Една обикновена история за съсипани човешки съдби, война и емпатия |
Това е една история за война. Една от безбройните. Тя е любопитна в чисто човешки проект и поради метода на мислене на младежите, които, като рационални и образовани същества, могат да преценяват какъв брой безсмислено и безумно е това, което се случва на километри от границата ни. Вярно е, че още не ни е застигнал ужасът, само че кой може да подсигурява, че на следващия ден няма да се озовем в сходна на милионите украинци орис.
Тук имената нямат значение, значими са претекстовете. Защото това е история за съпричастност.
Условно ще го назовем Иван, на 36 година От години живее в Германия. Чистокръвен българин е. Професията му на търговец изисква непрестанно пътешестване, контакти, размишления в самолета на път за следващата страна, диалози с елементарни и по-необкиновени хора, шерване на общи или диаметрално разнообразни възгледи, които би трябвало да се премислят.
Иван е уверен, че протичащото се в Украйна е немислимо за ХХI век. Преди дни се е върнал от град в Полша на 30 км от украинската граница, само че още не може да се отърси от преживения смут от прелитащи военни самолети, чакащи американски войничета, които няма да влязат в Украйна, тъй като не е в НАТО, и уплашените погледи на живеещите до полосата на спора хора. Всичко това няма по какъв начин да не повлияе върху душeвността на всеки естествен човек. А Иван е подобен. И като всеки човек се опасява за бъдещето на децата си, за брачната половинка си, за родителите си. И се моли войната да свърши, само че не има вяра. По-скоро е уверен, че няма по какъв начин да се размине и ще попилее Европа.
По полските пътища се движи с автомобил и вижда... коли, прииждащи от всички краища на Европа, от които се вее украинското знаме. В тях има единствено мъже. Връщат се в родината си, с цел да се бият. Хора, които преди този момент са търсили прехранване на Запад в опит да вдигнат стандарта си - своя и на фамилиите си. Хора, които в никакъв случай през живата си не са стреляли по себеподобни, не са виждали разрушени здания и умиращи. Украйна е просто татковина и би трябвало да се отбрани. Никой не ги кара да го вършат. Но там е техният свят, околните им, приятелите им.
Иван е мислещ човек. Според него Путин е нарушител, откакто позволява да бъдат убивани почтени дами и деца, и изпраща на война младежи, които не знаят по какъв начин се държи пушка, само че с внушението, че това е просто обучение. Докато не се убедят в противното. Не устоя при мисълта, че би трябвало да се раздели с двете си деца и жена си, с цел да се бори за идея, която му е надълбоко непозната, в случай че и в България се случи сходно нещо.
Не харесва и Байдън поради двойния стандарт, Либия, Виетнам, Ирак. Нито може да проумее по какъв начин Европа - нашата Европа, разрешава всичко това да се случи. Наясно е с политиката за невмешателство, само че не харесва и двойния критерий на полумерки - " не харесваме Путин, обаче няма по какъв начин да се лишим от газа му ". Т.е. направихме каквото можахме, но не ни се получи, всичко си има граници. Това Иван не го схваща. Не го схващат и доста други хора.
Убеден е единствено в едно - славяни сме, не би трябвало - наложително е да си оказваме помощ. И тъй като сме хора, само че и тъй като сме една просвета, имаме общ генетичен код. И това не предстои на коментар. Не знае по какъв начин да го направи до деня, в който при поредна командировка не се оказва на гарата в Карлсруе. Там му се случва и друго - приказва по телефона и държи в ръката си закуска. Поради това маската му е смъкната. Две бдителни германки незабавно разпознават " врага ". Едната потегля към него и гледа неприятно. На това, другояче възпитаният Иван, взема решение да отговори със същото и се втренча в нея. Бдителната гражданка свива устни, промърморва нещо по негов адрес и се устремява към приятелката си за поддръжка.
Ядосан, Иван се " моли " да се върнат, с цел да се скара уместно с тях. Но в полезрението му попадат две дами с три деца. Още се нерви, само че едната от тях общително го пита на британски по какъв начин може да стигне до перон Z. Такъв перон няма, изяснява той и пита закъде са се запътили. Към Щутгарт, дават отговор му. А, влакът е същият, на който ще се кача и аз, ще ви покажа, споделя той. Завързва се диалог. От дума на дума схваща, че двете дами и трите хлапета на по 8, 10 и 12 година са от Украйна. Бягат от Киев още в първите дни на войната. Успели да си купят билети за " Луфтханза ", пътуват до Букурещ, лашкат се с децата по пътищата на Европа, до момента в който се озоват в Германия. Тръгнали за Щутгарт, тъй като там им дали обещание да ги приютят за две седмици. Какво ще вършат след това не знаят. Не знаят и дали ще ги одобрят домакините.
Нищо несъмнено няма. Какво се вижда по лицата им ли? Празни блуждаещи погледи, в които ужасът се е утаил и е избила безнадеждността. Утрепани от пътя и гладни, децата се пробват да намерят място, на което да поспят. Майките им пък се пробват да ги успокоят и да им дадат вяра, че това ще стане, когато се качат на влака. Разстоянието обаче не е задоволително за бездънен сън, тъй че ще би трябвало да се примирят, само че към момента не го знаят.
Точно празните очи и безнадеждният взор на тези хора втрещяват Иван. Първата му реакция е да пита дали имат подобаващи маски, тъй като във влака ще им създадат проблем и най-вероятно ще ги глобят. Нямат, разполагат единствено с еднократни медицински, които не правят работа. Вади от чантата маски и им ги дава. В чантата има и две ябълки, инцидентно останали. Децата ги виждат и очичките им светват. Иван им ги подава, едвам преглъщайки сълзите си.
Какво да направи? Вади визитка и споделя на дамите: Това е телефонът ми. Жена ми е у дома с децата. Ако се случи нещо и не намерите заслон, върнете се. Ще ни бъдете посетители. Ще се съберем някак в жилището. Децата и вие ще сте на сигурна място.
В последния миг се сеща за друго. Бръква в джоба си и вади всички пари в наличност и ги дава на дамите. В очите им се чете признателност и вяра. Намерили са сродна душа, съпричастност, емпатия. От непознат човек, само че не напълно. Дали се усещат по-добре? Едва ли. Сигурното е, че Иван се усеща извънредно. Представя си фамилията си в сходна обстановка.
Защо, по дяволите, се стигна дотук? Отговори доста и нито един, който да оправдае съсипването на милиони ориси.
Иван се опасява, опасяват се и неговите другари в България и Германия. Страхуват се от това да не бъде натиснато това копче, след което всичко ще се обезсмисли. И емпатията ще стане непотребна.
Тук имената нямат значение, значими са претекстовете. Защото това е история за съпричастност.
Условно ще го назовем Иван, на 36 година От години живее в Германия. Чистокръвен българин е. Професията му на търговец изисква непрестанно пътешестване, контакти, размишления в самолета на път за следващата страна, диалози с елементарни и по-необкиновени хора, шерване на общи или диаметрално разнообразни възгледи, които би трябвало да се премислят.
Иван е уверен, че протичащото се в Украйна е немислимо за ХХI век. Преди дни се е върнал от град в Полша на 30 км от украинската граница, само че още не може да се отърси от преживения смут от прелитащи военни самолети, чакащи американски войничета, които няма да влязат в Украйна, тъй като не е в НАТО, и уплашените погледи на живеещите до полосата на спора хора. Всичко това няма по какъв начин да не повлияе върху душeвността на всеки естествен човек. А Иван е подобен. И като всеки човек се опасява за бъдещето на децата си, за брачната половинка си, за родителите си. И се моли войната да свърши, само че не има вяра. По-скоро е уверен, че няма по какъв начин да се размине и ще попилее Европа.
По полските пътища се движи с автомобил и вижда... коли, прииждащи от всички краища на Европа, от които се вее украинското знаме. В тях има единствено мъже. Връщат се в родината си, с цел да се бият. Хора, които преди този момент са търсили прехранване на Запад в опит да вдигнат стандарта си - своя и на фамилиите си. Хора, които в никакъв случай през живата си не са стреляли по себеподобни, не са виждали разрушени здания и умиращи. Украйна е просто татковина и би трябвало да се отбрани. Никой не ги кара да го вършат. Но там е техният свят, околните им, приятелите им.
Иван е мислещ човек. Според него Путин е нарушител, откакто позволява да бъдат убивани почтени дами и деца, и изпраща на война младежи, които не знаят по какъв начин се държи пушка, само че с внушението, че това е просто обучение. Докато не се убедят в противното. Не устоя при мисълта, че би трябвало да се раздели с двете си деца и жена си, с цел да се бори за идея, която му е надълбоко непозната, в случай че и в България се случи сходно нещо.
Не харесва и Байдън поради двойния стандарт, Либия, Виетнам, Ирак. Нито може да проумее по какъв начин Европа - нашата Европа, разрешава всичко това да се случи. Наясно е с политиката за невмешателство, само че не харесва и двойния критерий на полумерки - " не харесваме Путин, обаче няма по какъв начин да се лишим от газа му ". Т.е. направихме каквото можахме, но не ни се получи, всичко си има граници. Това Иван не го схваща. Не го схващат и доста други хора.
Убеден е единствено в едно - славяни сме, не би трябвало - наложително е да си оказваме помощ. И тъй като сме хора, само че и тъй като сме една просвета, имаме общ генетичен код. И това не предстои на коментар. Не знае по какъв начин да го направи до деня, в който при поредна командировка не се оказва на гарата в Карлсруе. Там му се случва и друго - приказва по телефона и държи в ръката си закуска. Поради това маската му е смъкната. Две бдителни германки незабавно разпознават " врага ". Едната потегля към него и гледа неприятно. На това, другояче възпитаният Иван, взема решение да отговори със същото и се втренча в нея. Бдителната гражданка свива устни, промърморва нещо по негов адрес и се устремява към приятелката си за поддръжка.
Ядосан, Иван се " моли " да се върнат, с цел да се скара уместно с тях. Но в полезрението му попадат две дами с три деца. Още се нерви, само че едната от тях общително го пита на британски по какъв начин може да стигне до перон Z. Такъв перон няма, изяснява той и пита закъде са се запътили. Към Щутгарт, дават отговор му. А, влакът е същият, на който ще се кача и аз, ще ви покажа, споделя той. Завързва се диалог. От дума на дума схваща, че двете дами и трите хлапета на по 8, 10 и 12 година са от Украйна. Бягат от Киев още в първите дни на войната. Успели да си купят билети за " Луфтханза ", пътуват до Букурещ, лашкат се с децата по пътищата на Европа, до момента в който се озоват в Германия. Тръгнали за Щутгарт, тъй като там им дали обещание да ги приютят за две седмици. Какво ще вършат след това не знаят. Не знаят и дали ще ги одобрят домакините.
Нищо несъмнено няма. Какво се вижда по лицата им ли? Празни блуждаещи погледи, в които ужасът се е утаил и е избила безнадеждността. Утрепани от пътя и гладни, децата се пробват да намерят място, на което да поспят. Майките им пък се пробват да ги успокоят и да им дадат вяра, че това ще стане, когато се качат на влака. Разстоянието обаче не е задоволително за бездънен сън, тъй че ще би трябвало да се примирят, само че към момента не го знаят.
Точно празните очи и безнадеждният взор на тези хора втрещяват Иван. Първата му реакция е да пита дали имат подобаващи маски, тъй като във влака ще им създадат проблем и най-вероятно ще ги глобят. Нямат, разполагат единствено с еднократни медицински, които не правят работа. Вади от чантата маски и им ги дава. В чантата има и две ябълки, инцидентно останали. Децата ги виждат и очичките им светват. Иван им ги подава, едвам преглъщайки сълзите си.
Какво да направи? Вади визитка и споделя на дамите: Това е телефонът ми. Жена ми е у дома с децата. Ако се случи нещо и не намерите заслон, върнете се. Ще ни бъдете посетители. Ще се съберем някак в жилището. Децата и вие ще сте на сигурна място.
В последния миг се сеща за друго. Бръква в джоба си и вади всички пари в наличност и ги дава на дамите. В очите им се чете признателност и вяра. Намерили са сродна душа, съпричастност, емпатия. От непознат човек, само че не напълно. Дали се усещат по-добре? Едва ли. Сигурното е, че Иван се усеща извънредно. Представя си фамилията си в сходна обстановка.
Защо, по дяволите, се стигна дотук? Отговори доста и нито един, който да оправдае съсипването на милиони ориси.
Иван се опасява, опасяват се и неговите другари в България и Германия. Страхуват се от това да не бъде натиснато това копче, след което всичко ще се обезсмисли. И емпатията ще стане непотребна.
Източник: offnews.bg
КОМЕНТАРИ