Този път ударихме дъното: напоследък чувам тази реплика постоянно. Но

" Този път ударихме дъното ": в последно време слушам тази имитация непрекъснато. Но си оставам безвъзвратен " оптимист ". Защото считам, че в България просто няма какво да спре пропадането. И че в действителност дъно няма. Коментар на Ясен Бояджиев за изданието Deutsche Welle .
Напоследък абсурдистките вицове най-добре разказват българската реалност. Като този: „ Положението е толкоз неприятно, че по-лошо не може да бъде “, споделил песимистът. „ Може, може “, дал отговор му оптимистът.
Сетих се за него тези дни, откакто около следващия мултимедиен компроматен сериал чух безчет пъти всякакви хора да разясняват, че този път към този момент сме „ блъснали дъното “. Казват го и тези, съгласно които компроматът е същински, и тези, съгласно които той е фалшификат. Така надлежно едните възприемат премиера като основен воин и са отвратени от думите, мислите и дейностите му, а другите виждат в него жертва и са отвратени от методите, с които се води полическата битка.

Всъщност човек може да е по едно и също време погнусен и от едното, и от другото, тъй като не е наложително едната позиция да изключва другата. Важното е, че говорейки за „ дъното “, и двете са ненужно песимистични: не, това не е дъното, може и още.
Първо, тъй като това напълно не е първият сходен случай. Не един път и два пъти сме ставали очевидци на не по-малко омерзителни свидетелства за морална безнравственост, институционален разпад и корист с власт. Общото сред тях е, че съответните способени органи постоянно се концентрират върху произхода и авторството на компроматите, напълно загърбвайки тяхното наличие. Докато всичко отшуми и се не помни без никакви последствия за който и да било. И по този начин до идващия път.
И второ, тъй като с безспорна сигурност може да се предвижда, че занапред ни следва да се нагледаме и наслушаме на още по-втрещяващи неща, спрямо които днешните аудио-визуални материали може да ни се видят като детска игра.

За да излязат от този обаян кръг, с цел да спрат пропадането, да стъпят на твърда почва и да се оттласнат нагоре, всяка страна и всяко общество теоретично разполагат с няколко инструмента: мощните, самостоятелни, работещи в полза на цялото общество институции; свободните медии; будните, дейни жители.
На институциите у нас от дълго време не може да се разчита. Те бяха последователно отслабени и завладяни, с цел да обслужват частни политически и стопански ползи и да репресират съперниците на своите господари. В момента върви развой на доовладяване на последния, отчасти непокътнат остров на самостоятелност - българския съд. Докъде е стигнал този развой, ще си проличи в края на тази седмица, когато се чакат присъдите по скалъпения неуместен правосъден развой против един опозиционен политик и против издателя на едни от дребното останали в страната качествени медии.
Този развой прочее ясно демонстрира каква е ориста и на медиите у нас. Голяма част от тях също бяха завладяни и превърнати в пропагандни бухалки. Останалите са подложени на последователен тормоз, така че едвам се крепят на повърхността.
А и резултатът от техните старания е едвам видим, защото броят на будните жители, проявяващи непоносимост към всеобщия разпад и подготвени интензивно да пазят правата и свободата си, наподобява е паднал много под сериозния най-малко. За сметка на незаинтересоваността и безразличието, родени от разочарованието, отвращението и страха. На голямото болшинство въобще не му пука какво се чува във въпросния запис и какво се вижда на фотосите от премиерската спалня.

Песимистите, които настояват, че сме „ стигнали дъното “, в този момент се чудят „ дали ще продължим да копаем ". Не, няма. В това отношение аз съм безвъзвратен „ оптимист “, тъй като считам, че няма какво да спре пропадането. И че в действителност дъно няма.
За край още един абсурдистки анекдот: „ Ние се надявахме ситуацията да се утежни, а то стана безнадеждно “.