Това е Марта Стюарт, която американците наричат Кралицата на дома.

Това е Марта Стюарт, която американците назовават Кралицата на дома. Тя готви, консервира, подрежда, провежда популярни празненства и живее щастливо по своите правила. Преди 81 години милиардерката е едно от 6-те деца на двама полски емигранти, кръстено на майка си.

До 1950 година към този момент към половин милион поляци живеят в рамките на Чикаго, самобитна столица на избягалите от изпепелената от Втората международна война Европа. Днес повече от 10 милиона поляци са американски жители, наследници на тогавашните бежанци.

От 24 февруари 2022-а до през днешния ден в Полша към този момент са се открили към 2 милиона украинци. 77 години след успеха над Адолф Хитлер, в 21-и век Русия сложи началото на нова стандартна война на Стария континент.

Според прогнозите на Организация на обединените нации поради войната в Украйна сред 2 милиона и половина и 6 млн. бежанци ще потърсят избавление от гибел и гонене. В новата и най-новата международна история всяка война провокира нови и нови талази от премествания на хора отвън рамките на личната им страна.

„ Струва ми се, че би трябвало да си напомним, че всички ние в някакъв интервал от време на нашата фамилна история сме били бежанци и имаме морална отговорност към страдащите, които са в неволя, с цел да им подадем ръка, а не да отвръщаме взор от тяхното страдалчество “, счита историкът доцент Мартин Иванов.

„ Много българи сме потомци на бежанци, доста. 00.56.38 Много хора идват тук и споделят - баба ми е бягала или дядо ми е бягал “, показва и Десислава Олованова, притежател на рекламна организация.

По здравословни аргументи тя не е в положение да тръгне към границата, с цел да прибере украинските майки с деца. Тя е част от фондацията „ Три дами “, провела специфичен пункт в София, който предходната събота и неделя събра три тона филантропична помощ.

„ Вече са влезнали над 40 000, най-вече дами и деца, това са извънредно доста деца и дами, те имат потребност безусловно всеки ден да ядат неща, бебета да им се поставят тези памперси, да се къпят с нещо. И от тук нататък, може би някой ден ще ги разкажем тези истории, стартира да се стича народ, стартира да се популяризира мълвата за този пункт. Идват безусловно възрастни хора, които могат да носят три консерви, връщат се по няколко пъти, с цел да донесат, голямо количество хора, които споделят желая да съм доброволец “, споделя Десислава Оланова.

В нейното семейство българският бежански въпрос не е термин от учебниците, а безконечен диалог с дълбоки и травматични корени.

„ По стичане на събитията и майка ми и татко ми са деца на хора, които са бягали от някъде. Майка ми е половин гъркиня, баба ми по линия на татко ми бяга от Западните околности, даже нейният татко е получил рана от патрон, т.е. не е било толкоз безобидно, избягали са с облеклата на гърба си. Те са били с ясното схващане, че в случай че не бягат, ще умрат. Или си жив и бягаш, или не е ясно какво ще ти се случи. Тази контузия в никакъв случай не отшумя “, споделя Десислава Олованова.

Тези събития са от времето когато Царство България влиза в няколко войни за национално обединяване на българите от Мизия, Тракия и Македония, претърпяло цялостен провал след Първата международна. Според разнообразни исторически източници от старите лимити потеглят към половин милион бежанци, които тогава съставляват 10 % от българското население.

Една година след подписването на Ньойския кротичък контракт, който постанова тежки репарации и не разрешава действието на българската войска, Народното събрание приема Закон за настаняване на бежанците.

„ Нашата българска страна тогава, макар извънредно тежкото си икономическо и политическо състояние, имайте поради голямата рецесия, която прекарва България след тази поредна национална злополука, тя не е единствено финансова, само че и прочувствена, ментална рецесия, още през 1920 година съумява да прокара един закон за настаняване на бежанците, за разпределяне на разнообразни помощи, имоти земя, където да построят своите домове. Земя от 50 декара, това е и почти междинната земя, която имат и българските селяни, т.е. не им се подмятат някакви трохи, доста лесна и автоматизирана процедура за признание на българското поданство, оказване на спешна помощ “, показва историкът Мартин Иванов.

Преди 102 години прадядото на Десислава Олованова - Асен Савов, който бяга от Цариброд, получава от държавното управление на Александър Стамболийски едно парче земя в тогавашните околности на София, а в този момент мястото е тъкмо до пазара в кв. „ Иван Вазов “.

Междувременно Стамболийски съумява да настрои против себе си огромна част от интелигенцията, македонските организации, белогвардейците, военните, комунистите. Свален с боен прелом и погубен по извънредно нечовечен метод, земеделският лидер остава едно от огромните имена в българската история през 20- ти и вечно печели сърцето на бежанеца Асен Савов, който до края остава член на земеделската организация.

„ Огромната доживотна признателност на хората, които са им подали ръка, в това число и на водача, за прародител ми Стамболийски беше нещо като господ и това възприятие на признателност беше безусловно преобладаващо “, спомня си още Десислава Олонова.

През 1926 година българската страна тегли заем под егидата на Обществото на народите с номинална стойност 2 400 000 английски лири и 4 500 000 американски $, с цел да отводни блата в региона на Бургас, да оземли над 200 000 бежанци, както и да финансира построяването на еднотипни къщи, по план, въодушевен от френския банкер Рене Шарон.

В началото на 20-ти век Фритьоф Нансен, чието име носи централна улица в София, е висш комисар на Обществото на народите за бежанците. Той поддържа милионите съветски и арменски бежанци, както и завръщането на българите от Западна Тракия, депортирани от егейските острови. Получава Нобелова премия за мир през 1922 година, а парите подарява за селскостопански станции в Поволжието и Украйна и оказване на помощ на гръцките бежанци.

Арменците и белогвардейците, които бягат у нас през разнообразни години от края на 19-ти и началото на 20-ти век, се употребяват от така наречен Нансенов паспорт, който разрешава гладко пътешестване и заселване. Този документ, който към 1942 година е приет в над 50 страни, още веднъж е дело на Фритьоф Нансен.

„ Българското държавно управление отпуска безвъзмездни влакове, които да ги превозят, защото най-вече идват арменци от тяхната общественост в Цариград и в близките региони, които се настаняват във Варна, в Пловдив, в Русе, в София, в огромните български градове. Българската страна тогава подава ръка към инородните, даже не православни, въпреки и християни, арменци. Просто мерилото тогава е било по-различно, може би имаме и по-вярващи, по-религиозни хора, които считат, че ще бъде честен грях ти да отвърнеш взор от страдащи хора, които минават около тебе “, споделя историкът Мартин Иванов.

В началото на 20-и век в България образците за съпричастност и помощ към изпадналите в неволя поради войните, без разлика от тяхната религия и националност, са били нещо естествено. Бежанците доста бързо се вписват в обществения и стопанския живот на страната.

„ Аз разпрострях трогателни писма на духовник, който написа до Комитета по настаняването на белоемигрантите след Гражданската война и моли да му дадат две сирачета, които той да отгледа дружно със своето семейство. Такива жестове популярност Богу виждаме и през днешния ден, само че те не са толкоз всеобщи “, отбелязва Мартин Иванов.

Цялото каботажно корабоплаване по Черно море напълно скоро е усвоено от съветските емигранти, производството на копринени произведения, памучни минава в ръцете на арменските занаятчии, златарство, търговия в ръцете на евреите, всеки способства със знанията, с уменията, които има.

Още в ранна възраст Десислава Олованова се среща лице в лице с войната и бежанците. В Ливан - библейско пространство и дребна страна в Близкия Изток, ръководена от католици, православни, сунити и шиити мюсюлмани, където бежанците не се опасяват, че ще ги убият или ще ги върнат назад.

„ Ако има страна в нашия район на света, която да е дала най-вече на бежанци, съразмерно, несъмнено, това е Ливан “, счита тя.

В Бейрут отива поради татко си Тодор Тодоров, който е боен сътрудник там и вижда по какъв начин етиката си пробива път даже по време на революция. С два бели флага - кулоар за цивилните.

„ Спират и двете страни, оставят цивилния да мине, да се прибере и да отиде на безвредно място и съм била очевидец на доста такива обстановки. Цивилното население се стичаше и до ден сегашен се смята за неприкосновено и от двете страни в тези горещи точки “, споделя Десислава Олованова.

Младата жена навършва пълноправие в ливанската столица с един паметен рожден ден. На 18 годишна възраст татко й я научава да сглобява и разглобява за 42 секунди автомат „ Калашников “. По норматив.

Днес Десислава Олованова към този момент е майка на три деца, която оказва помощ на украинските майки, търсещи леговище и заслон за себе си и за фамилиите си.

Сравнението сред отношението на агресора към бежанците от Украйна и бежанците в Ливан, които са жертва на разнообразни военни режими и спорове, демонстрира, че разпоредбите на войната и отбраната са се трансформирали.

„ Това да дадеш опция на цивилното население, което в никакъв случай не е отговорно в един спор, да се изтегли е било неписан закон. В момента не се съблюдава и това е доста, доста обезпокоително, тъй че в подтекста на тази смяна и на това прекрачване на тези неписани закони, не бих се учудила, в случай че майките са склонни и към този момент подхващат дейности да се отбраняват сами, и изцяло ги извинявам, тъй като аз самата съм майка на три деца и бих постъпила по същия метод “, показва Десислава Олованова.

По публични данни към 80% от хората, идващи от Украйна в България към този момент са декларирали предпочитание да се включат в трудовия пазар.

Българският бизнес разгласи, че може да предложи работа на към 200 000. Проблемът е, че българската страна първо би трябвало да обезпечи опция за децата да посещават детски градини, а след това майките им могат да бъдат наети като нова работна вълна.

Така украинските бежанки ще се трансфорат в част от нас. От нашите баби и дядовци би трябвало да знаем, че всички сме бежанци.

Или в случай че не знаем, в случай че не сме чували, в случай че не сме осъзнали мярата за човещина, Радой Ралин може да ни напомни диалектиката на човешката природа.

Човечество, какво се хвалиш,

че можеш жертвите да жалиш?

Това не е огромна крачка!

И баба ми е оплаквачка…

Най-лесното е да убиваш!

Най-трудното е да разсмиваш…