Един бележник от 1984 година разказва интересни неща
Учебната 1984/1985 година. Обикновено учебно заведение, някои даже го назоваха „ селско “, с дъсчени коридори, боядисани в червеникавокафяво, излъскани постоянно до искра и с учебна камбана, която кокетно висеше и се поклащаше в нещо като камбанарийка на учебния покрив – тъкмо над входа.
Не знам, дали през днешния ден е непокътната, само че тогава всяка заран биеше звънко и радостно, с цел да ни призове към класните стаи. Освен камбанка, имаше и учебен звънец, който оповестяваше края тутакси. Песента на звънчето сигурно беше обичана на всеки възпитаник, защото ясно и със звънък глас зовеше за междучасие. Учителките имаха дълги дървени показалки, които служеха освен да демонстрират написаното на черната дъска, само че и да въдворяват дисциплинираност.
А да задържиш вниманието на 33 – ма възпитаници, сигурно няма да е било лесна задача.
Та като започнеше прекомерно да се приказва и шуми в клас, учителката с един удар на показалката върху масата, връщаше незабавно и ред и дисциплинираност. Настъпваше цялостна тишина, погледите вперени до един в дъската и се чуваше само детската шум от двора на открито. Естествено, от мощния удар огромна част от върха на показалката се чупеше, само че нечий татко – дърводелец, осигуряваше нова. До идващия път! А на някой, в случай че не му изнасяше, биваше приканван да се изнесе. Кой да посмее обаче, когато знаеше, че вкъщи показалката ще бъде заместена, я от плесници, я от най-малко час неодобрение, при малко повече шанс! По това време у дома никой не ни наричаше принцове и принцеси и единствената „ протекция на детето “ бяха бабите и дядовците. На процедура „ обществената протекция “ живееше у дома.
Така се възпитаваха 33 –ма подрастващи, всички в един клас в учебното заведение на село, в ъгловата класна стая с огромни прозорци, през които слънцето през деня любопитно надничаше.
След 7-ми клас съвсем една пета от класа бяхме признати в елитни учебни заведения – аз в езиковата, други в математическата, трети – в природонаучната и така нататък
По – късно в университета преподавателката по български език, мисля, че се споделяше доцент Керемидчиева, след следващите извършения и проби, ме попита, къде съм учила. Викам: „ На село. В селското учебно заведение. “ „ А след това “, споделя? Замислих се. После? После надграждаш. Важен е стартът, началото. Там се дава основата и се възпитават и построяват характерите.
Преди всяко „ след това “ е закалката в главните класове. Моята е от учебното заведение на село, в Карабунар. В него в миналото имаше звънче и камбана, необятен двор и жълти пролетни лулички към чешмата. Пълно е със познания, със мемоари и истории. В него учителите търпеливо и старателно ни подготвяха да пристъпим самоуверено в учебното заведение на живота. Същите, тогава в строги униформи и с дълги показалки. Наричаха ни свои деца и такива си останахме за тях и до през днешния ден.
Учители с задача и с същинско предопределение! Тях – няма по какъв начин да забравиш!
Иванка Бечева-Кърджийска
