Краят на един срам
Тони Николов,
След трийсетгодишни лутания с така наречен „ паметник монумент на руската войска “ в София омагьосаният кръг най-накрая стартира да се раздира. Съветският автомат „ Шпагин “ към този момент не господства над българската столица, което единствено по себе си има голямо символно значение. Прекъсват се нишките на вековна взаимозависимост, на политическо, икономическо, че и ментално подчиняване на българите от страна на Москва. Истеричните реакции на шепата посткомунисти или „ възражданци “ още по-ясно демонстрират за какво това трябваше да се случи и че борбата е за българското „ в този момент “. За да разберем кои сме и накъде отиваме като народ, какво ще е бъдещето на децата ни. Затова този монумент би трябвало да бъде демонтиран, реставриран и пратен в парка на тоталитаризма, където му е мястото. За да могат идващите генерации, виждайки го, да вършат разлика сред пропагандната неистина и историческата истина: да знаят какво е било, по какъв начин предците им са живели в несвобода и за какво това в никакъв случай повече не би трябвало да се повтаря.
От години най-малко два пъти на ден минавам около въпросния „ паметник на несвободата “. И различен път съм писал, че го върша не заради нравствен мазохизъм,
а като персонален митинг и от възприятие за позор,
че „ руската окупация “ над душите и мозъците на някои българи продължава.
Отдавна е изречено всичко, което има да се каже по този мотив. Многократно е оповестено и препубликувано писмото на един от основателите на паметника – огромния български ваятел проф. Любомир Далчев от 1993 година, в което той изрично упорства да се отстрани неговото присъединяване (включително орелефът „ Октомври “) и от първо лице свидетелства по какъв начин „ още с идването си на власт комунистическите водачи побързаха да изявят своята огромна признателност и още по-голяма угодливост и подмазване на узурпатора за подарената им власт и поддръжка “. И в жест на самопокаяние Любомир Далчев пита: И в този момент редно ли е на нашата българска земя още да стърчат паметниците – жалони на робството и жестокостта, на неправдите и униженията, на страха и съмнението? Никой народ няма да разреши и одобри такава подигравка – да търпи монументи за прослава на своите поробители.
Писмото на проф. Любомир Далчев е налично в интернет. Напомням това, та нека някой от депутатите се сети да прочете най-малко елементи от него на парламентарните прения в отговор на нервностите на Нинова, Гуцанов, Копейкин и компания.
Защото, видите ли,
„ варвари “ унищожавали шедьовър на българското изкуство!
Не, дами и господа, с демонтирането на ПСА се измива освен срамът от лицето на българската нация и позорните ѝ зависимости от Москва, само че се оправдават имената на огромни български създатели, принуждавани от тоталитарната агитация да основават „ руски кич “, от който надълбоко са се срамували. Всичко това е разказано по превъзходен метод в студията на проф. Димитър Аврамов „ Изкуство или агитация в бронз и камък? “, също налична в „ Портал Култура “. Който желае, дано прочете, с цел да знае.
И, второ, в този момент „ варвари “ демонтирали по противозаконен метод, без да разполагат с нужните документи! Не, дами и господа, „ варвари “ са тези, които в годините на Сталин са изсекли дърветата от ботаническата градина и са унищожили прелестната детска градина в пространството до зоопарка. Без даже да си създадат труда да узаконят цялата тази „ неистина от бронз и камък “.
В жест на самопокаяние Любомир Далчев пита: „ И в този момент редно ли е на нашата българска земя още да стърчат паметниците – жалони на робството и жестокостта, на неправдите и униженията, на страха и съмнението? “
Така че „ паметникът на руската неистина “ е незаконнороден още с появяването си – няма нотариален акт, няма техническа документи по построяването му, няма нищо, върху което да се стъпи, с цел да се вземат законови решения.
Министерството на културата не го припознава.
ПСА в никакъв случай не е бил включен в регистъра на културното завещание (нито преди, нито сега)
Чий е той тогава?
Не е и боен монумент (тъй като не е костница). Следователно Русия не може да претендира за каквото и да било в това отношение (като дан към паметта на нейни войници).
ПСА не участва в контракта за другарски връзки сред Руската федерация и Република България от 4.08.1992 година, нито в член 10-и от двустранното руско-българско съглашение за съдействие в региона на културата, образованието и културата от 19.04.1993 година
Така че, колкото и да ни заплашва путинската говорителка Мария Захарова, България не нарушава никакви контракти или двустранни съглашения. Става дума за български монумент, повдигнат в Народна република България в символ на сервилна взаимозависимост към Москва. И в правото на Република България е паметникът да бъде свален и пратен в музея.
И, трето, извънредно време е да се изрече на всеослушание истината за „ руската окупация “, чийто неприличен знак е това „ тоталитарно капище “ в самия център на София. Да, в продължение на половин век всичко в страната ни се е предписание по „ руски пример “, а локалните ни „ партийни и държавни ръководители “ са били единствено пионки на Кремъл.
Затова 2023 година е знакова с две срамни годишнини:
през 1963 година и 1973 година други Тодор Живков и Политбюро на Централен комитет на Българска комунистическа партия (чийто приемник е БСП) на два пъти скрито вършат опит да се заличи българската самостоятелност, като трансфорат страната ни в „ 16-а република на Съюз на съветските социалистически републики “! Нима това не е „ задоволително съображение “ за низвергването на МОЧА, както на софийски новоговор назовават този „ паметник на срама “? Повече от задоволително е. Заради националното ни достолепие. И с цел да не ни гледат с пренебрежение някой ден децата ни.
А що се отнася до интервала на „ чистата руска окупация “ (септември 1944 – декември 1947), когато България се ръководи еднолично от сталинския маршал Бирюзов, дано управлението на Народното събрание провежда прожекция за националните избраници на кино лентата „ Второто избавление “ (реж. Светослав Овчаров, сц. Евелина Келбечева, 2022). В него, въз основата на дълго засекретявани документи, намиращи се в ДА „ Архиви “, ясно е разказана тази мъчителна, а и в действителност срамна страница в най-новата ни история.
Колкото и да ни заплашва путинската говорителка Мария Захарова, България не нарушава никакви контракти или двустранни съглашения. Става дума за български монумент, повдигнат в Народна република България в символ на сервилна взаимозависимост към Москва.
Стъпка по стъпка е показано по какъв начин след 8 септември 1944 година е сложена под руски диктат цялата българска държавност и стопанска система. Как „ руските приятели “ изземат българските първични материали, конфискуват целия ни боен и търговски флот (заедно с шлеповете и стока за милиони). Как вкарват надзор над печата и книгоиздателство (със наложителна квота руски книги), по какъв начин още през 1945 година стартират да утвърждават сподели на непознати филми, защото било немислимо да се демонстрират толкоз филми от Дания, Италия, Чехословакия и Франция, както е записано в документ, носещ подписа на маршал Бирюзов. Как без каквато и да е юридическа глоба палачите на прословутия военачалник Филатов арестуват и изтезават български жители.
България е длъжна да изхранва в продължение на години 258 000 руски бойци, нахлули в страната ни с 6200 оръдия, 470 танка и 720 самолета. Нещо, което постанова тежък купонен режим за българските жители и настава апетит, до момента в който в това време с ешелони се изнасят българско зърно, тютюни, месо, мляко, дървен материал и текстил за Съюз на съветските социалистически републики. И то без пари или на безценица.
Папките в архивите пазят паникьосани донесения от регионални шефове и кметове (повечето от тях комунисти), които
не са в положение да утолят големите апетити на Червената войска
България на процедура банкрутира. Още при първия опит на външния министър на Отечествен фронт Петко Стайнов да съобщи някакво „ противоречие “ с грабежа на Москва, той е отхвърлен от поста си. Следващият опит на комунистическия водач Трайчо Костов „ въпреки всичко “ да има някакво възнаграждение за „ вземанията “ е осъден още по-строго. Сталин се доближава до него на банкет в Кремъл, смъква му очилата и го назовава „ лицемер “, поел по пътя на Тито. „ Искате да търгувате с нас по интернационалните цени, по този начин ли. Неблагодарници?! “… И Трайчо Костов заплаща това противоречие с главата си. А пропагандата тръби ли тръби за безкористната руска помощ. Същите нелепости и измислици, които в този момент папагалски преповтарят депутатите от Българска социалистическа партия. Да бяха най-малко изучили историята на личната си партия.
И това не е всичко. Окупационната руска войска години наред безчинства в България. Войниците на аленото знаме със сърпа и чука пиянстват, мародерстват, насилват български дами, убиват мъжете им, газят хора по пътищата, като че ли не са човешки същества, а хлебарки…
Споменава ли някой от бранителите на МОЧА тези обстоятелства?! Интересно какво ще ни кажат в отговор Нинова, Мая Манолова, Ваня Григорова, внукът на Пеко Таков или жителят Копейкин? Че не е истина? Че е долна неистина, „ фалшив “, клюка, писана в „ Посолството “? Формулирана в резюме в този си тип:
Известни са редица случаи на принуждение във връзка с локалното население от някои военнослужещи на тиловите елементи на Съветската войска.
Така да вземем за пример:
А) Произволно се лишават от локалното население работен добитък, каруци, хранителни артикули без знанието на локалната власт и без тя да е известена и без да се оформи по подобаващ метод изземването на животните и на питателните артикули.
Б) Произволно се изземат частните и държавни транспортни средства и смазочните масла. Това води до срив на есенната сеитба.
В) Някои военнослужещи в пияно положение нахлуват през нощта в частни домове в градовете и селата, грабят, а в някои случаи изнасилват дами и убиват мъже. В село Дивдядово е погубен, дружно с други, и член на комунистическата партия.
Кой е създател на тези редове?
Нито съм аз, нито е западната агитация.
Цитирам фрагмент от поверително писмо на самия „ водач “ Георги Димитров до „ бащата на народите “ и „ най-хубав другар на всички физкултурници “ Йосиф Висарионович Сталин, чийто дубликат се намира в българския държавен списък.
Общата картина е покъртителна. Става дума за стотици изнасилени български дами (поне за толкоз има данни в архивите), а броят им евентуално е в пъти повече. Мнозина от тях са се срамували да си го признаят, с цел да не се разчуе.
Само в един от описите в архивите попадат имената на 154 убити. Повечето от тях в домовете им или размазани на пътя, измежду тях и деца.
Няма народ с достолепие, който да издига монументи на своите насилници
и да тачи своите грабители. Паметникът допуска съответната „ памет “, а щом тя е скверна, мястото на сходен паметник е в музея.
Писателката Вера Мутафчиева свидетелства в един от томовете на своите „ Бивалици “ по какъв начин в края на 1944 година пияни руски военнослужещи я съзрели, сграбчили я и я помъкнали нанякъде. Тя обезверено се дърпала, молела ги да я оставят на мира, викала за помощ, до момента в който най-после, за неин шанс, я избавили български офицери. Други дами не са имали този късмет.
И още веднъж в прашните папки в архивите откриваме следното писмо (показано във кино лентата „ Второто избавление “):
Драги Десо,
Село Столник, 23 септември 1944 година
Тук стават неща, които ме задържат да се върна в София. Братушките са го блъснали през пръсти. Влизат в къщите в село, взимат си, каквото им би трябвало, и откакто ги нагостят и почерпят, стартират да задирят дамата на стопанина. Има доста случаи на обезчестяване на дами и деца, и народът е трепнал доста. Народът толкоз доста е наскърбен от тях, че всички очаквания, възлагани им по-рано, в този момент се изпариха незабавно. Крадат коне, каруци и изобщо каквото им попадне… Нощно време подвигат хората да им вършат баници и да им колят кокошки. Въобще страна злина и къде ще му излезе краят, не се вижда. Тия хора са непросветени и правят произволи, каквито и най-дивите племена не правят.
Ето действия на „ славната алена войска освободителка “, които вършат наличието на сходен монумент в центъра на София невероятно.
Няма народ с достолепие, който да издига монументи на своите насилници и да тачи своите грабители. Паметникът допуска съответната „ памет “, а щом тя е скверна, мястото на сходен паметник е в музея.
„ Местата на паметта “ са значими. За София, а и за цяла България. Защото по формулата на моя преподавател, огромния френски историк Пиер Нора, таман тези „ места наизуст “ ни дават опцията да разберем кои сме, и то в светлината на това, което не сме.
След трийсетгодишни лутания с така наречен „ паметник монумент на руската войска “ в София омагьосаният кръг най-накрая стартира да се раздира. Съветският автомат „ Шпагин “ към този момент не господства над българската столица, което единствено по себе си има голямо символно значение. Прекъсват се нишките на вековна взаимозависимост, на политическо, икономическо, че и ментално подчиняване на българите от страна на Москва. Истеричните реакции на шепата посткомунисти или „ възражданци “ още по-ясно демонстрират за какво това трябваше да се случи и че борбата е за българското „ в този момент “. За да разберем кои сме и накъде отиваме като народ, какво ще е бъдещето на децата ни. Затова този монумент би трябвало да бъде демонтиран, реставриран и пратен в парка на тоталитаризма, където му е мястото. За да могат идващите генерации, виждайки го, да вършат разлика сред пропагандната неистина и историческата истина: да знаят какво е било, по какъв начин предците им са живели в несвобода и за какво това в никакъв случай повече не би трябвало да се повтаря.
От години най-малко два пъти на ден минавам около въпросния „ паметник на несвободата “. И различен път съм писал, че го върша не заради нравствен мазохизъм,
а като персонален митинг и от възприятие за позор,
че „ руската окупация “ над душите и мозъците на някои българи продължава.
Отдавна е изречено всичко, което има да се каже по този мотив. Многократно е оповестено и препубликувано писмото на един от основателите на паметника – огромния български ваятел проф. Любомир Далчев от 1993 година, в което той изрично упорства да се отстрани неговото присъединяване (включително орелефът „ Октомври “) и от първо лице свидетелства по какъв начин „ още с идването си на власт комунистическите водачи побързаха да изявят своята огромна признателност и още по-голяма угодливост и подмазване на узурпатора за подарената им власт и поддръжка “. И в жест на самопокаяние Любомир Далчев пита: И в този момент редно ли е на нашата българска земя още да стърчат паметниците – жалони на робството и жестокостта, на неправдите и униженията, на страха и съмнението? Никой народ няма да разреши и одобри такава подигравка – да търпи монументи за прослава на своите поробители.
Писмото на проф. Любомир Далчев е налично в интернет. Напомням това, та нека някой от депутатите се сети да прочете най-малко елементи от него на парламентарните прения в отговор на нервностите на Нинова, Гуцанов, Копейкин и компания.
Защото, видите ли,
„ варвари “ унищожавали шедьовър на българското изкуство!
Не, дами и господа, с демонтирането на ПСА се измива освен срамът от лицето на българската нация и позорните ѝ зависимости от Москва, само че се оправдават имената на огромни български създатели, принуждавани от тоталитарната агитация да основават „ руски кич “, от който надълбоко са се срамували. Всичко това е разказано по превъзходен метод в студията на проф. Димитър Аврамов „ Изкуство или агитация в бронз и камък? “, също налична в „ Портал Култура “. Който желае, дано прочете, с цел да знае.
И, второ, в този момент „ варвари “ демонтирали по противозаконен метод, без да разполагат с нужните документи! Не, дами и господа, „ варвари “ са тези, които в годините на Сталин са изсекли дърветата от ботаническата градина и са унищожили прелестната детска градина в пространството до зоопарка. Без даже да си създадат труда да узаконят цялата тази „ неистина от бронз и камък “.
В жест на самопокаяние Любомир Далчев пита: „ И в този момент редно ли е на нашата българска земя още да стърчат паметниците – жалони на робството и жестокостта, на неправдите и униженията, на страха и съмнението? “
Така че „ паметникът на руската неистина “ е незаконнороден още с появяването си – няма нотариален акт, няма техническа документи по построяването му, няма нищо, върху което да се стъпи, с цел да се вземат законови решения.
Министерството на културата не го припознава.
ПСА в никакъв случай не е бил включен в регистъра на културното завещание (нито преди, нито сега)
Чий е той тогава?
Не е и боен монумент (тъй като не е костница). Следователно Русия не може да претендира за каквото и да било в това отношение (като дан към паметта на нейни войници).
ПСА не участва в контракта за другарски връзки сред Руската федерация и Република България от 4.08.1992 година, нито в член 10-и от двустранното руско-българско съглашение за съдействие в региона на културата, образованието и културата от 19.04.1993 година
Така че, колкото и да ни заплашва путинската говорителка Мария Захарова, България не нарушава никакви контракти или двустранни съглашения. Става дума за български монумент, повдигнат в Народна република България в символ на сервилна взаимозависимост към Москва. И в правото на Република България е паметникът да бъде свален и пратен в музея.
И, трето, извънредно време е да се изрече на всеослушание истината за „ руската окупация “, чийто неприличен знак е това „ тоталитарно капище “ в самия център на София. Да, в продължение на половин век всичко в страната ни се е предписание по „ руски пример “, а локалните ни „ партийни и държавни ръководители “ са били единствено пионки на Кремъл.
Затова 2023 година е знакова с две срамни годишнини:
през 1963 година и 1973 година други Тодор Живков и Политбюро на Централен комитет на Българска комунистическа партия (чийто приемник е БСП) на два пъти скрито вършат опит да се заличи българската самостоятелност, като трансфорат страната ни в „ 16-а република на Съюз на съветските социалистически републики “! Нима това не е „ задоволително съображение “ за низвергването на МОЧА, както на софийски новоговор назовават този „ паметник на срама “? Повече от задоволително е. Заради националното ни достолепие. И с цел да не ни гледат с пренебрежение някой ден децата ни.
А що се отнася до интервала на „ чистата руска окупация “ (септември 1944 – декември 1947), когато България се ръководи еднолично от сталинския маршал Бирюзов, дано управлението на Народното събрание провежда прожекция за националните избраници на кино лентата „ Второто избавление “ (реж. Светослав Овчаров, сц. Евелина Келбечева, 2022). В него, въз основата на дълго засекретявани документи, намиращи се в ДА „ Архиви “, ясно е разказана тази мъчителна, а и в действителност срамна страница в най-новата ни история.
Колкото и да ни заплашва путинската говорителка Мария Захарова, България не нарушава никакви контракти или двустранни съглашения. Става дума за български монумент, повдигнат в Народна република България в символ на сервилна взаимозависимост към Москва.
Стъпка по стъпка е показано по какъв начин след 8 септември 1944 година е сложена под руски диктат цялата българска държавност и стопанска система. Как „ руските приятели “ изземат българските първични материали, конфискуват целия ни боен и търговски флот (заедно с шлеповете и стока за милиони). Как вкарват надзор над печата и книгоиздателство (със наложителна квота руски книги), по какъв начин още през 1945 година стартират да утвърждават сподели на непознати филми, защото било немислимо да се демонстрират толкоз филми от Дания, Италия, Чехословакия и Франция, както е записано в документ, носещ подписа на маршал Бирюзов. Как без каквато и да е юридическа глоба палачите на прословутия военачалник Филатов арестуват и изтезават български жители.
България е длъжна да изхранва в продължение на години 258 000 руски бойци, нахлули в страната ни с 6200 оръдия, 470 танка и 720 самолета. Нещо, което постанова тежък купонен режим за българските жители и настава апетит, до момента в който в това време с ешелони се изнасят българско зърно, тютюни, месо, мляко, дървен материал и текстил за Съюз на съветските социалистически републики. И то без пари или на безценица.
Папките в архивите пазят паникьосани донесения от регионални шефове и кметове (повечето от тях комунисти), които
не са в положение да утолят големите апетити на Червената войска
България на процедура банкрутира. Още при първия опит на външния министър на Отечествен фронт Петко Стайнов да съобщи някакво „ противоречие “ с грабежа на Москва, той е отхвърлен от поста си. Следващият опит на комунистическия водач Трайчо Костов „ въпреки всичко “ да има някакво възнаграждение за „ вземанията “ е осъден още по-строго. Сталин се доближава до него на банкет в Кремъл, смъква му очилата и го назовава „ лицемер “, поел по пътя на Тито. „ Искате да търгувате с нас по интернационалните цени, по този начин ли. Неблагодарници?! “… И Трайчо Костов заплаща това противоречие с главата си. А пропагандата тръби ли тръби за безкористната руска помощ. Същите нелепости и измислици, които в този момент папагалски преповтарят депутатите от Българска социалистическа партия. Да бяха най-малко изучили историята на личната си партия.
И това не е всичко. Окупационната руска войска години наред безчинства в България. Войниците на аленото знаме със сърпа и чука пиянстват, мародерстват, насилват български дами, убиват мъжете им, газят хора по пътищата, като че ли не са човешки същества, а хлебарки…
Споменава ли някой от бранителите на МОЧА тези обстоятелства?! Интересно какво ще ни кажат в отговор Нинова, Мая Манолова, Ваня Григорова, внукът на Пеко Таков или жителят Копейкин? Че не е истина? Че е долна неистина, „ фалшив “, клюка, писана в „ Посолството “? Формулирана в резюме в този си тип:
Известни са редица случаи на принуждение във връзка с локалното население от някои военнослужещи на тиловите елементи на Съветската войска.
Така да вземем за пример:
А) Произволно се лишават от локалното население работен добитък, каруци, хранителни артикули без знанието на локалната власт и без тя да е известена и без да се оформи по подобаващ метод изземването на животните и на питателните артикули.
Б) Произволно се изземат частните и държавни транспортни средства и смазочните масла. Това води до срив на есенната сеитба.
В) Някои военнослужещи в пияно положение нахлуват през нощта в частни домове в градовете и селата, грабят, а в някои случаи изнасилват дами и убиват мъже. В село Дивдядово е погубен, дружно с други, и член на комунистическата партия.
Кой е създател на тези редове?
Нито съм аз, нито е западната агитация.
Цитирам фрагмент от поверително писмо на самия „ водач “ Георги Димитров до „ бащата на народите “ и „ най-хубав другар на всички физкултурници “ Йосиф Висарионович Сталин, чийто дубликат се намира в българския държавен списък.
Общата картина е покъртителна. Става дума за стотици изнасилени български дами (поне за толкоз има данни в архивите), а броят им евентуално е в пъти повече. Мнозина от тях са се срамували да си го признаят, с цел да не се разчуе.
Само в един от описите в архивите попадат имената на 154 убити. Повечето от тях в домовете им или размазани на пътя, измежду тях и деца.
Няма народ с достолепие, който да издига монументи на своите насилници
и да тачи своите грабители. Паметникът допуска съответната „ памет “, а щом тя е скверна, мястото на сходен паметник е в музея.
Писателката Вера Мутафчиева свидетелства в един от томовете на своите „ Бивалици “ по какъв начин в края на 1944 година пияни руски военнослужещи я съзрели, сграбчили я и я помъкнали нанякъде. Тя обезверено се дърпала, молела ги да я оставят на мира, викала за помощ, до момента в който най-после, за неин шанс, я избавили български офицери. Други дами не са имали този късмет.
И още веднъж в прашните папки в архивите откриваме следното писмо (показано във кино лентата „ Второто избавление “):
Драги Десо,
Село Столник, 23 септември 1944 година
Тук стават неща, които ме задържат да се върна в София. Братушките са го блъснали през пръсти. Влизат в къщите в село, взимат си, каквото им би трябвало, и откакто ги нагостят и почерпят, стартират да задирят дамата на стопанина. Има доста случаи на обезчестяване на дами и деца, и народът е трепнал доста. Народът толкоз доста е наскърбен от тях, че всички очаквания, възлагани им по-рано, в този момент се изпариха незабавно. Крадат коне, каруци и изобщо каквото им попадне… Нощно време подвигат хората да им вършат баници и да им колят кокошки. Въобще страна злина и къде ще му излезе краят, не се вижда. Тия хора са непросветени и правят произволи, каквито и най-дивите племена не правят.
Ето действия на „ славната алена войска освободителка “, които вършат наличието на сходен монумент в центъра на София невероятно.
Няма народ с достолепие, който да издига монументи на своите насилници и да тачи своите грабители. Паметникът допуска съответната „ памет “, а щом тя е скверна, мястото на сходен паметник е в музея.
„ Местата на паметта “ са значими. За София, а и за цяла България. Защото по формулата на моя преподавател, огромния френски историк Пиер Нора, таман тези „ места наизуст “ ни дават опцията да разберем кои сме, и то в светлината на това, което не сме.
Източник: faktor.bg
КОМЕНТАРИ