери като мен или пък юристи получавахме по 800 $ на месец. Но всички други са извънредно небогати, но извънредно небогати, другояче са доста гостоприемни и другарски настроени хора. Та от компанията ни пускаха в по няколко седмици отмора. В една от тези почивки с жена ми отидохме на едно странствуване до Занзибар.
Когато се върнах в Киргиз, тя ми писа, че е бременна и аз взех решение да се прибера в Италия. Когато се върнах, започнах работа за една от най-големите компании производители на коли в Италия, които бяха създали и голяма електрическа централа. Започнах работа като оператор на централата. И по този начин 10 години, до предходната. Синът ми се роди, бях и съм доста благополучен с него. В момента живеем в Медеза̀но, напълно покрай Парма.
Какво е това градче?
Малко, китно, курортно, доста красиво в подножието на Апенините. Има доста извори с извънредно скъпа минерална вода, богата на йод. На времето са търсили нефт, само че са разкрили тази солена минерална вода. И има една закачлива история за тези извори. Казват, че помагали за зачеване, само че локалните, макар че доста се гордеят с тях, постоянно с усмивка прецизират, че не е ясно дали изворите или овчарите, които слизат от планината са тези, които оказват помощ...
Вярвам, боязън, свобода…
След всичко претърпяно, има ли нещо от което те е боязън?
Да, от всичко ме е боязън. Въпреки, че наподобява, че с лека ръка съм минал през толкоз доста неща, това не е по този начин. Това са превратности в живота, които за момента съм изживял тежко, само че когато мина време, в спомените ми е останало единствено хубавото.
Какво е независимост?
Много ми харесва този въпрос. В един католически кръжок преди доста години разисквахме въпроса за свободата. Тогава си припомням, че споделих, че свободата е осъзната нужда. Критериите за независимост си ги сътворяваме ние, по тази причина и тя е доста релативно нещо и се простира по отношение на нашите показа за света и нас самите. А и още нещо. Свободата май не е за всички…
В какво вярваш?
В Бог.
Има ли житейска обстановка, която е отключила тази религия?
Аз съм учтив по този начин от баба ми. Защото братът на брачна половинка на вуйна ми е Патриарх Кирил…
Заминаването Познавам Иван Даскалов от времето, когато бях дете. Той беше един от околните другари на родителите ми, с който играехме тенис на корт, идваше постоянно в дома ни на посетители, смееше се сърдечно и постоянно ме закачаше като ме наричаше „ малко мече “. Един ден, Иван просто изчезна. Чувах понякога, че е в Италия, че се занимава с разнообразни неща там, само че единствено толкоз. Срещата ни след към 30 години се случи ненадейно и внезапно. С помощта на обществените мрежи. Когато го попитах за какво реши да напусне България, тъкмо когато тук започнаха измененията през 1989-а, Иван замълча, след това диалогът ни потегли постепенно. Той спираше съвсем на всяка дума, обмисляше я и ми сподели:
Николета, хората са все на кръстопът. Тоест, ние българите като че ли сме си все на един огромен кръстопът. Особено след 1989-а, тъй като не знаехме кой път да хванем. И всичко това пристигна от огромното подозрение. С него потеглих и аз към Италия. После работих, учих там, само че всичко все със подозрение. И най-интересното е, че към момента го храня това подозрение. Вече 30 години.
Какво подозрение – житейско или философско?
Абсолютно житейско подозрение – дали да остана тук и да се опитам да върша нещо в тази страна или да се махна и да диря живота си на друго място. Тръгвам и си споделям: Аз вярно ли действам? Да, имам претекстовете да се махна, само че вярно ли е това, тъй като постоянно ние сме склонни да си измислим претекстовете сами, както ни харесват на нас. И това отново е подозрение, дали претекстовете ми са истински…
А тъкмо когато потеглих, тук в България беше най-интересно. Приятелите ми споделяха да не потеглям, тъй като занапред започвало хубавото. Но кое е хубаво? Да имаш работа и да получаваш пари, които да ти обезпечат естествен живот или да се включиш в социална работа или даже политика, само че да мизерстваш в името на идея?... Защото аз имах опция да стана част от водачите на една от „ сините “ тогава партии и може би, щях да имам даже някаква политическа кариера… може би…, само че аз избрах друго.
А за какво реши да заминеш тъкмо за Италия?
Сестра ми живееше към този момент там и аз отидох да чествам Коледа с нея и фамилията ѝ. Имах желание след празниците да отпътува за Франция и даже Канада, тъй като говорех френски и британски. Но сестра ми ми беше намерила работа в Италия, без да ми каже авансово. Просто ме заведе на един строителен обект и ми сподели, че е говорила с шефа там да стартира работа. И аз си помислих, че може пък и да опитам. А то какво работа мислиш… при един занаятчия зидар, който беше работил във френска Швейцария и от френски ме учеше на италиански, тъй като аз не говорех и езика.
Никога не съм очаквал. че ще сляза на толкоз ниско равнище. От теоретичен помощник в Център по транспортна кибернетика и автоматизация към Министерство на превоза там започнах работа като чирак на един мазач. Но имах шанса да попадна на почтен шеф. Когато един ден притежателят на компанията видя, че запознат съм чертежи, ме извика и започнах да върша класификации, последователно станах негова дясна ръка и механически отговорник. Записах се в университета в Павия до Милано, където държах няколко приравнителни изпита, с цел да признаят образованието ми.
Дойде 1992-а година, когато Италия безусловно потегли надолу. Корумпирани политици, доста партии се разпаднаха и изобщо настана огромен безпорядък. Тя, Италия, си е безредна страна, само че тогава стана в действителност неприятно. Започнаха да банкрутират компании и предприятия. Фалира и компанията, за която работех. Останах без пари, с някакви минимални обществени помощи и трябваше да положа последните си изпити във Факултета по строително инженерство в Павия.
Дон Камило и едно остаряло въодушевление Как излезе от тази обстановка?
С помощта на другар. Бях незает, без една стотинка и се чудех какво да върша. Отидох при един другар, католически духовник, и му споделям, че съм без работа и пари, даже нямам къде да пребивавам. Той единствено се засмя и ме поведе към къщата си, която е до църквата. Даде ми една стая и аз заживях там без да заплащам нито за храна, нито за спането.
Един следобяд си лежах в леглото и си мислех, че цялостен живот до този миг все съм правил неща, които надали не би трябвало да върша. И си споделих, че може би е време да стартира да върша неща, които желая и обичам. Аз имам доста остаряло въодушевление да рисувам. Никога не е било професионално, само че постоянно съм рисувал. И може би под въздействие на църковната конюнктура, която беше към мен, започнах да рисувам български икони. Един ден се оказа, че към този момент имам към десетина подготвени икони. Моят другар, свещеникът ми сподели, че скоро ще има значимо църковно събитие. Предложи ми да направя нещо като галерия по време на събитието. Защото до техните църкви има нещо като зали, в които приютяват хора и такива, където децата се събират и учат катехизис или просто се събират след учебно заведение. Въобще желая да отворя една дребна скоба, с цел да кажа, че тук църквата е едно малко предприятие…
Та по този начин направих първата си галерия в църквата " Св. Петър ". И за мое огромно удивление няколко икони бяха купени и това бяха първите ми изкарани пари от доста време. Един ден, тъй като позлатявах иконите със златен варак, отново моят другар, който е духовник, идва при мен с няколко остарели свещника и ми споделя: „ Ще ти покажа един поминък, който в случай че го научиш, ще го работиш до края на живота си, а и ще изкарваш доста пари от него. Научи се да реставрираш и позлатяваш движимости. Купих си литература, материали, започнах да се изучавам самичък, само че нищо не стана. Идва дядо поп и отново ми споделя: „ Не се притеснявай. Сега ще те изпратя при мой другар реставратор и той ще те научи. “
Отивам аз при неговия другар, който живееше в едно близко село. Това, което желаех да науча, е по какъв начин да върша смеските. И макар че той беше един подобен нацупен и сърдит, ми сподели някои предписания за това по какъв начин да подготвям смеските. И нещата почти потръгнаха. Освен свещниците започнах да реституирам и рамки за картини. По това време се срещнах с една художничка, която по-късно ми стана и жена. Но още, до момента в който бяхме другари, тя имаше нещо като галерия-магазин, където пренесох нещата си. Започнах да реституирам и продавам там. И внезапно обкръжението ми се промени. Винаги съм бил измежду инженери, строителни техници и така нататък, а в този момент заживях в един доста хубав антикварен свят и към мен бяха единствено хора на изкуството. Имах служащи, които ми помагаха, антикварният магазин процъфтяваше.
Парнаджията Така както ми разказваш загадъчно нещата, евентуално нещо се е случило и този свят е липсващ?
Да, изчезна. Когато вкараха еврото, италианците обедняха два пъти и внезапно стопираха да купуват толкоз доста антики. Но тук ще се върна за малко обратно и ще ти опиша още една история. Докато живеех в църквата и стоях без работа, един другар пристигна при мен и ми сподели: " Я, до момента в който се чудиш какво да правиш, вземи и изкарай едни курсове за парнаджия “.
Парнаджиите са разграничени на три категории. Третият разряд е най-ниският и може да работи на парен казан, който създава до два тона пара на час. А най-високият – първи разряд няма ограничавания. Дори на атомна централа може да работиш с него. И аз изкарах тези курсове без концепцията, че ще ми потрябват в миналото, а по-скоро, с цел да не не помни да чета и пиша на италиански, до момента в който седнал съм незает.
Когато вкараха еврото 2003-а година, за няколко месеца работата спадна доста, а след към година напълно замря, тъй като никой не купуваше творби на изкуството. Тогава този мой другар, който ме заведе на тези курсове за парнаджия, ми сподели, че в „ Барила “ търсят хора с моята подготовка. И по този начин от инженер, след това реставратор, станах парнаджия…
Разбира се, тия парни котели се управляваха с компютри и работата ми беше в действителност през компютър. Не съм хвърлял въглища в някакви пещи… (смее се)… а и беше на смени, можех да си надзиравам и магазина, също така плащаха ужасно.
Тръбопроводи и Казахстан. Докато проследявам историята ти, все ми се коства, че и там не си се задържал изключително доста време?
Така е! (казва Иван през смях). Останах при тях до 2007-а година, когато подадох молба за работа в най-голямата частна компания в Италия за полагане на тръбопроводи за петрол и газ. Тогава те си търсеха хора за един голям план за Казахстан. Взеха ме на работа и по този начин се озовах в най-големите нефтени залежи на Казахстан - Киргиз. Бях заместник-началник на техническия отдел.
Разкажи ми за това място, малко хора са стъпвали там.
Ако стартира да ти описвам, ще ни отнеме дни. Но ще ти кажа за първите си усещане от деня, когато кацнахме там. Може би те ще илюстрират нагледно какво е там изобщо: Кацнахме в Атърау (Западен Казахстан, административен център на Атърауска област. На казахски: Атыра́у – делта, с предходно име Гурев срещано и като Гуриев - б.а.). Та на първи май 2017-а година, след 5-часов полет, кацнахме в Атърау. Там река Урал се влива в Каспийско море и е навръх границата сред Азия и Европа.
Аерогарата им беше ламаринена колиба. Митничарите - с едни опънати фуражки ми подсетиха за България преди измененията, когато хората живееха в боязън от властта. Та, тези митничари бяха някак зли и се отнасяха доста неприятно с нас. Още като ни огледаха, започнаха да ни крещят дали носим компютри. Ние им споделяме, че нямаме в нас компютри, а те ни споделят, че ги лъжем. И се стартира едно ровене на багажа… не мога да ти опиша… грозна работа…
Като завърши това нещо, натовариха багажа ни на една талига, но безусловно платформа като конска талига или каруца. Добре че въпреки всичко ни чакаше представител на компанията, който ни закара с кола до Киргиз. А от там до едно населено място, където в действителност трябваше да работим. Имаше всевъзможни народности служащи, в това число и американски, тъй като компанията беше американска. Освен бюрократичната работа, която имах, трябваше да обикалям и обектите, където поставят тръбите. Работата беше доста сериозна и тежка от 6.00 сутринта до 9.00 вечерта, тъй като правехме една от най-големите рафинерии.
Как се живее на такова място?
О, мъчно, доста мъчно. Навремето е бил затворен град, тъй като там са произвеждали бактериологични оръжия. И до през днешния ден не можеш да вървиш умерено в степта, тъй като са заровени радиоактивни боклуци. И се движиш единствено по избрани трасета. Там са правени 15 нуклеарни опита преди време, без да предупредят популацията. Днес може да видиш цели фамилии и младежи, които са обезобразени поради генетичните увреждания от тези опити и радиацията.
Освен това има огромна разлика в стандарта. Някои хора са доста богати. Например строителни инженери като мен или пък юристи получавахме по 800 $ на месец. Но всички други са извънредно небогати, но извънредно небогати, другояче са доста гостоприемни и другарски настроени хора. Та от компанията ни пускаха в по няколко седмици отмора. В една от тези почивки с жена ми отидохме на едно странствуване до Занзибар.
Когато се върнах в Киргиз, тя ми писа, че е бременна и аз взех решение да се прибера в Италия. Когато се върнах, започнах работа за една от най-големите компании производители на коли в Италия, които бяха създали и голяма електрическа централа. Започнах работа като оператор на централата. И по този начин 10 години, до предходната. Синът ми се роди, бях и съм доста благополучен с него. В момента живеем в Медеза̀но, напълно покрай Парма.
Какво е това градче?
Малко, китно, курортно, доста красиво в подножието на Апенините. Има доста извори с извънредно скъпа минерална вода, богата на йод. На времето са търсили нефт, само че са разкрили тази солена минерална вода. И има една закачлива история за тези извори. Казват, че помагали за зачеване, само че локалните, макар че доста се гордеят с тях, постоянно с усмивка прецизират, че не е ясно дали изворите или овчарите, които слизат от планината са тези, които оказват помощ...
Вярвам, боязън, свобода… След всичко претърпяно, има ли нещо от което те е боязън?
Да, от всичко ме е боязън. Въпреки, че наподобява, че с лека ръка съм минал през толкоз доста неща, това не е по този начин. Това са превратности в живота, които за момента съм изживял тежко, само че когато мина време, в спомените ми е останало единствено хубавото.
Какво е независимост?
Много ми харесва този въпрос. В един католически кръжок преди доста години разисквахме въпроса за свободата. Тогава си припомням, че споделих, че свободата е осъзната нужда. Критериите за независимост си ги сътворяваме ние, по тази причина и тя е доста релативно нещо и се простира по отношение на нашите показа за света и нас самите. А и още нещо. Свободата май не е за всички…
В какво вярваш?
В Бог.
Има ли житейска обстановка, която е отключила тази религия?
Аз съм учтив по този начин от баба ми. Защото братът на брачна половинка на вуйна ми е Патриарх Кирил…
Източник: bnt.bg
КОМЕНТАРИ