Смъртта на душата
Тя седеше на белия стол до прозореца в необятната, просторна стая и се взираше в далечната. Цялата ѝ жизнеспособност се бе изпарила от дълго време, макар че беше единствено на двадесет и пет. Лицето ѝ беше неясно и изпито, големите ѝ очи, както постоянно – тъжни.
Непрестанно я връхлитаха мисли за предишното, навестяваха я мемоари, прекомерно жестоки, с цел да продължи пътя си.
Целият ѝ живот беше зов за помощ на човек, попаднал в безконечен лабиринт. Беше се уморила да търси пътя. Подкупваше видението смеейки се, плачейки, страдайки, унижавайки, възхвалявайки.
Изведнъж осъзна, че краят е пристигнал, че е намерила изхода и в този момент ѝ следва да се пресели в необятната мрачевина.
Отдавна беше не запомнила по какъв начин наподобява слънцето денем, звездите през нощта. Вечно беше в безпределно очакване. Но самообладание не ѝ доближаваше. Болката се опитваше да се изтръгне на открито, да излезе от тялото ѝ, само че тя усърдно се стремеше да я резервира, не я пускаше, опасяваше се да я загуби.
Незнайно за какво стартира да извиква облиците на хората, които бяха пресичали земния ѝ път. Те бяха толкоз разнообразни, всеки обособен човек представляваше съкровищница, цялостна с секрети. Тайни, които бяха най-скъпоценните неща, които можеше да има човек.
Да разкриеш нечии секрети, беше еднакво да убиеш притежателя им. Но нищо не носеше такова наслаждение като ровичкането в тях.
Спомни си какъв брой пъти бе следила погледи, в които се четеше удивление, ненавист, болежка, засегнатост, обич, наслада… Учуди се какъв брой елементарно забравяха хората, какъв брой време им бе належащо да престанат да усещат нещата, от които е зависел живота им.
И какъв брой скъпо е дребното отношение, което можеш да изтръгнеш от тях, стига да не го забравиш.
Гъсти мъгли покриваха сетивата ѝ, отдаде се на студа и той я облада с неконтролируемо предпочитание. Вече даже не трепереше. Да плаче бе не запомнила от дълго време, като че ли преди епохи. Понякога нервен смях разкъсваше тишината, която я обграждаше. Винаги се опитваше да заглуши тази омразна тишина, само че тя беше всесилен противник.
Когато я поглеждаха с любознания, тя бе удовлетворена, тъй като това означаваше, че няма да се срине преди да почине. А единствено в случай че знаете какъв брой ѝ ставаше обидно, когато проклетата тишина загрозяваше тъмнината! Как единствено ненавиждаше покоя и все пак с каква пристрастеност се беше стремила към него през целия си живот. Но беше сигурна, че в никакъв случай няма да го допре.
Дори и след гибелта си щеше да продължи да скита по крайбрежия и гори.
Колко порти беше отваряла? Много, безчет. А зад тях – нищо. Едно огромно, празно нищо. Понякога летеше, само че белите мъгли обладаваха съзнанието ѝ и постоянно ѝ се виеше свят.
Той, светът, не се отнасяше враждебно към нея, само че тя постоянно търсеше самото му ядро, с цел да се скрие. Очите на хората бяха най-красивото нещо, което бе виждала. Помнеше толкоз очи. И всичките бяха красиви, въпреки от време на време и жестоки.
Тя знаеше, че съществуванието ѝ, целият ѝ житейски тепих, беше неправилен. Но белким някой бе разкрил смисъла на живота. Ако някой го открие, евентуално ще блесне мълния и всичко ще изчезне.
Колко суетно е да търсиш смисъла на живота! Най-глупавото и нездравословно нещо беше суетата, която я бе съпътствала като сянка постоянно и на всички места. Колко мъчно ѝ беше да се отърве от нея – лъжеше я, наскърбяваше я, унижаваше я, само че нищо не оказа помощ. Накрая я умъртви.
Това не беше първото, нито даже последното ликвидиране, което извършваше. Много пъти бе убивала – фантазии, пламъци, пориви. После присъдата сама си я определяше. Беше се осъдила на безпределно блуждаене, постоянно търсене. Успокояваше се, тъй като знаеше, че безконечното е ужасно малко.
Прекалено късно осъзна, че е обречена да търси нещо, което го няма. Но търсенето продължаваше и колкото по-трудно беше даго откри, толкоз повече се амбицираше. Очите ѝ придобиваха безсърдечен искра, погледът ѝ бе съвсем злобен и тогава без капка жал, с животинско озлобление, разкъсваше жертвите си.
Когато по-късно оставаше сама, ридаеше и се молеше, питайки се за какво непрекъснато я предизвикваха. Най-лошото беше, че наранявайки другите, тя нараняваше най-вече себе си, унизявайки тях, тя беше унизената. Отмъщаваше сама на себе си.
Страдайки се утешаваше, че по този начин ще вижда по-ясно знаците, които трябваше да я упътят към тъмнината. Но тя не умееше да ги разчита, по тази причина и постоянно приличаше на слепец, лутащ се в гъста гора.
Мракът я покриваше прекомерно постоянно, само че това ѝ носеше висшо наслаждение. Колко мъчно е да се отдадеш на покоя; какъв брой мъчно е да обичаш себе си; какъв брой мъчно е да обичаш индивидите! И какъв брой безсмислено е да се храниш, да спиш и да дишаш! Колко мъчно е да чувстваш и какъв брой грубо да не плачеш!
Слабостта обхвана тялото, сърцето и душата ѝ. Това тяло, което толкоз неясно познаваше; сърцето, обгърнато в лед и душата, която я ненавиждаше. Къде е светлината, за какво се крие? Би било прелестно да я опознаеш.
Но тя си елементарни, че я е пренебрегвала до момента, тъй като в случай че притежаваше и нея, щеше още повече да ѝ тежи. Не е елементарно да се носят толкоз доста неща. Тежи, тежи, имаш възприятието, че гръбнакът ти ще се прекърши, само че продължаваш да носиш, тъй като нямаш различен избор или пък, тъй като това е изборът ти.
Колко е мъчно да отгатнеш желанията си! И какъв брой неефикасно е да се опитваш! Тя се надигна от стола. Погледът ѝ беше нейде зареян в тайнствената и ясна отдалеченост. Очите ѝ, нищо невиждащи, виждаха нужното. Стъпи с единия крайник на перваза, качи се, устните ѝ безшумно прошепнаха: „ Обичам ви “ и се хвърли напред.
Колко прелестно е да летиш и какъв брой щастливи са птиците!
Никаква болежка не изпита. Обхвана я мрак, след това видя светлина…
Вече спря да диша, само че за какво продължаваше да живее?
Катерина Петрова
