Той носи енергия от друго измерение. Финес, мекота, тънкост. Артистизмът

Той носи сила от друго измерение. Финес, мекост, специфичност. Артистизмът му е категоричен. И в обилие. И една огромна част от него познаваме от сцената и екрана, само че друга, не по-малка, част се генерира под формата на обич – и тя отива непосредствено към хората. Към всеки чужд – безусловно. Към всяка брънчица от живота. Към желанието да бъдеш част от огромната обич, която избавя...

Руслан Мъйнов играе за „ Оскар “ – представлението, в Сатирата. Но `играе` е много приглушаващ истината глагол. Защото неговият воин Бертран Барние е като дребен пожар в дива гора, като динамит, подготвен да взривява и при най-малката осцилация. Разликата е в това, че тъкмо този гърмеж не унищожава, а съзидава. А още по-хубавото е, че приносителят е същият и в живота.

Защото има човек, който може да каже с чисто сърце, че всяка спънка ражда нещо ново, и то постоянно е красиво. Има актьор, който признава, че е комплексиран, и че не би станал актьор, в случай че няма комплекси и желанието да задоволява егото си. Има мъж, който „ разсънва “ душeвността си преди работа, и който се радва от това, че не дели живота от работата. Има съмишленик, който знае, че не боли от това да се опиташ да заобичаш хората, да ги накараш и те да те заобичат, и тогава триумфът е обезпечен. И във всичко това има смисъл, тъй като, както споделя Руслан Мъйнов: „ Нека да търсим любовта, болката сама ще ни откри “...

Ако искаш да погледнеш в сърцето му, виж очите. Ако искаш да усетиш душата, почувствай сърцето му. Ако имаш подозрение, кажи му го, и той ще ти покаже какъв брой доста си сбъркал. Защото всичко е кръг и кръговрат... Това е като да живееш измежду древен сюжети, само че да си стопроцентов човек. Възможно е...

Снимка: Сатиричен спектакъл

Руслан Мъйнов – за „ Оскар “ в Сатирата и за Сатирата като неслучаен спектакъл, и за какво го съпоставя с Миланската канара, за Александра Сърчаджиева и Пепа Николова, за болката и любовта (и за техните синоними), за „ Късата съчка “ като персонална психотерапия, за идните концерти, за необявените войни и...електрожена. И още: Чувствал ли се е заглъхнал на сцената? Детето в Руслан пази ли мъжа Руслан? Кой е най-важният урок, теоретичен от неточност? Защо интернет пречи за построяването на естетическа просвета? Каква е тайната, която желае да показа с всички?

Г-н Мъйнов, да стартираме за „ Оскар “ – какъв брой пъти го изиграхте до момента и ще го бъде ли това зрелище?

- Според реакциите публиката, би трябвало да има живот и да се играе, тъй като това е хубава комедия.

Освен, че хубаво е написана, Венци Асенов (Режисьорът на „ Оскар “ – бел. а.) я направи доста хубаво, с доста сила, на границата – леко над чистата органика, което е нужно по принцип за този тип спектакъл. Защото не върви единствено мън-мън-мън, желае се и малко от горната страна. И се получи... И това не го споделям, с цел да върша четки на някого, а тъй като в действителност екипът е доста прекрасен. Всички са доста ярки, доста рефлективни, доста дейни в това, което вършат, и най значимото – и това хората доста постоянно го подценяват в нашата специалност, а то е едно от най-важните – всички вътре със предпочитание желаят да го играят, желаят да го вършат и получават наслаждение от това. Няма нищо по-ценно...

През годините съм стигнал до този извод, че в случай че има някой, който не желае или му тежи, или не му харесва нещо, разпада се цялото. А тук това го няма.

Оттук нататък работата към този момент опира до това какъв брой театърът има интерес от представлението, какъв брой му е нужно, какъв брой пъти ще се изиграе. Защото Сатиричният спектакъл е от дребното театри, които създават доста, доста продукция, доста спектакли на сезон, доста представления.

Разбира се, това не е представлението, след което фенът ще промени мисленето си, мирогледа си, ще изгуби себе си, ще стартира да търси новото си аз... Но е нещо, което ще го зарадва, ще го разтовари и, малко или доста, би могло да го накара да се замисли за някои параметри. Защото под тази форма – лека – отново се споделят доста същински и съществени неща.

Правите ли взаимни отстъпки с избора на зрелище?

- Това не е компромис! Защо да е компромис? Просто жанрът е подобен. Това не е Достоевски, не е Толстой, не е Стринберг, не е нещо, което  може да те преобърне от философска позиция. Просто, и материалът е подобен, и жанрът е подобен, и стилът е подобен. Това не е компромис. Аз аз съм актьор и работя в разнообразни жанрове.

Работя и в естрадния род, който, по същия метод, няма по какъв начин да те промени, само че той има неговата цел, има неговата стойност, има неговата нужда в избрани моменти от живота на индивида. Човек не може през целия ден да чете единствено Кафка, Ницше, да рови в религиозни книги непрекъснато и по през целия ден, той има потребност и да се разведри, да се усмихне, да се разтовари...

Разбира се, никога, не би трябвало едното да е за сметка на другото. Всичко би трябвало да има. Знаете, единствено в един ден какъв брой доста събития се случват, какъв брой доста настроения се сменят, какъв брой доста страстите се трансформират, потребностите... Да не приказваме за седмица или за месец, или година... Така че всяко нещо си има време и място. Като знам какъв брой труд съм положил, какъв брой старания, каква обич и с каква наслада съм го направил – по какъв начин ще е компромис...

И това при Вас се вижда, и публиката го прави оценка...

- Слава Богу...

Темите от спектакъла – за брака, фамилията, близки ли са до Вас?

- Тези тематики май са близки до всеки. Те са разпознаваеми и са всемирен. Аз, да вземем за пример, не съм женен, само че съм имал моите връзки, имам моите близки, моите познати и наблюдения към тях. Аз имам доста кръщелници, на всевъзможни възрасти, те са общо 11 – от доста дребни до към този момент доста възрастни хора. Имам племенници, които проследявам по какъв начин се развиват. Всичко това ми е познато, забелязано е персонално в живота ми с съответни образци, тъй че ми е непознато и не е нещо, което да не мога да разпозная, и да не съм в посоката...

Какво имате поради като казвате, че Сатирата не е инцидентен спектакъл?

- Това е спектакъл, основан особено за този род, и доста съществено внимание се отделя на този род – на жанра, който да усмихне, който да зарадва, който да те накара и да се замислиш, въпреки и със средствата на комедията. Самата дума ирония знаем какво значи, и няма да учим хората в този момент...

Защото има доста театри, които не гледат с доста положително око на лекия род, тъй като било несериозно изкуство. А то не е по този начин. Това изкуство изисква големи старания, доста труд – да усмихнеш хората, и то да ги усмихнеш с хубаво възприятие за комизъм, а не непременно – с някой паднал или някой, ритнал различен откъм гърба.

Това е виновна работа и този спектакъл, в това отношение, съществува толкоз доста години – към този момент 66. Съществува и работи, и неговата аудитория е научена и знае какво гледа, и е взискателна. Защото ние играем представления из цялата страна, и виждам, че в Сатиричния спектакъл е все едно да отидеш в Миланската канара – където една трета от феновете в залата седи с партитурите и следи кой какво е изпял, кой какво е изсвирил – тъй като те познават материята. В Сатиричния спектакъл публиката е възпитана и отгледана по този метод. Има хора, които идват да гледат с яснотата тъкмо какво ще гледат, някои са чели пиесата, някои са гледали кино лентата – търсят, откриват разлики. И всичко е доста отговорно. Съответно, в реакциите на тези хора се вижда това отношение на публиката към представлението.

Освен готова, тази аудитория е и доста вярна...

- Да, и това е доста значимо. Защото е доста елементарно да изгониш публиката от театъра. Много мъчно е да я върнеш назад.

Александра Сърчаджиева описа по какъв начин преди години сте играл с нейната майка Пепа Николова на сцената на Сатиричния спектакъл, а в този момент, за първи път, играете двамата дружно с нея...

- Пепа беше прелестен актьор, доста огромен, огромен актьор. Владееше публиката, владееше сцената, беше доста ярка и хората безумно доста я обичаха. Защото общуваше с тях на равнището, на което те подадат, и можеше да бъде доста съответна в общуването си с учени, с професори, с мислители, със заварчици, с чистачките на пазара – с всеки. Беше на това равнище, на което е належащо за задачата и те по тази причина хората толкоз доста я обичаха. Аз доста научих от нея.

По мотив „ Оскар “, Венцислав Асенов споделя за Вас, че сте сериозен и постоянен артист – артист, на който може да се разчита: „ Той е от по този начин наречените актьори-волове, които могат да извлачат цяло едно зрелище “. Това, че „ носите “ представлението, повече окуражава или повече изморява, или играта си е игра, без значение какъв брой минути сте на сцената...

- Трябва да стартираме с това, и то, не тъй като по този начин е редно да се каже. Просто би трябвало да напомним, че на сцената не може някъде да има изчезнало звено и да се получи. Невъзможно е. Ненапразно, споделих за сътрудниците и тяхното предпочитание, което зарежда и дава силите да се работи по този метод.

Снимка: Сатиричен спектакъл

Второ, аз постоянно съм бил доста виновен във всяко зрелище, във всяка моя изява, без значение в кой род. Ако се хващаш с нещо, сядаш и даваш всичко – сърце, душа, сила, сили. И го правиш! Иначе няма смисъл. Не отивай там, в случай че нямаш предпочитание, и не поемай ангажимент, който не ти се прави. В никакъв случай. А това, че е огромна роля... Мисля, че всеки актьор мечтае за огромни функции, и когато ти се даде тази опция – да поемеш и да носиш тази огромна роля – това е огромна отговорност и огромна наслада.

Двата часа на сцената не ми тежат, играл съм „ Българи от остаряло време “ три часа и половина, години наред, и умората е ужасяваща. Обаче удовлетворението и насладата от срещата с публиката, и хората на крайници, и ръкоплясканията, и насладата – това е голямо задоволство. Защото ние, артистите, сме комплексирани хора. Няма по какъв начин! Това доста ни радва и ни зарежда. Ние нямаше да станем актьори, в случай че нямахме комплекси и в случай че нямахме желанието да задоволим, по някакъв метод, егото си. Така че това е комбиниране – и професионализъм, и наслаждение, и насладата от тази среща. Това е знамение!

Аз съм доста признателен на Венци за хубавите думи и мога да върна по същия метод думите. Защото той пристигна квалифициран – с текста, с жанра, с метода, по който да ни накара да играем в избран жанр – с всичко, всичко, всичко, всичко.

Не е ли обикновено за един режисьор да е квалифициран...

- Аз съм имал всевъзможни срещи с режисьори... (Усмихва се – бел. а.).

Маргарита Хлебарова разяснява, че всякога на подготовките се загрявате, на 100 %, предан сте и давате хрумвания. Загряването единствено физическо ли е, или и прочувствено?

- Това е психофизика. Мен по този начин са ме учили във ВИТИЗ и аз съм го взел доста насериозно това... Когато отидеш в 10:00 ч. на подготовка, още спиш и не знаеш къде си. Така че първите два часа ти трябват, с цел да се наместиш, да се събудиш, да дойдеш на себе си. Затова аз отивам час по-рано. Загрявам първо гласовия уред, с цел да не се хаби и изключва, и да може да ми е потребен и потребен. Прави физически извършения, загревки – това си е школа, нали по тази причина учим четири години театрална тирада... Събуждаш душeвността си, ставаш рефлективен. Като отида по-рано, аз не отивам там, с цел да се затворя, а започвам да споделям с сътрудници, с този, с оня, споделям хрумвания... И по този начин, разсънен, когато стартира подготовката, ти си доста потребен – и за себе си, и за процеса.

Чувствал ли сте заглъхнал на сцената?

- Заглушен – чисто физически, или, в случай че някой се пробва да те надиграва... Заглушен на сцената – мъчно, тъй като ние сме се научили към този момент да стигнем до публиката като равнище на гласа, макар че всички сме хора и от време на време има специфики в съответните зали – тук има дупка, там има дупка, и това е механически въпрос, с който няма смисъл да се занимаваме.

Снимка: Сатиричен спектакъл

Иначе, в случай че видиш, че някой преднамерено желае, по някакъв метод, да те заглуши, има си способи и средства... Винаги съм възприемал това като провокация да родиш нещо цветно и хубаво, а не като проблем.

Ако намериш метод това нещо да го превърнеш в резултат и да стъпиш от горната страна –

това е толкоз красиво. Това е майсторство към този момент. Ти би трябвало да се стремиш към това. Възползвай се! Всяко пречещо събитие ражда нови неща в тебе – и това е доста красиво, и постоянно съм се възползвал от това.

„ Дадено ми е да вардя детето в себе си “, казвате преди време . Детето в Руслан пази ли мъжа Руслан?

- (Замисля се – бел. а.)  Мисля, че това е един съвместен развой, колкото и шизофренично да звучи. Но в това няма неприятно.

Все повече се постанова обаче да поставям старания, с цел да запазя това дете. Заради условия, обстановки – житейски, обществени, човешки. Много са тестванията извън, а и доста неща към този момент преживяхме от най-различно естество. Но би трябвало да се поставят старания. Това, чистото и светлото, вътре в нас, би трябвало да бъде непокътнато, тъй като то има за функционалност да ни опази като хора. Чисто като хора. Иначе става доста комплицирано...

Кога ще Ви забележим в основната роля на нов български филм?

- Ами, не знам... Аз няма по какъв начин да вървя и да изисквам „ Дайте ми огромна роля в нов български филм “.

С режисьора Димитър Петков направихме един филм – „ Късата съчка “, който за мен е прекрасен. Ролята ми там не е по никакъв начин дребна. Опитали сме се да създадем доста хубава симбиоза сред комизъм и доста трагично, надълбоко произведение. Мисля, че режисьорът съумя да го направи. Не знам какъв брой е гледан този филм. Там също поставих доста старания и с огромна наслада приех  предизвикването да играем двама полицаи с Кито (Китодар Тодоров – бел. а.).

Тази тематика ми е близка, тъй като татко ми беше полицай – редови. Но съм виждал доста неща, които видях и в сюжета на кино лентата. Неща, които са ме научили на доста. Защото човек се учи и от неща, които не са редни. А в живота ми имаше доста такива образци...

Имал съм щастието и шанса да получа тази дарба – да диференцирам, и кое би трябвало да приемеш като чист образец за живота си и кое – не. Затова одобрих „ Късата съчка “ като някакъв тип моя персонална психотерапия.

През 2017 година казвате „ Научих се да се изучавам от грешките си “. Кой е най-важният урок, теоретичен от неточност?

- Няма да Ви кажа – не за друго, а тъй като сега въпросът е неочакван и не мога да се сетя за нещо огромно, което най-вече ме е трансформирало.

Коя е огромна неточност, коя е дребна неточност – това се демонстрира и се взема решение във времето. За момента ти се коства, че доста си сбъркал. После си казваш добре, че си сбъркал, тъй като другояче щеше да е още по-зле. Така че това е развой...

А това с грешките важи ли и за живота, и за работата?

- Абсолютно. Аз, почтено казано, не разделям живота си от работата си, тъй като нашата работа е... Тя лишава по-голямата част от живота, който живеем в другото време... Ето, в случай че има представления в Бургас, запалвам колата, потеглям за Бургас – аз към този момент съм на работа, в същото време пребивавам някакъв мой живот. Стигам в  Бургас, ходя на подготовки, приказвам си с някого, пия кафенце, поддържам връзка обществено, влизам в представлението, играя, получавам наслаждение, публиката е щастлива, потегля си, след това поддържам връзка с сътрудниците, след това пътувам назад – не може да отделиш работата си от живота си... Невъзможно е! Няма по какъв начин до 5:00 да работя някъде, след това да се върна и да не помни, че съм работил. Ами, аз се прибирам у дома и започвам да работя по идващото нещо... Няма по какъв начин да се отделиш от това, само че е прелестно...

Образите от малкия екран – от „ Комиците “ и „ Столичани допълнително “, тежат ли на актьора. Щампите остават ли?

- Не, не тежат. Защото, примерно, в „ Комиците “, нямахме нещо наложено и закрепено, и хората да помнят единствено него.

В „ Столичани повече “ пък беше един облик. Сега, когато повтарят сериала, го виждам с такава наслада и си припомням с какъв брой топлота го правехме. И то проличава. Когато едно нещо се прави с готовност, то си проличава!

Щампата, по-скоро, се употребява за актьорски клишета, като метод на игра. Най-вероятно, всеки от нас към този момент има някакви такива клишета, насъбрани в годините, само че се пробвам да се боря. Когато видя нещо такова, виждам да го заменя с друго...

През 2018 година коментирате, че задачата на изкуството е да построява естетическа просвета, само че през днешния ден това е доста мъчно. Все още ли е по този начин и за какво?

- Да. И ще Ви кажа за какво. За мен, значително, повода е в интернет. Защото преди време едно театрално зрелище се правеше след живописен съвет. Но не в неприятния смисъл на това разбиране, а съвет от хора, които схващат от спектакъл, гледат и дават ум в профил, и споделят какво съгласно тях би трябвало да се оправи. Тези хора не са взели участие в репетиционния развой, което е значимо, с цел да бъдат справедливи в оценката си, което пък е значимо за нас..

Снимка: Сатиричен спектакъл

Докато в този момент, какво се случва? Той влиза в интернет, щрака с пръст нагоре-надолу, намира смехории, които са по 10-15 секунди, най-вече, и разнообразието е голямо. И той щрака, щрака, и гледа единствено неща, които на него му харесват, съгласно равнището му на обучение, на просвета, на хармония, на визия. В един миг, след петото щракане, интернет към този момент му предлага единствено такива неща, тъй като логаритъмът е подобен.

В един различен миг, той се затваря от огромното многообразие, което може да предложи интернета, единствено в едно малко кръгченце, където му се оферират единствено тези неща. И оттова нататък неговият аршин не израства, не се построява, той се затваря в това нещо и се капсулира, и доста мъчно може да излезе от него...

Мислил ли сте за запишете „ Що по този начин бе, Миме “ в оперен вид, да вземем за пример? Би звучало отлично.

- Не, не съм мислил. Навремето, със Слави, правихме едно огромно турне из цяла България със симфоничен оркестър. И бяхме създали текстовете от тези песни с мелодии на огромни оперни творби. Имаше огромен резултат, хората се радваха доста. Тези смешни песни бяха облечени в една същинска музика и едно същинско пеене, не беше просто да изграчиш нещо.

Мисля, че в този момент няма съответен консуматор на такава музика. Защото, който желае да слуша „ Горе на черешата “, ще слуша „ Горе на черешата “, който желае оперни арии и канцонети – ще слуша арии и канцонети...

Сте ли сега на вълна „ Музика “?

- Да, аз не съм спирал да работя. Сега вършим един концерт с италианска музика, със симфоничния оркестър. Пея с двама вокалисти – Христо Маринов и Мария Накова, диригент е Левон Манукян, Иво Дуков е на пианото. Това е концепция отпреди четири години, само че все не стигахме до нея. Ще има песни на Пепино Галиарди, Джани Моранди, Тото Котуньо, Адриано Челентано, Клаудио Вила – един необикновен и хубав реализатор, той е от остарялото потомство. Не знам какъв брой хора ще се сетят за него – прелестен, необикновен, слушаш го по какъв начин изпява всяка дума, всяка обособена думичка, всеки тон като обособена дума – голяма школа.

Темата за войната, за жалост, към момента е настояща. Защо съгласно Вас съвсем никой не приказва за необявените войни, които ние водим тук, в нашата страна, между тях...

- (Замисля се – бел. а.) Ние прекомерно доста се разделяме. А би трябвало да се сплотяваме, да търсим точки, които да ни събират и да ни сплотяват.

Не би трябвало да забравяме, че... Какво да забравяме? Те доста хора не го осъзнават... Че ние всички сме едно цяло. Всички сме Божии създания, основани сме от един създател. И би трябвало да си даваме сметка за това – хора, дървета, птици, животни. И би трябвало да мислим за това и да живеем с тази мисъл, и да се опитваме да намираме в другите хора към нас общото с нас, сходното с нас. Трябва да знаем, че всяко нещо, което различен демонстрира - експанзия, лакомия или каквото и да било друго, което ни нервира – ние го носим в себе си, в една или друга степен. Ние всички сме носители на всички качества – и положителни, и отрицателни.

Снимка: Сатиричен спектакъл

А времената са такива, че всяка рецесия – икономическа, политическа – поражда в хората боязън, а този боязън генерира експанзия един към различен. Най-трудното нещо в идните години ще бъзе да запазим човешкото в себе си, да останем хора.

Аз моля към хората – да запазим човешкото в себе си, и им искам, от цялото си сърце, Господ да им даде сили да го запазят. За да пребъдем. Иначе всичко всичко ще бъде унищожено. Всичко...

По време на пандемията видях, че в нашата специалност няма никакъв смисъл. Защото животът продължава, хората си живеят, кой колкото може, кой както съумява... И почнах да диря разновидности да работя нещо друго... В един миг видях с каква жадност, с какво неспокойствие, хората ни чакат.

Излизаха от залата щастливи, усмихнати, не запомнили за голямата болежка. Защото доста хора излязоха с голяма болежка и доста загуби от този коронавирус... И открих смисъл, споделих си „ Ти даваш наслада на тези хора. Даваш им светлина. За два часа им даваш една глътка прекрасен въздух, и това е прелестно “. И си споделих, че това ще върша, няма да се откажа, няма да спра и няма защо да се двоумя, и да се чудя. Защото Господ ти е дал избран гений, което не е твоя заслуга, и ти имаш отговорност към това.

„ На големи глътки получавам сила и жизнеспособност “ са отново Ваши думи. Често ли се случва това?

- Да, и то главно основно в работата, в специалността. Едно театрално зрелище не може да бъде шлагер, както е една ария. То може да е огромен шлагер в очите на хората, преди да дойдат, само че като дойдат през днешния ден – през днешния ден би трябвало да го направиш шлагер, и чак най-после да схванеш шлагер ли е, не е ли шлагер.

Имало е случаи, в които играеш, само че нещо е станало, някъде силата не се получава, и излизаш като болен от това зрелище, търсиш аргументите.. Всяко зрелище е битка от през днешния ден за през днешния ден. И когато получиш тази глътка, за която говорите – голяма, красива глътка, тя ти дава толкоз доста сили... Това е сила от друго измерение.

Кои са синонимите на любовта за Вас?

- (Замисля се – бел. а.) Аз разбрах въпроса, отговорът е сложен. Защото има обич сред мъж и жена, има обич към майката, към братя и сестри, обич към родината, обич към специалността.

Снимка: Сатиричен спектакъл

Ако би трябвало да приказваме за любовта и синонимите й, то би трябвало да са отдаденост и жертвоготовност. Защото в тях има и съответно деяние. Това би трябвало да бъде, когато човек обича, без значение коя от любовите, за които Ви споделих. Когато обичаш, ти си подготвен да правиш взаимни отстъпки със себе си, с доста неща, предан си на това насреща напълно и не ти тежи. Не го носиш като жертва, като компромис – не! Всяко нещо, което направиш, ти носи наслада. И това е любовта – тъй като ражда отсрещна обич, същите дейности...

А на болката има ли синоними?

- Можем да намерим доста, само че не желая да дълбая там. Нека да търсим любовта... Тя, болката, ще ни откри сама. Да... Това е неизбежно – всичко е уравновесено в този свят. Болката е доста нужна, доста значима за всеки от нас. Човек, който не изпитва никакви болки, деградира – и душевен, и физически, и всячески. Нужна е... Нужна е...

Щяхме ли да си приказваме за изкуство, в случай че бяхте станал полицай?

- Щяхме. Ето, моята майка цялостен живот работеше в един склад, приемаше артикули, издаваше ги, в този момент е пенсионерка. Много обича музика. Много обича лирика. Много обича да чете. Моята майка, до ден сегашен, чете, учи стихотворения. Мине, не мине, обажда ми се и ми споделя стихотворения, което скоро е научила.  Тя ми споделя стихотворението – с доста отношение, с доста схващане към материята, с доста дълбоки, хубави, красиви неща.

Снимка: Сатиричен спектакъл

Спомням си, когато умря един огромен композитор – Ян Френкел (Ян Абрамович Френкел, известен композитор и реализатор от еврейски генезис, роден в Киев, 1920-1989 – бел. а.). Прибирам се у дома, а тя плаче. Питам я за какво плаче, а тя ми дава отговор: „ Ян Френкел умря “.

Така че човек може да има отношение към изкуството, без да е част от този развой. Ето, аз в никакъв случай няма да стана оперен артист няма упоритостите за това, макар че поставих големи старания, и солфеж, и пиано... Но аз съм станал огромен познавач и човек, който схваща тези неща по напълно различен метод, от вътрешната страна. Когато видя някой да пее, аз го съпреживявам. Аз пребивавам с него – ще вземе ли този или оня звук, по какъв начин ще го вземе, къде са му преходите...

Има ли загадка, която бихте желал да споделите с всички?

- (Замисля се – бел. а.) То не е загадка. То е казвано милиони, милиарди пъти – че любовта е тази, която има силата да избави света и хората, да ни резервира като хора. Просто би трябвало да се обичаме – кой колкото може. Или най-малко да поставяме старания за това да се обичаме един различен. Защото Господ го е споделил – няма друго, с изключение на обич, което да е градивно, няма! Никакви други наши усеща не могат да градят и да основават. Не могат!

Затова, първото нещо, което върша, когато се срещам с нов екип, е да основа контакти – човешки, топли. Да заобичаш тези хора, с цел да ги накараш и те да те заобичат. Направиш ли го, триумфът е обезпечен. Защото тогава снизхожда и Божията берекет... Тя слиза от горната страна... Той почва да оказва помощ...

Може това да звучи като отнесена приказка, само че аз пребивавам по този метод, и го упражнявам. Аз съм набожен човек и няма по какъв начин да избягам от това, и няма по какъв начин да се затворя очите и да кажа, че не е съвременно да се приказва за това. За това постоянно е съвременно да се приказва и би трябвало да се приказва.

За доста хора това е загадка, тъй като хората към момента влизат в развой – без значение дали е креативен или работен – влизат в борба, авансово отиват на война. „ Аз отивам да водя война, с цел да печеля борба и като печеля борба съм доста благополучен “, споделя някой, а не си дава сметка каква голяма цена е платил, с цел да завоюва тази борба. В един миг тая борба му е взела доста повече, в сравнение с би могъл да завоюва, само че не си дава сметка за това...

Ползвате ли електрожена, който си купихте предходната година?

- Дааа, заварих едни панти, които се бяха откъснали. Свърших работа, само че доста грозно го заварих. Не бях заварявал повече от 20 години, само че ще стартира – по тази причина съм го взел!

Снимка: Сатиричен спектакъл

Ами, това са хубави неща, които човек основава и научава. Три години от живота си съм дал да изучавам това. Да не приказваме, че новите електрожени нямат нищо с топузите от една време. Сега са леки, мяташ ги на рамо, не оставаш без кръст...

Когато научих за този електрожен, си споделих, че и в това няма нищо инцидентно. Защото и това е нещо, което споява, свързва...

- Да... И събира...

Как бихте траял изречението „ Аз съм човек, който обича... “?

-...живота (Отговаря, без да се замисля – бел. а.). Защото в това има всичко. За да обичаш живота, ти обичаш хората, обичаш природата, ти обичаш света като подобен... Това е главното. Аз обичам да пребивавам изобщо, като цяло, с всичките светли и тъмни неща, и мрачни. Господ ни дава от всичко – и контраста, и разликите, и щастието от това, което вършим, с цел да оценим хубавото...