Тримата се изгубиха в гората. Четвъртият, костюмар с пушка, спря

„ Тримата се изгубиха в гората. Четвъртият, костюмар с пушка, спря и извика нещо. Не чух какво.
През идващите няколко минути излязоха отвън полезрението им. Това беше шансът ми да избягам. Да хукна към селото, да взема фолксвагена. Ако ти е благ животът, в този момент е моментът, споделих си. Грабвай парите и...
Две точки.
Сега разбрах на кого е викал оня вид. Бяха помислили за всичко. Кучета. Водеха две кучета. Безшумни кучета. В моите показа кучета, които не лаят, до момента в който тичат на открито, са пъклен добре дресирани. Накъдето и да хукна, нямаше изплъзване.
Положението не изглеждаше по никакъв начин розово. Не беше чак неприятно колкото преди три минути – тогава стоях с дуло в устата, – само че пък и обстановката се бе трансформирала. Далечният нежен звън ме известяваше освен, че ме преследва тайфа негодници, а и че имам какво да изгубя. Все едно забих в плътта си два ножа. Единият – парещ, другият – леден. Щастие и боязън от гибелта. Какво дяволско нещо е това вярата.
Огледах се.
Очите ми стопираха върху ножа на Кнют.
Щастие и боязън от гибелта. Надежда.
Изчаках и последният да потъне в гората с кучетата, извадих паласката от стената, отворих вратата и изхвърчах на открито.
Коленичих по натрупа на елена. Оттам се подвигна рой мухи. И мравките го бяха налазили. Козината на подутия мъртвец като че ли беше жива. Надзърнах през рамо. Временно хижата щеше да ме скрива от погледите им. Но нямах доста време.
Затворих очи и забих ножа в корема на мъртвото животно.
Газовете вътре се освободиха с нескончаем вопъл.
Разпорих корема на елена. Вътрешностите започнаха да се изсипват на земята и аз затаих мирис. Имаше по-малко кръв, в сравнение с чаках. Навярно се бе събрала в долната част на натрупа и към този момент се бе съсирила. Или я бяха изпили. Защото живот кипеше освен от външната част на тялото. Плътта пукаше, разяждана от белезникави червеи, които пълзяха и се множаха. Отврат.
Поех си мирис. Затворих очи, потиснах гаденето, което напираше в гърлото ми, и подвигнах аления шал над устата и носа ми. Бръкнах с две ръце в отвора и извадих голяма слузеста торба – най-вероятно стомаха. Рязнах тук-таме с ножа, с цел да го освободя изцяло. Пуснах го и той се търкулна по земята.
Вторачих се в тъмната вътрешност. Изтръпвах при мисълта да се напъхам вътре. Само след броени минути, а вероятно даже секунди, щяха да дойдат! И по този начин да е, няма да вляза в тая гнусна слузеста безформеност, споделих си. Тялото ми просто отхвърляше.
Излая куче. Мамка му.
Пред очите ми изплува Леа, очите ѝ, устните. По лицето ѝ постепенно се разстила усмивка.
- Ти съумя, Юлф – споделя тя с плътния си топъл тембър.
Преглътнах с тъга, разтворих прореза и се вмъкнах в търбуха на мъртвия елен.
Макар еленът да беше наедрял и да бях извадил огромна част от вътрешностите му, вътре беше тясно. Едвам се напъхах. А трябваше и да „ затворя “ след себе си. Целия лепнех от всевъзможни телесни течности. Вътре беше топло поради газовете и силата, освобождавана по време на гнилостните процеси, както и поради топлината, отделяна от интензивно пъплещите буболечки. Нали и в мравуняците непрестанно е топло по същата причина. Вече не можех да въздържам гаденето. Повърнах няколко пъти. Опитах се да не подвигам звук.
После ми поолекна. Но към момента не бях изцяло прикрит. Всеки, доближил натрупа, щеше да ме види. Как да затворя процепа? Опитах се да хвана кожата от двете страни на прореза и да съединя ръбовете, само че те бяха толкоз слузести, че ми се изплъзваха.
Задаваха се още по-сериозни проблеми. С едри скокове към мен приближаваха две големи черни кучета.
Хвърлиха се върху мъртвия елен. Едното завря глава в отвора и посегна да ме ухапе. Цапнах го с ножа и то завчас отстъпи. И двете псета нададоха лай. Трябваше час по-скоро да затворя процепа – преди да са пристигнали хората. Олелията, вдигана от кучетата, ставаше все по-оглушителна. До мен към този момент долитаха и мъжки гласове.
- Хижата е празна!
- Ей там има животно!
Пробих кожата на елена и прокарах острието по този начин, че да захване и отсрещния борд на раната. Така сближих ръбовете и ги защипах с ножа. Ножът ми послужи като телбод. Криво-ляво затворих процепа. Сега ми оставаше единствено да очаквам и да се надявам кучетата да не са подготвени да приказват.
Чух да се доближават стъпки.
- Разкарай псетата, Бабанке. Нали сякаш доста те слушали.
Усетих по какъв начин настивам. Да, гласът беше на мъжа, отбил се в жилището ми в Осло, с цел да ме убие. Йони се беше върнал.
- Пощуряха поради мършата – отвърна Бабанката. – Не е елементарно да се владееш, като имаш толкоз малко мозък и толкоз мощни инстинкти.
- За кучетата ли приказваш, или за себе си?
- Мамка му по какъв начин смърди! – изпъшка трети глас. Тутакси го познах: Брюнхилсен от задната стаичка, дето все хитруваше на карти. – Какво се е закачило за рогата му? И за какво всички черволаци са на открито? Дали да не проверим...
- Изкормили са го вълци – обади се Матис. – Пардон, но внимавайте да не вдишате миризмата, тъй като е отровна.
- Сериозно ли? – попита умерено Йони.
- Ботулизъм – разясни Матис. – Спорите се разнасят из въздуха. Една е задоволителна да убие човек.
Проклятие! Нима след всичко, което претърпях, щях да пукна от някаква шибана бактерия?
- Най-честият признак е замъглено виждане – продължи Матис. – Често говорът е завален. Това е повода неотложно да изгаряме телата на мъртвите северни елени. Искаме да сме сигурни, че ще запазим положителното си зрение и естествената си тирада.
Настъпи безмълвие. Представях си по какъв начин Йони се взира в Матис и се пробва да разшифрова неразгадаемата му полуусмивка.
- Бабанке, Брюнхилсен – обади се Йони, – претърсете хижата сантиметър по сантиметър. Вземете проклетите псета.
- Не е вътре. Невъзможно е – възрази Брюнхилсен.
- Знам. Но в случай че намерим парите и дрогата, значи към момента е наоколо.
Чух по какъв начин Бабанката и Брюнхилсен теглят обезверено лаещите кучета нататък.
- Ще простите за въпроса, но в случай че не откриете нищо, тогава какво?
- Тогава несъмнено си бил прав – отвърна Йони.
- Сигурен съм, че той управляваше лодката – настоя Матис. – Тя беше единствено на петдесетина метра от брега, а той е противен южняк. Тук нямаме такива. Ако гребе крепко и вятърът остане непрекъснат, за едно денонощие ще се отдалечи доста.
- А ти си го видял, до момента в който си лежал на камъните по брега измежду нощ?
- Да. През лятото там се спи най-добре.
Усетих по какъв начин нещо пъпли по прасеца ми. Беше прекомерно огромно за червей или мравка. Дишах през устата. Усойница? Мишка? О, апелирам те, Боже, нека е мишка. Сладка, мъхната мишчица – пък в случай че ще и да е гладна. Само да не е...
- Сериозно? – Йони намали глас. – Наистина ли от селото дотук се стига най-бързо по този път, заобикаляйки цялото нагорнище? Отне ни повече от час. Последния път бях самичък и взех дистанцията за по-малко от половин час.
- Да, само че в случай че той беше в хижата, щеше да те простреля.
Животното – или каквото беше – се изкачваше нагоре по крайници ми. Изпитвах съвсем непреодолимо предпочитание да го изтръскам, само че знаех, че и най-малкото придвижване или тон ще ме издаде.
- Да ти кажа – разхили се Йони, – за това, последното, надълбоко се колебая.
- И за какво? Вярно, раменете ти са тесни, но по тази причина пък главата ти е задоволително огромна за цел.
- Юн Хансен може да стреля, само че го е боязън.
- Сериозно? Ако беше споделил малко по-рано, щях да ви преведа по по-бърз маршрут...
- Казах ти, глупако!
- Да, но очевидно нещо не сме се разбрали.
Животното стигна до коляното ми и продължи нагоре по бедрото. В същия момент съобразих, че то пълзи под панталона ми.
- Шшшт!
Да не би да бях извикал или да бях шавнал?
- Какъв беше този тон?
Възцари се цялостна тишина. Притаих мирис. Мили Боже...
- Църковните камбани – разясни Матис. – Днес погребват Вилям Свартщайн.
Да не би да е леминг? Чувал бях, че хапят доста неприятно. Животното към този момент приближаваше мъжкото ми богатство. Внимателно хванах крачола на панталона и го свих компактно с пестник, тъй че да препречвам достъпа до скъпите ми атрибути.
- Тая смрад не се трае. Да се махаме – предложи Йони. – Дайте да проверим надолу по потока. Може да се е скрил там.
Чух стъпки по пирена. В крачола ми животното направи няколко опита да се провре през стеснението, само че разбра, че тунелът е затворен, помири се и се върна по същия път.
- Тук няма нищо! Само винтовка и костюм! – извика глас от хижата.
- Добре, момчета, да се връщаме, преди да е заваляло.
Изчаках известно време – стори ми се цялостен час, само че може да е било и 10 минути. После издърпах ножа от еленската кожа и надникнах.
Беше чисто.
Допълзях до потока по стомах. Потопих се в леденостуденото корито и оставих водата да ме облива, да ме очисти от гибелта, от шока, от гнилоча.
Полека-лека се върнах към живота. “