Това навярно е най-тъжният разказ за Рождество. Достоевски пише На

...
Това навярно е най-тъжният разказ за Рождество. Достоевски пише На
Коментари Харесай

Момчето на елха при Христос ~ Фьодор ДОСТОЕВСКИ

Това вероятно е най-тъжният роман за Рождество. Достоевски написа „ На елха при Христос ” през 1876 година Сюжетът се развива на фона на огромния град Петербург с неговото хладно величие. Герой е малко оскъдно момченце – единствено, гладно и замръзнало в навечерието на празника. Темата за участта на децата е една от водещите в творчеството на огромния публицист, а този роман, написан с неповторимо майсторство, допира сърцето и слага въпросите за добротата и състраданието.

 („ Мальчик у Христа на елке ”, Света Иванова, Музей Ф.М. Достоевского)

ПРОСЯЧЕТО

Децата са неизмеримо племе, човек ги сънува и му се привиждат. Преди детския празник към елхата и в деня на самия празник непрестанно виждах на улицата, на един многолюден ъгъл, момченце на не повече от седем години. В страшния мраз облеклата му бяха съвсем летни, само че вратът му беше завит с някаква дрипа – значи въпреки всичко имаше кой да го подготвя и изпраща на открито. То ходеше да проси. Деца като него има много; те обикалят по вашия път и редят нещо наизустено, само че това момче не декламираше, говореше някак почтено, не както е всекидневно, и доверчиво ме гледаше в очите – евентуално беше начинаещо в специалността. На въпросите ми отвърна, че има сестра, болна и безработна – може това да беше истина, само че по-късно научих, че момчетата като него са неизчислим брой; изпращат ги да просят и в най-големите студове, а в случай че не припечелят нищо, най-често ги чакат побои. Щом събере копейки, такова момче се прибира с червени и вкочанени ръце в някое мазе, където пиянства тайфа безделници като ония, които „ стартират да стачкуват във фабриката в събота против неделя и се връщат на работа не по-рано от сряда заран “. Там, в мазето, с тях пиянстват и гладните им, пребити жени; там пищят и техните гладни кърмачета. Водка, нечистотия и разврат, само че преди всичко – водка. Веднага изпращат със събраните копейки момчето до кръчмата и то носи още „ вино от жито “. Забавляват се, като му изливат в устата половин бутилка водка и се заливат в смях, когато дъхът му секне и то падне на пода полуживо.

Порасне ли, бързат да го пратят да работи нещо във фабриката, само че още веднъж е длъжно да носи на безделниците всичко, което изкара, и те още веднъж го дават за пиянство. Често и преди фабриката такива деца стават изпечени нарушители. Скитосват из града и знаят места по мазетата, където могат да се промъкнат и да преспят неусетно. Едно от тези деца останало няколко нощи поред в коша на дворен метач, а оня по този начин и не усетил. От единствено себе си се схваща, че от дребни стават крадци. Краденето се трансформира в пристрастеност даже за осемгодишните от тях, от време на време без въобще да осъзнават, че това е незаконно занятие. Накрая са подготвени да понесат всичко – апетит, мраз и побои – поради едно, поради свободата – тогава бягат от шайката и самите те стават безделници. Подобно диво създание от време на време няма визия за нищо – къде живее, каква е националната му принадлежност, има ли Бог, има ли цар; такива деца даже си описват за тях неща, които звучат необикновено, обаче това са все обстоятелства.

МОМЧЕТО НА ЕЛХА ПРИ ХРИСТОС

Понеже пиша романи, наподобява, че самичък съчиних тази „ история “. Затова и споделям „ наподобява “ – евентуално и аз самият съм наясно, че съм я съчинил, само че все ми се коства, че това въпреки всичко се е случило в миналото, някъде – таман това се е случило точно в навечерието на Рождество, в някакъв голям град, когато е настъпил ужасяващ мраз.

Привижда ми се мазе, в което има момче, още напълно малко, на шест години или даже по-малко. На сутринта момчето се е събудило във влажното и студено мазе. Облечено е с халатче и трепери. Дъхът му се трансформира в бяла пара, а то, седнало върху санъдка в ъгъла, от досада преднамерено издухва тази пара и се радва, като гледа по какъв начин излиза от устата му. Само че доста му се желае да яде. На няколко пъти от сутринта се доближава до наровете, където на тънка като блин постеля с някакъв сноп под главата вместо възглавница лежи болната му майка. Как ли се е озовала там? Сигурно е пристигнала с детето си от различен град и ненадейно се е разболяла. Още преди два дни бяха отвели хазяйката на жилището в полицията; живеещите там се разпръснаха – идеше време за празнуване, а единственият останал лентяй към този момент от цяло денонощие лежеше мъртвопиян, преварил празника. В другия ъгъл на стаята стенеше от ревматизъм дребна, осемдесет и пет годишна бабичка – прекарала в миналото някъде живота си като бавачка, в този момент умираше в самотност, охкаше, мърмореше и подвикваше на детето, тъй като то към този момент се боеше да се доближава до нейния ъгъл. Детето откри вода за пиянство някъде в пруста, само че не откри и троха самун, и към този момент за десети път отиваше да разсъни майка си. Най-накрая му стана ужасно в тъмното – вечерта от дълго време беше настъпила, а никой не възпламени огън. Като опипа лицето на майка си, детето се учуди, че тя въобще не помръдва и е студена като камък. „ Голям мраз е тук! “ – намерения си то, повъртя се, като че ли несъзнателно не запомнило да махне ръката си от рамото на покойницата, след това духна на пръстите си, с цел да ги стопли и внезапно, като откри на нара каскетчето си, тихо и пипайки се измъкна от мазето. И по-рано щеше да тръгне, но все се боеше от огромното куче горе на стълбите, което през целия ден не спря да вие пред вратата на съседите. Но кучето към този момент го нямаше и момчето внезапно се озова на улицата.

Божичко, какъв град! За пръв път в живота си виждаше такова нещо. Там, откъдето идваше, нощем мракът беше непроницаем и черен – на цялата улица имаше единствено един фенер. Ниските дървени къщи затваряха капаците на прозорците си; малко да се стъмни – и на открито към този момент нямаше никого, всички се прибираха по къщите, чуваше се единствено кучешки писък – глутници кучета, стотици и хиляди, виеха и лаеха по цяла нощ. Затова пък му беше доста топло и му даваха ястие, а тук – Господи! Да можеше да хапне нещо!

Само какъв звук и тропот се чува на открито, каква светлина, какъв брой хора, коне и файтони, и мраз, мраз! Замръзваща пара се подвига от забързаните коне, от топлите им муцуни, до момента в който дишат; в рохкавия сняг звънтят удрящите се в паважа подкови; всички се блъскат и – о, Господи, какъв брой му се желае на момчето да постави в устата най-малко хапка; и единствено по какъв начин го заболяха пръстчетата! Наблизо мина страж на реда и отвърна взор, с цел да не го спре на детето.

Ето още една улица... Виж ти какъв брой е необятна! Тук може и да те смачкат; единствено по какъв начин викат, едни тичат, други вървят, а каква светлина, каква светлина единствено! Това пък какво е? Гледай ти, голямо стъкло, зад стъклото – стая, я в стаята – дърво, което стига до тавана; това е елха, на елхата има толкоз доста свещички, толкоз доста златни хартийки и ябълки, към тях – куклички и мънички кончета, а в стаята тичат деца – пременени, чистички, смеят си и играят, ядат и пият нещо. Ето, едно момиченце стартира да танцува с едно момченце, единствено какъв брой хубаво е момиченцето! И музика има, чува се през стъклото. Гледа смаяно детето, малко остава да се засмее, само че в този момент и пръстчетата на краката го болят, а ръцете му са станали тъмночервени, към този момент не може да ги сгъва и в случай че ги помръдне, го болят. Изведнъж момчето се сеща какъв брой го болят пръстчетата, разплаква се и хуква нататък, а след това още веднъж, през другото стъкло, вижда стая, там също има елха, а по масите – всевъзможни пироги: с бадеми, червени, жълти; четири богати госпожи седят и който пристигна, дават му пирог, а вратата се отваря всяка минута, доста господа влизат от улицата вътре. Прокрадна се момчето, внезапно отвори вратата и влезе. Ох, по какъв начин започнаха да му крещят, да махат с ръце! Една госпожа бързо пристигна до него, пъхна му в ръката копейка и персонално отвори вратата, с цел да излезе. Само какъв брой се уплаши детето! А копейчицата му се изплъзна и взе да звънти по стъпалата – не можа да сгъне почервенелите си пръстчета, с цел да я задържи. Иска още веднъж да заплаче, само че към този момент се бои, тича ли тича и духа на ръцете си. Натъжава се, тъй като ненадейно усеща какъв брой е самотно и уплашено, но внезапно – о, Боже! Това пък в този момент какво е? Хората са се стълпили в изненада: на един прозорец зад стъклото има три дребни кукли, пременени в червени и зелени роклички и напълно като живи! Някакво старче седи и като че свири на огромна цигулка, поклащат в такт глави, гледат се и устните им мърдат – приказват, сигурно приказват, само че поради стъклото не се чува. Детето изначало си мисли, че са живи, а когато въпреки всичко се досеща, че и те са кукли, внезапно се разсмива. Никога не е виждало такива кукли, не знае, че имало и такива! Плаче му се, обаче куклите са от смешни по-смешни. Изведнъж усеща, че някой го хваща откъм гърба зад дрехата; едно огромно и зло момче, застанало паралелно, ненадейно го удря по главата, смъква му каскета и в добавка му подлага крайник. Търкулва се детето на земята, хората на часа стартират да викат, изгубило и мозъка, и дума, то скача, хуква и внезапно стига кой знае къде – минава през пролуката под една врата, влиза в някакъв непознат двор и кляка зад дървата: „ Тук няма да ме търсят, пък е и мрачно! “

Клечи там сгушено и от боязън не може да си поеме мирис, само че внезапно, напълно ненадейно, му става доста хубаво: ръцете и краката към този момент не го болят и усеща топлота, такава топлота, като че лежи на печката; след това потръпва цяло – ами да, наподобява е задрямало. Колко хубаво може да си поспи тук! „ Ще остана малко, след това още веднъж ще ида да виждам куклите – мисли си момчето и се усмихва, като си ги показва, - напълно като живи са! “ Изведнъж му се коства, че над него се е навела мама и му пее ария. „ Мамо, аз заспах, единствено какъв брой хубаво се спи тук! “

– Ела на моята елха, момченце! – внезапно прошепва над главата му спокоен глас.

Детето си мисли, че това отново е майка му, само че не, не е тя – кой го повика, не вижда, само че някой се навежда над него и го прегръща в тъмнината, а то му протяга ръката си и... внезапно – о, каква светлина! О, каква елха! А може би въобще не е елха, детето не е виждало такива дървета. Къде ли се намира в този момент? Всичко свети, всичко сияе, а в близост е цялостно с дребни кукли... Но не, това са момченца и момиченца, единствено че изтъкани от светлина – кръжат към него, летят, всички го целуват, подвигат го, понасят го, и ето – то също полита и какво да види: майка му го гледа и се смее радостно.

– Мамо, мамо! Колко е хубаво тук, мамо! – вика й момчето, още веднъж се целува с децата и му се желае по-скоро да им опише за куклите зад стъклото.
– Кои сте вие, момчета? Кои сте вие, девойки? – пито ги то засмяно, с обич.
– Това е елхата на Христос – дават отговор му те. – На този ден Христос постоянно прави елха за дечицата, които си нямат своя.

И детето схваща от тях, че момчетата и девойките също са били деца като него, само че едни замръзнали в кошниците, в които били подхвърлени на стълбите пред входните порти на петербургски служители, други спрели да дишат, изпратени от възпитателния дом при немарливи дами на изхранване, трети умрели на изсъхналата гръд на своите майки по време на самарския апетит, четвърти се задушили от смрадта в третокласните вагони, а в този момент всички са тук, в този момент всички са като ангели, всички са на посетители на Христос и самият той е измежду тях, протяга ръце и благославя децата и неверните им майки. И майките са тук, стоят в профил и плачат; всяка е познала своето момче или своето момиче, а децата летят към тях, целуват ги, изтриват сълзите с ръчичките си и ги молят да не плачат, тъй като тук им е толкоз хубаво...

Долу на двора метачите откриха телцето на дотичалото там и замръзнало зад дървата момче; откриха и майка му... Беше умряла преди него, само че двамата се събраха при Бог на небето...

Защо ли единствено съчиних такава история, толкоз несъответствуваща за един елементарен, рационален дневник, и то дневник на публицист? А бях заречен да пиша разкази на първо място за действителни събития! Там е работата обаче: все си мисля, все ми се коства, че това в действителност може да се е случило – имам поради станалото в мазето и зад дървата; а по отношение на елхата при Христос – просто не зная какво да ви кажа; дали е допустимо това да се е случило, или не... само че нали по тази причина пиша романи – тъй като мога да изобретявам?

Превод: Константин Константинов
От: „ Разкази за Рождество “, изд. Изток-Запад

Източник: webstage.net

СПОДЕЛИ СТАТИЯТА


Промоции

КОМЕНТАРИ
НАПИШИ КОМЕНТАР