Зрънца леща: разказ с продължение от Здравка Евтимова
Тя играеше на хорото, на опашката. Лещено зърно, това беше щерка ми, с най-евтините панталони, най-евтините ботуши. Добре че е взело тия дълбоки очи от татко си, тия тънки кости и лицето му, бяло, дребно, нежно – когато не е до мене, от време на време мисля, че в никакъв случай не я е имало, само че като я видя, се наскърбявам. Това красиво лице – измъкнала е хубостта от гените на дядо си, Красивия - този слабоволев като краве масло вид. Мисля, че нещо в мозъка му не е наред. Толкова години крачи край до Лудото Ленче, слуша я както овцата слуша овчаря. Вода ѝ носи да пие. Ако не беше толкоз малоумен, щеше да ме разчуства. Можеше и сълза да пророня.
Няма умни хора, просто глупавите в близост са толкоз доста, че в случай че знаеш корен квадратен от 16 какъв брой е, ще те провъзгласят за Галилео Галилей. Затова в Радомирско е цялостно с гении, настъпват се един различен, плюят си в очите, крадат де що заварят по къщите, отмъкват кофите за отпадък. Ако се замотаеш мъничко, ключа от колата ти отмъкват, чантата от рамото ти отрязват тези гении несравними.
На кого оставям детето си? На малоумната Елена. Казват, дребната се учела от дъртата да бърка всякакви мехлеми и токсини. Дребната избавила, разправят, трима хайдуци, другояче щели да ослепеят. Рижия набутал в джобчето на дъщеря ми повече зелени евра, в сравнение с баба ѝ, остарялата тения, е спечелила за 10 години. Даже шушукат, че хлапето единствено завъртало бъркочи, тъй като било толкова хубаво – като татко ѝ, а не крива грозота като мене. Затова бездетни ходели да я гледат, молили я да им забърка някакъв цяр – сок или каша, какъв сок, нали отразяха всички шубраци в двора на ръждивата ми свекърва, билкарката?
Дребното забърквало, бездетните магарици я гледали, гледали я, галели я по косатата и след това зачевали. Зачевали дръжки от карамфили. Като видя щерка си, право да кажа, ми се приисква да я разтърся, да я плесна даже. Винаги сама върви, оная лудата я навлякла в дълго яке, омотала я с шал – несъмнено са го свалили от умряла старица, преди да го продадат във Втория късмет – аз го назовавам „ Втория ров “ и като си помисля за тоя град, виждам Втория ров, като че ли по средата на мозъка ми някой го е издълбал – виждам по какъв начин хората се бутат - кой първи ще докопа вмирисаната пола за лев и петдесет... Моята щерка – на краката ѝ обувки от „ Втория ров “, панталоните – розови от едната страна, от другата лилави, и те оттова – напряко вият, невероятно е да бъдат по-грозни, якето, фланелката, чорапогащника, единствено бикините, потника и дебелата фанела, дето реже повече от трион, не са извадени от тая дупка. Как няма да се разхожда детето само като отровена котка...
Гледам това циганче, палячото – и то от глава до пети от Трапа се нагласило. Такава шапка единствено анормален може да сложи; акордеонът - по-голям от него, обувките – с два номера нагоре. Като заскърца с калпавия акордеон... Седнал на пейката под черницата против къщата на Лудата билкарка – от кое място накъде на лудата, тази къща е на Дамян, красавеца безумен. Виж го ти - под черницата седнало вандалчето, не мирясва, раздипля акордеона и зее. Мучи, нито дума, нито мелодия следи, понякога току извика: - „ Даме Дамянке “. Няколко пъти го следя виси под гъстата черница и все тая полуда ръмжи, Даме Дамянке, та Даме Дамянке. Един ден не устоях.
- Слушай какво, не ме интересува кой си – споделих. - Не ме интересува какъв брой братовчеди имаш и какви бандити са дядо ти и татко ти – то ме гледа безочливо зад акордеона. – Какво гледаш? Ако още един път те видя тука да седиш и да виеш като кола за спешна помощ, с полиция ще те задържам. Разбра ли ме. Ако още веднъж кажеш името на дъщеря ми Дамяна, не с мене и не с полицията, а с Риж Димитър ще се разправяш.
- Дамянка не ти е щерка към този момент – озъби се дивачето зад акордеона. – Ти я заряза.
- Сега ще видиш по какъв начин я зарязах – споделих, сграбчих отвратителната му шапка, метнах я в близкия мочур и я настъпих. После се сетих, че има и по-добър метод да съсипеш един лекомислен палач, завит в дрипи от Втория ров. – Чакай малко - споделих му благо, с цел да не го уплаша. Отворих чантата и незабавно я открих – пилата си за нокти. Зная всичко - къде се намира и по какъв начин да се добера до него по най-бързия метод.
Пилата се заби в акордеона и нещо бързо и фино изфуча. Онзи ме изгледа по този начин, като че ли му бях извадила черния дроб и го печах на скара под носа му. Видях, че в очите му лъснаха сълзи. Като мухоморки поникнаха в черните му като калта очи тия сълзи. Рекох:
- Я да забележим в този момент по какъв начин аз зарязах Дамянка.
- Гадна си – сподели наглият малчуган. За момент помислих, че може да ме удари. Само да беше посмял!
Когато съм в Радомирско, не шавам без спрей против кучета и без оня апарат „ Спокойствие ” – дребна електрическа потрес палка – коства повече от златния ми пръстен с опал. И бижуто, и „ Спокойствието ” ми ги подари Рижия супермен. Мога единствено да скърбя, цигането не посегна да ме удари. Извадих си айфона, несъмнено най-последен модел, стремително набрах Рижия и споделих:
- Едно момче от малцинствата ме атакува, обич моя – говорех доста високо и ясно. – Побързай, че може да ме пребие – гледах по какъв начин капят сълзите на сополанкото – като следи от гол охлюв по бузите му, валят върху мръсния акордеон. Затворих деликатно телефона, уредът несъмнено беше по-скъп от съборетината – някаква мизерна къща пред мене - и скръцнах на младия хубавец. – Ако още веднъж те чуя да произнасяш – ти си тъп и не знаеш какво значи „ произнасяш ” – в случай че още веднъж кажеш името на щерка ми Дамяна, ще бъдеш разрязан на четири части, които ще бъдат хвърлени на бездомните кучета. Разбра ли ме?
- Ти си гадна – повтори наглецът, само че когато джипът на Рижия, „ Ландроувър “, огромен колкото съборетината дружно с прилежащия към нея хамбар изръмжа и закова току до черницата, аз подредих на дребния досадник:
- Лягай на земята.
Той обаче остана да стърчи, тъничък като бастун с грамадния акордеон - стои и ме гледа с размазано в сълзи и сополи лице.
- Казаха ти да легнеш, отпадък – извика Рижия и разбрах – в живота си съм имала потребност от подобен човек. Силен и мощен. Мъж, който може да ме отбрани от такива противни инсекти.
Хлапакът не легна. Дигна глава, тя стърчеше като зелка, зле подстригана, несъмнено сестрите му или майка му, която се препитаваше да продава любовни елексири и да прави талисмани за обич го бе окълцала с ножицата, която несъмнено са стрижели магаретата. Риж Димитър не е по убеждаването, зашлеви един на наглата дребна сбирщина и когато акордеон и нагла пасмита се забиха в гьола, където бях хвърлила лъчистата шапка на простачето, последва ритник. Наглото малко сметище изохка само че не изключително, тъй като колкото е огромен и мощен, толкоз умее да преценя рижия – по охкането знае дали е строшил кост.
- Ставай – сподели той. – Ставай, щото ще ти резна вратлето.
Хлапакът се надигна – постепенно, както се надига къртичина от земята, до момента в който изпод работи дребната сляпа къртица.
- Ако още един път кажеш нещо на тая жена, ще те залея с бензин. Ей по този начин – за моя огромна изненада, рижия ме изненадва и постоянно това е прелестно. Той изсипа нещо, което персонално на мене не миришеше на бензин, само че знае ли човек – изля то върху грозно подстриганата глава на наглото хлапе и извади запалка. – Ако още веднъж я дразниш, в случай че още веднъж те видя да клечиш тука под това дърво, ще те запаля – разбра ли ме. Питах те разбра ли ме.
Онова дребното дърво мълчеше като истукано.
- Разбра ли ме – и рижия щракна запалката-. За момент се уплаших че това отпадъче ще изгори пред очите ми и ще си имам неприятности.
- Разбрах те - смотолеви отпадъчето. От очите му, черни като гьола, от който се беше надигнал, капеха сълзи. Беше се намотал с кал по бузите, по челото, по окълцаната коса.
- Така ми харесваш – сподели рижия. – Много си съвременен по този начин – и го ритна, отпадъчето се строполи върху акордеона си, само че след това стана. Мислех, че ще побегне, само че то не се бе излекувало от наглостта. Стана, цялото в тиня с акордеон в обратна посока и потегли постепенно, постепенно, постепенно, главата навирена, гнусната шарена шапка в гьола. Рижия също има очи за такива навилени глави. Тепда досадника по тила, да се научи къде зимуват раците и наглите.
После изтича при мене. Този човек е изумително еластичен, доста е мощен, в прелестна кондиция. Грабна ме като че бях честитка за Свети Валентин. С един скок ме занесе в Ландроаувъра. Разбира се, че правихме обич. Разчита се, че правихме обич пред къщата на Лудата Елена.
- Рижко, дай колата малко напред, под прозореца на онази, сещаш се коя нали.
Това боготворя у Рижко, че постоянно откликва на концепциите ми. Доразвива ги, впрегва ги, както споделят хора, които девали живеят в тази дупка в географията.
- Да взема ли да звънна на дъртата магьосница – попита Рижия и ми смигна. Той има прелестни сини очи. Всичките ми мъже имат прелестни сини очи. Ако нямат прелестни сини очи, нямат безусловно никакъв късмет. Разбира се, че го целунах и несъмнено – беше ми изключително прелестно. Чух гласа му – рижката имаше малко креслив, дерещ глас, което също е възбуждащо:
- Елено, покажи се на портата. Требваш ми. Ти излез, да. Важно е. – сподели рижият. Всички думи изрече високо и доста ясно, пискливият му глас издълба дупки в асфалта, както се показват в този беден край – напряко „ кърти умивалници ”.
И ние с рижия изкъртихме мивките. Оная лудата излезе. В палтото от Втората дупка, все едно стълб със знамето на общината да облече палто. И тъкмо когато дългата се появи на портата, любовта се разля при мен и с рижия умишлено оставихме вратата на Ландроувъра отворена. Нека лудата гледа и да се учи. Имах доста да ѝ връщам. Не чорапите ми би трябвало да целува. Нека гледа.
Тя бе дърво, перде. Ръжда тече във вените на тая костенурка, не кръв. Гледаше ни, като че слушаше блудкавите вечерни вести на локалната кабеларка.
- Риж Димитре, защо ти дотрябвам?
Любовта на рижия се трансформира в картофено пюре.
- Сияно, Христо отпътува за Испания – сподели ми тя. Гласът ѝ прозвуча изключително. Като че купчина пясък затрупа труп. Такъв глас – като пясъка върху натрупа.
Няма умни хора, просто глупавите в близост са толкоз доста, че в случай че знаеш корен квадратен от 16 какъв брой е, ще те провъзгласят за Галилео Галилей. Затова в Радомирско е цялостно с гении, настъпват се един различен, плюят си в очите, крадат де що заварят по къщите, отмъкват кофите за отпадък. Ако се замотаеш мъничко, ключа от колата ти отмъкват, чантата от рамото ти отрязват тези гении несравними.
На кого оставям детето си? На малоумната Елена. Казват, дребната се учела от дъртата да бърка всякакви мехлеми и токсини. Дребната избавила, разправят, трима хайдуци, другояче щели да ослепеят. Рижия набутал в джобчето на дъщеря ми повече зелени евра, в сравнение с баба ѝ, остарялата тения, е спечелила за 10 години. Даже шушукат, че хлапето единствено завъртало бъркочи, тъй като било толкова хубаво – като татко ѝ, а не крива грозота като мене. Затова бездетни ходели да я гледат, молили я да им забърка някакъв цяр – сок или каша, какъв сок, нали отразяха всички шубраци в двора на ръждивата ми свекърва, билкарката?
Дребното забърквало, бездетните магарици я гледали, гледали я, галели я по косатата и след това зачевали. Зачевали дръжки от карамфили. Като видя щерка си, право да кажа, ми се приисква да я разтърся, да я плесна даже. Винаги сама върви, оная лудата я навлякла в дълго яке, омотала я с шал – несъмнено са го свалили от умряла старица, преди да го продадат във Втория късмет – аз го назовавам „ Втория ров “ и като си помисля за тоя град, виждам Втория ров, като че ли по средата на мозъка ми някой го е издълбал – виждам по какъв начин хората се бутат - кой първи ще докопа вмирисаната пола за лев и петдесет... Моята щерка – на краката ѝ обувки от „ Втория ров “, панталоните – розови от едната страна, от другата лилави, и те оттова – напряко вият, невероятно е да бъдат по-грозни, якето, фланелката, чорапогащника, единствено бикините, потника и дебелата фанела, дето реже повече от трион, не са извадени от тая дупка. Как няма да се разхожда детето само като отровена котка...
Гледам това циганче, палячото – и то от глава до пети от Трапа се нагласило. Такава шапка единствено анормален може да сложи; акордеонът - по-голям от него, обувките – с два номера нагоре. Като заскърца с калпавия акордеон... Седнал на пейката под черницата против къщата на Лудата билкарка – от кое място накъде на лудата, тази къща е на Дамян, красавеца безумен. Виж го ти - под черницата седнало вандалчето, не мирясва, раздипля акордеона и зее. Мучи, нито дума, нито мелодия следи, понякога току извика: - „ Даме Дамянке “. Няколко пъти го следя виси под гъстата черница и все тая полуда ръмжи, Даме Дамянке, та Даме Дамянке. Един ден не устоях.
- Слушай какво, не ме интересува кой си – споделих. - Не ме интересува какъв брой братовчеди имаш и какви бандити са дядо ти и татко ти – то ме гледа безочливо зад акордеона. – Какво гледаш? Ако още един път те видя тука да седиш и да виеш като кола за спешна помощ, с полиция ще те задържам. Разбра ли ме. Ако още веднъж кажеш името на дъщеря ми Дамяна, не с мене и не с полицията, а с Риж Димитър ще се разправяш.
- Дамянка не ти е щерка към този момент – озъби се дивачето зад акордеона. – Ти я заряза.
- Сега ще видиш по какъв начин я зарязах – споделих, сграбчих отвратителната му шапка, метнах я в близкия мочур и я настъпих. После се сетих, че има и по-добър метод да съсипеш един лекомислен палач, завит в дрипи от Втория ров. – Чакай малко - споделих му благо, с цел да не го уплаша. Отворих чантата и незабавно я открих – пилата си за нокти. Зная всичко - къде се намира и по какъв начин да се добера до него по най-бързия метод.
Пилата се заби в акордеона и нещо бързо и фино изфуча. Онзи ме изгледа по този начин, като че ли му бях извадила черния дроб и го печах на скара под носа му. Видях, че в очите му лъснаха сълзи. Като мухоморки поникнаха в черните му като калта очи тия сълзи. Рекох:
- Я да забележим в този момент по какъв начин аз зарязах Дамянка.
- Гадна си – сподели наглият малчуган. За момент помислих, че може да ме удари. Само да беше посмял!
Когато съм в Радомирско, не шавам без спрей против кучета и без оня апарат „ Спокойствие ” – дребна електрическа потрес палка – коства повече от златния ми пръстен с опал. И бижуто, и „ Спокойствието ” ми ги подари Рижия супермен. Мога единствено да скърбя, цигането не посегна да ме удари. Извадих си айфона, несъмнено най-последен модел, стремително набрах Рижия и споделих:
- Едно момче от малцинствата ме атакува, обич моя – говорех доста високо и ясно. – Побързай, че може да ме пребие – гледах по какъв начин капят сълзите на сополанкото – като следи от гол охлюв по бузите му, валят върху мръсния акордеон. Затворих деликатно телефона, уредът несъмнено беше по-скъп от съборетината – някаква мизерна къща пред мене - и скръцнах на младия хубавец. – Ако още веднъж те чуя да произнасяш – ти си тъп и не знаеш какво значи „ произнасяш ” – в случай че още веднъж кажеш името на щерка ми Дамяна, ще бъдеш разрязан на четири части, които ще бъдат хвърлени на бездомните кучета. Разбра ли ме?
- Ти си гадна – повтори наглецът, само че когато джипът на Рижия, „ Ландроувър “, огромен колкото съборетината дружно с прилежащия към нея хамбар изръмжа и закова току до черницата, аз подредих на дребния досадник:
- Лягай на земята.
Той обаче остана да стърчи, тъничък като бастун с грамадния акордеон - стои и ме гледа с размазано в сълзи и сополи лице.
- Казаха ти да легнеш, отпадък – извика Рижия и разбрах – в живота си съм имала потребност от подобен човек. Силен и мощен. Мъж, който може да ме отбрани от такива противни инсекти.
Хлапакът не легна. Дигна глава, тя стърчеше като зелка, зле подстригана, несъмнено сестрите му или майка му, която се препитаваше да продава любовни елексири и да прави талисмани за обич го бе окълцала с ножицата, която несъмнено са стрижели магаретата. Риж Димитър не е по убеждаването, зашлеви един на наглата дребна сбирщина и когато акордеон и нагла пасмита се забиха в гьола, където бях хвърлила лъчистата шапка на простачето, последва ритник. Наглото малко сметище изохка само че не изключително, тъй като колкото е огромен и мощен, толкоз умее да преценя рижия – по охкането знае дали е строшил кост.
- Ставай – сподели той. – Ставай, щото ще ти резна вратлето.
Хлапакът се надигна – постепенно, както се надига къртичина от земята, до момента в който изпод работи дребната сляпа къртица.
- Ако още един път кажеш нещо на тая жена, ще те залея с бензин. Ей по този начин – за моя огромна изненада, рижия ме изненадва и постоянно това е прелестно. Той изсипа нещо, което персонално на мене не миришеше на бензин, само че знае ли човек – изля то върху грозно подстриганата глава на наглото хлапе и извади запалка. – Ако още веднъж я дразниш, в случай че още веднъж те видя да клечиш тука под това дърво, ще те запаля – разбра ли ме. Питах те разбра ли ме.
Онова дребното дърво мълчеше като истукано.
- Разбра ли ме – и рижия щракна запалката-. За момент се уплаших че това отпадъче ще изгори пред очите ми и ще си имам неприятности.
- Разбрах те - смотолеви отпадъчето. От очите му, черни като гьола, от който се беше надигнал, капеха сълзи. Беше се намотал с кал по бузите, по челото, по окълцаната коса.
- Така ми харесваш – сподели рижия. – Много си съвременен по този начин – и го ритна, отпадъчето се строполи върху акордеона си, само че след това стана. Мислех, че ще побегне, само че то не се бе излекувало от наглостта. Стана, цялото в тиня с акордеон в обратна посока и потегли постепенно, постепенно, постепенно, главата навирена, гнусната шарена шапка в гьола. Рижия също има очи за такива навилени глави. Тепда досадника по тила, да се научи къде зимуват раците и наглите.
После изтича при мене. Този човек е изумително еластичен, доста е мощен, в прелестна кондиция. Грабна ме като че бях честитка за Свети Валентин. С един скок ме занесе в Ландроаувъра. Разбира се, че правихме обич. Разчита се, че правихме обич пред къщата на Лудата Елена.
- Рижко, дай колата малко напред, под прозореца на онази, сещаш се коя нали.
Това боготворя у Рижко, че постоянно откликва на концепциите ми. Доразвива ги, впрегва ги, както споделят хора, които девали живеят в тази дупка в географията.
- Да взема ли да звънна на дъртата магьосница – попита Рижия и ми смигна. Той има прелестни сини очи. Всичките ми мъже имат прелестни сини очи. Ако нямат прелестни сини очи, нямат безусловно никакъв късмет. Разбира се, че го целунах и несъмнено – беше ми изключително прелестно. Чух гласа му – рижката имаше малко креслив, дерещ глас, което също е възбуждащо:
- Елено, покажи се на портата. Требваш ми. Ти излез, да. Важно е. – сподели рижият. Всички думи изрече високо и доста ясно, пискливият му глас издълба дупки в асфалта, както се показват в този беден край – напряко „ кърти умивалници ”.
И ние с рижия изкъртихме мивките. Оная лудата излезе. В палтото от Втората дупка, все едно стълб със знамето на общината да облече палто. И тъкмо когато дългата се появи на портата, любовта се разля при мен и с рижия умишлено оставихме вратата на Ландроувъра отворена. Нека лудата гледа и да се учи. Имах доста да ѝ връщам. Не чорапите ми би трябвало да целува. Нека гледа.
Тя бе дърво, перде. Ръжда тече във вените на тая костенурка, не кръв. Гледаше ни, като че слушаше блудкавите вечерни вести на локалната кабеларка.
- Риж Димитре, защо ти дотрябвам?
Любовта на рижия се трансформира в картофено пюре.
- Сияно, Христо отпътува за Испания – сподели ми тя. Гласът ѝ прозвуча изключително. Като че купчина пясък затрупа труп. Такъв глас – като пясъка върху натрупа.
Източник: offnews.bg
КОМЕНТАРИ