Буферен хуманизъм
Тони Николов,
Има едно значимо предписание в живота: би трябвало да можем да погледнем на рецесиите, стоварили се върху нас, освен през своите, само че и през непознати очи. Включително и като ориентир за това какви хора сме ние, поради положението на българското общество и разделното време, в което живеем.
След 24 февруари доста неща в България са напълно разнообразни. България влезе в съветския лист на „ вражеските страни “, колкото и това да наранява родните русофили. Изчезнаха предходни разграничителни линии, появиха се нови, разделянето русофили/русофоби е по-силно от всеки път. А ориста на Украйна се трансформира в общ европейски проблем, в това число поради милионите дами с деца, потърсили при нас леговище от войната.
Всяка война поляризира хората. Злото навдига глава, само че и положителното в отговор избуява. Оказа се, че българите като цяло са състрадателни хора, без значение от безконечните ни самоожалвания, че сме най-бедните и нещастните в света. Видя се, че гражданският бранш в страната е узрял за дейности в сериозни обстановки: украинските бежанци биваха посрещани от самоорганизирани доброволци, хора им отваряха домовете си, на всички места се събираха пари, облекла и храна, преди да е ясно ще има ли или по кое време ще пристигна съответната помощ от страната. Дотук добре. Този тест по човещина българите устояха не по-зле от поляците или румънците.
Онова, от което горчи, е реакцията на държавните институции. Няма да не помни по какъв начин на 16 март, когато вълната от дами с деца прииждаше към нас, представителка на организация, подпомагаща бежанците на първа линия, с яд съобщи пред БНР, че я е позор от бездействието на страната. Защото я няма. Доброволците изнемогват, голям брой хора оказват помощ с каквото могат, а българската страна отсъства. Последваха опровержения, разяснения, че към този момент е основан Национален щаб, че той даже функционирал още преди да бъде публично основан и така нататък Но съм запомнил тази дата. Става дума за първите две седмици на филантропичната рецесия, в които доброволците поеха грижата за бежанците. И дано признаем – оправиха се доста добре.
След което държавните институции, тромаво и предвид на техния административен потенциал, започнаха да влизат в ролята си. От средата на март настаняването в хотелите по морето стана „ държавна поръчка “. Бяха заделени и съответните средства. Но дано уточним – обезщетени по европейски стратегии. По този метод държавното управление на Кирил Петков реши да даде рамо на българския туризъм. И съумя. Хотелиерите бяха удовлетворени. Представители на туристическия отрасъл признават, че в никакъв случай по морето не е имало толкоз сполучлив ранен сезон. Оказа се, че настаняването на украинците в хотелите дотук коства към 60 млн. лева (данни, оповестени неотдавна от заместник-министърка на туризма), а в края на април се пренасочиха 148 млн. лева от европейските средства, особено за украинските бежанци. Ако теглим чертата, виждаме, че остават задоволително средства. Има пари за втори, че и за трети стадий до края на годината.
И тук изникват въпроси. Защо издръжката на украинските бежанци след 31 май беше внезапно понижена от 40 лева на 15 лева дневно? Нима животът в България внезапно е поевтинял? И кой навътре в страната ще ги поеме при тези условия? Нали има провиснал задоволителен европейски запас? И най-важното – какво се направи за интеграцията на тези хора? Имаше ли курсове по български език за украинките, които считат да си търсят работа? Някой зае ли се (за тези два месеца!) да опише какви са професионалните умения на потърсилите протекция хора? Стана ясно, че измежду тях има медицински фрагменти, преподаватели, хора с опит в земеделието.
Там е работата обаче, че администрацията в България постоянно е заета с доста неща. И най-много със самата себе си. От най-малко два месеца малките екрани излъчват „ тревожни репортажи “, в които украински майки с безпокойствие споделят, че не знаят къде ще отидат след 31 май, нито какво ще вършат след тази дата.
А най-големият проблем е, че българската администрация (и Националният щаб за бежанците) не престават да гледат на хората, избягали от войната, на първо място като на имена в кутийките на екселска таблица. Слагаме тези тук и тези тук, а след 31 май ги местим там и там. Ние взимаме решенията. Защо да ги осведомяваме? Трябва ли някой да беседва с тях, най-малко да им каже къде отиват с децата си и какъв брой ще останат там? Нима е належащо? Как няма да са съгласни?
И в случай че по някакви аргументи откажат да се подчинят или стачкуват, тогава ги сплашваме и наказваме – с „ буферен лагер “ от контейнери и ограждения с бодлива тел – да им уврат главите. Все отново не са изхвърлени на улицата, нали така… Въпрос на „ буферен хуманизъм “.
* * *
Представете си по какъв начин наподобява всичко това през погледа на украинска майка с дете, бежанка от Харков или Николаев. Руските бомбардировки са я принудили да бяга. Домът ѝ е изумен, мъжът ѝ е останал да пази страната си. Успява да стигне до румънската граница като част от големия поток бягащи хора. Там я посрещат доброволци от разнообразни страни. Предлагат ѝ да замине за България. Близка страна с разбираем език. Съгласява се. Настаняват я в дребен хотел на морето. Хората, които я посрещат, са съпричастни, държат се добре. Постепенно стартира да се съвзема. Трудно се ориентира къде е и какво ще прави. Има безпорядък с формулярите за протекция, няма информация на родния ѝ език. Чака цели дни на едни безкрайни опашки, само че най-после получава заветната зелена карта за протекция. Смята, че тя и детето ѝ са на несъмнено място. През април е студено и момчето се простудява. Боли го гърло, би трябвало да го заведе на доктор. В хотела ѝ изясняват, че с здравната помощ е мъчно в България. Сама заплаща за обзор, защото няма персонален доктор. Свиква и с това.
Дните летят, само че тя продължава да не знае какво ще прави след 31 май. В хотела хората са общителни, само че и те не са на ясно. Обещават ѝ да попитат. Жените към нея също са обезпокоени. Опитват се да позвънят на някакъв даден им телефонен номер, само че там никой не дава отговор. Българската администрация е май много тромава. От хотела им оповестяват, че след 2 юни имат други резервации. Да са наясно, че няма по какъв начин да останат, даже против възнаграждение.
От средата на май стартират да се попълнят някакви анкетни карти по електронен път. Опитва, само че системата я изхвърля. Веднъж. Два пъти. Чак на 25 май съумява. Говори се, че щели да ги разселват из вътрешността на страната. Никой не знае къде. Не познават България. Вижда обезпокоените лица и на други украинки. Едната от тях чака дете, бои се по какъв начин ще понесе пътуването. Никой до момента не я е потърсил, макар нейното състояние.
Започват да приказват, че ще ги разпилян в дребни обитаеми места в планините, където няма работа. Носят се всевъзможни клюки. Българи, с които се среща, ѝ споделят, че по този начин е в България – всичко се узнава и се случва в последния миг. А тя е добра фризьорка, желае да е в по-голям град, където би могла да работи в фешън салон. Синът ѝ е астматик, от време на време прави рецесии, би трябвало наоколо да има болница. Попълва тези си условия в анкетата. Не счита, че са „ празни искания “.
На 31 май ѝ оповестяват да чака с куфар на рецепцията. Ще ги местят. Къде? Където има място, ѝ споделят в отговор. В последния миг посочват мястото, тя ревизира в интернет. Оказва се планински ваканционен лагер. Наоколо няма работа. До най-близката болница се пътува най-малко час и половина.
Решава да не замине. Ще търси квартира в Бургас с дребното скътани пари. Месец-два ще изкара някак. После ще види. Пред хотела се събират украинци, които стачкуват със същите причини. Казват, че имат правото да са осведомени. И тогава да решат.
От името на управляващите дама на негоден съветски им декларира, че това били техни „ прищявки “. Наоколо плачат бебета. Детската храна е свършила. На стара жена ѝ прилошава, диабетичка е. Жената недоумява: „ Информация – нула. Организация – нула “. Млада жена с дете също отхвърля да се качи в рейса. Казва, че е лекарка от Херсон и отпътува за Полша. В България всичко е безпорядък.
Съобщават им, че вицепремиерката Калина Константинова, отговаряща за украинските бежанци, е излязла с видео, субтитрирано на украински, има го в Youtube. Гледат го през телефоните си. От него схващат, че са черни неблагодарници. В уеб страницата на организацията на украинците в България са представени и думи на премиера Петков, изречени в Брюксел. Призивът е: стига са водили „ първокласно битие “, време е да заживеят като същински бежанци. Покрусата им е цялостна.
* * *
Историята не е измислена, съединена е от разказите и реакциите на украински бежанки, които наблюдавах в телевизионните репортажи.
И не мога да не запитам: за какво трябваше да се стигне дотук? Защо цялата тази вълна на безкористна помощ се оплеска по толкоз безразсъден метод?
Направо е алогично. Справихме се като общество и страна с пика на бежанската вълна и то без да се разпъват палаткови лагери. Украинските майки с деца бяха посрещнати с отворени сърца. Очакваше се да стартира развой на тяхната интеграция. Сега противоположното – ще ги набутваме в палаткови лагери, тъй като били „ капризни курортисти “, а трябвало да поживеят като бежанци. Нали държавното управление ги настани в същите тези хотели и то в поддръжка на туристическия отрасъл? А престоят им се заплати с европейски средства?
Каква тогава е задачата на безумното „ показно “? На цялото това разделяне, в което едни майки с деца (може би „ най-послушните “) биват пращани в станции на Министерски съвет, а други майки с деца, слизайки от рейсовете, се озовават в „ буферната зона “ на Елхово, наблъскани в контейнери в жегата? Без климатик, без никаква зеленина за децата, с общи мивки като в казармите. От медиите научаваме, че там има проблеми с прехраната, а и не доближава вода.
Това в действителност е срам.
Става дума за човешки ориси. Сред тях сигурно има и хора с всевъзможни искания или с персонални благоприятни условия. Но нали в Путинова Русия хора се водят по административен път и под ескорт – без осведоменото им единодушие – там, където властта е решила да ги засели. В европейска България не могат да се случват сходни неща.
Срамно е да се следи и друго. Как се прави опит този крах на администрацията и този цялостен неуспех в връзката ѝ с бежанците да се стовари върху едни хора в неволя. Боже опази, в случай че това е „ ефикасното ръководство “ на вицепремиерката Константинова. Хуманността няма нищо общо с този „ буферен хуманизъм “.
Има едно значимо предписание в живота: би трябвало да можем да погледнем на рецесиите, стоварили се върху нас, освен през своите, само че и през непознати очи. Включително и като ориентир за това какви хора сме ние, поради положението на българското общество и разделното време, в което живеем.
След 24 февруари доста неща в България са напълно разнообразни. България влезе в съветския лист на „ вражеските страни “, колкото и това да наранява родните русофили. Изчезнаха предходни разграничителни линии, появиха се нови, разделянето русофили/русофоби е по-силно от всеки път. А ориста на Украйна се трансформира в общ европейски проблем, в това число поради милионите дами с деца, потърсили при нас леговище от войната.
Всяка война поляризира хората. Злото навдига глава, само че и положителното в отговор избуява. Оказа се, че българите като цяло са състрадателни хора, без значение от безконечните ни самоожалвания, че сме най-бедните и нещастните в света. Видя се, че гражданският бранш в страната е узрял за дейности в сериозни обстановки: украинските бежанци биваха посрещани от самоорганизирани доброволци, хора им отваряха домовете си, на всички места се събираха пари, облекла и храна, преди да е ясно ще има ли или по кое време ще пристигна съответната помощ от страната. Дотук добре. Този тест по човещина българите устояха не по-зле от поляците или румънците.
Онова, от което горчи, е реакцията на държавните институции. Няма да не помни по какъв начин на 16 март, когато вълната от дами с деца прииждаше към нас, представителка на организация, подпомагаща бежанците на първа линия, с яд съобщи пред БНР, че я е позор от бездействието на страната. Защото я няма. Доброволците изнемогват, голям брой хора оказват помощ с каквото могат, а българската страна отсъства. Последваха опровержения, разяснения, че към този момент е основан Национален щаб, че той даже функционирал още преди да бъде публично основан и така нататък Но съм запомнил тази дата. Става дума за първите две седмици на филантропичната рецесия, в които доброволците поеха грижата за бежанците. И дано признаем – оправиха се доста добре.
След което държавните институции, тромаво и предвид на техния административен потенциал, започнаха да влизат в ролята си. От средата на март настаняването в хотелите по морето стана „ държавна поръчка “. Бяха заделени и съответните средства. Но дано уточним – обезщетени по европейски стратегии. По този метод държавното управление на Кирил Петков реши да даде рамо на българския туризъм. И съумя. Хотелиерите бяха удовлетворени. Представители на туристическия отрасъл признават, че в никакъв случай по морето не е имало толкоз сполучлив ранен сезон. Оказа се, че настаняването на украинците в хотелите дотук коства към 60 млн. лева (данни, оповестени неотдавна от заместник-министърка на туризма), а в края на април се пренасочиха 148 млн. лева от европейските средства, особено за украинските бежанци. Ако теглим чертата, виждаме, че остават задоволително средства. Има пари за втори, че и за трети стадий до края на годината.
И тук изникват въпроси. Защо издръжката на украинските бежанци след 31 май беше внезапно понижена от 40 лева на 15 лева дневно? Нима животът в България внезапно е поевтинял? И кой навътре в страната ще ги поеме при тези условия? Нали има провиснал задоволителен европейски запас? И най-важното – какво се направи за интеграцията на тези хора? Имаше ли курсове по български език за украинките, които считат да си търсят работа? Някой зае ли се (за тези два месеца!) да опише какви са професионалните умения на потърсилите протекция хора? Стана ясно, че измежду тях има медицински фрагменти, преподаватели, хора с опит в земеделието.
Там е работата обаче, че администрацията в България постоянно е заета с доста неща. И най-много със самата себе си. От най-малко два месеца малките екрани излъчват „ тревожни репортажи “, в които украински майки с безпокойствие споделят, че не знаят къде ще отидат след 31 май, нито какво ще вършат след тази дата.
А най-големият проблем е, че българската администрация (и Националният щаб за бежанците) не престават да гледат на хората, избягали от войната, на първо място като на имена в кутийките на екселска таблица. Слагаме тези тук и тези тук, а след 31 май ги местим там и там. Ние взимаме решенията. Защо да ги осведомяваме? Трябва ли някой да беседва с тях, най-малко да им каже къде отиват с децата си и какъв брой ще останат там? Нима е належащо? Как няма да са съгласни?
И в случай че по някакви аргументи откажат да се подчинят или стачкуват, тогава ги сплашваме и наказваме – с „ буферен лагер “ от контейнери и ограждения с бодлива тел – да им уврат главите. Все отново не са изхвърлени на улицата, нали така… Въпрос на „ буферен хуманизъм “.
* * *
Представете си по какъв начин наподобява всичко това през погледа на украинска майка с дете, бежанка от Харков или Николаев. Руските бомбардировки са я принудили да бяга. Домът ѝ е изумен, мъжът ѝ е останал да пази страната си. Успява да стигне до румънската граница като част от големия поток бягащи хора. Там я посрещат доброволци от разнообразни страни. Предлагат ѝ да замине за България. Близка страна с разбираем език. Съгласява се. Настаняват я в дребен хотел на морето. Хората, които я посрещат, са съпричастни, държат се добре. Постепенно стартира да се съвзема. Трудно се ориентира къде е и какво ще прави. Има безпорядък с формулярите за протекция, няма информация на родния ѝ език. Чака цели дни на едни безкрайни опашки, само че най-после получава заветната зелена карта за протекция. Смята, че тя и детето ѝ са на несъмнено място. През април е студено и момчето се простудява. Боли го гърло, би трябвало да го заведе на доктор. В хотела ѝ изясняват, че с здравната помощ е мъчно в България. Сама заплаща за обзор, защото няма персонален доктор. Свиква и с това.
Дните летят, само че тя продължава да не знае какво ще прави след 31 май. В хотела хората са общителни, само че и те не са на ясно. Обещават ѝ да попитат. Жените към нея също са обезпокоени. Опитват се да позвънят на някакъв даден им телефонен номер, само че там никой не дава отговор. Българската администрация е май много тромава. От хотела им оповестяват, че след 2 юни имат други резервации. Да са наясно, че няма по какъв начин да останат, даже против възнаграждение.
От средата на май стартират да се попълнят някакви анкетни карти по електронен път. Опитва, само че системата я изхвърля. Веднъж. Два пъти. Чак на 25 май съумява. Говори се, че щели да ги разселват из вътрешността на страната. Никой не знае къде. Не познават България. Вижда обезпокоените лица и на други украинки. Едната от тях чака дете, бои се по какъв начин ще понесе пътуването. Никой до момента не я е потърсил, макар нейното състояние.
Започват да приказват, че ще ги разпилян в дребни обитаеми места в планините, където няма работа. Носят се всевъзможни клюки. Българи, с които се среща, ѝ споделят, че по този начин е в България – всичко се узнава и се случва в последния миг. А тя е добра фризьорка, желае да е в по-голям град, където би могла да работи в фешън салон. Синът ѝ е астматик, от време на време прави рецесии, би трябвало наоколо да има болница. Попълва тези си условия в анкетата. Не счита, че са „ празни искания “.
На 31 май ѝ оповестяват да чака с куфар на рецепцията. Ще ги местят. Къде? Където има място, ѝ споделят в отговор. В последния миг посочват мястото, тя ревизира в интернет. Оказва се планински ваканционен лагер. Наоколо няма работа. До най-близката болница се пътува най-малко час и половина.
Решава да не замине. Ще търси квартира в Бургас с дребното скътани пари. Месец-два ще изкара някак. После ще види. Пред хотела се събират украинци, които стачкуват със същите причини. Казват, че имат правото да са осведомени. И тогава да решат.
От името на управляващите дама на негоден съветски им декларира, че това били техни „ прищявки “. Наоколо плачат бебета. Детската храна е свършила. На стара жена ѝ прилошава, диабетичка е. Жената недоумява: „ Информация – нула. Организация – нула “. Млада жена с дете също отхвърля да се качи в рейса. Казва, че е лекарка от Херсон и отпътува за Полша. В България всичко е безпорядък.
Съобщават им, че вицепремиерката Калина Константинова, отговаряща за украинските бежанци, е излязла с видео, субтитрирано на украински, има го в Youtube. Гледат го през телефоните си. От него схващат, че са черни неблагодарници. В уеб страницата на организацията на украинците в България са представени и думи на премиера Петков, изречени в Брюксел. Призивът е: стига са водили „ първокласно битие “, време е да заживеят като същински бежанци. Покрусата им е цялостна.
* * *
Историята не е измислена, съединена е от разказите и реакциите на украински бежанки, които наблюдавах в телевизионните репортажи.
И не мога да не запитам: за какво трябваше да се стигне дотук? Защо цялата тази вълна на безкористна помощ се оплеска по толкоз безразсъден метод?
Направо е алогично. Справихме се като общество и страна с пика на бежанската вълна и то без да се разпъват палаткови лагери. Украинските майки с деца бяха посрещнати с отворени сърца. Очакваше се да стартира развой на тяхната интеграция. Сега противоположното – ще ги набутваме в палаткови лагери, тъй като били „ капризни курортисти “, а трябвало да поживеят като бежанци. Нали държавното управление ги настани в същите тези хотели и то в поддръжка на туристическия отрасъл? А престоят им се заплати с европейски средства?
Каква тогава е задачата на безумното „ показно “? На цялото това разделяне, в което едни майки с деца (може би „ най-послушните “) биват пращани в станции на Министерски съвет, а други майки с деца, слизайки от рейсовете, се озовават в „ буферната зона “ на Елхово, наблъскани в контейнери в жегата? Без климатик, без никаква зеленина за децата, с общи мивки като в казармите. От медиите научаваме, че там има проблеми с прехраната, а и не доближава вода.
Това в действителност е срам.
Става дума за човешки ориси. Сред тях сигурно има и хора с всевъзможни искания или с персонални благоприятни условия. Но нали в Путинова Русия хора се водят по административен път и под ескорт – без осведоменото им единодушие – там, където властта е решила да ги засели. В европейска България не могат да се случват сходни неща.
Срамно е да се следи и друго. Как се прави опит този крах на администрацията и този цялостен неуспех в връзката ѝ с бежанците да се стовари върху едни хора в неволя. Боже опази, в случай че това е „ ефикасното ръководство “ на вицепремиерката Константинова. Хуманността няма нищо общо с този „ буферен хуманизъм “.
Източник: faktor.bg
КОМЕНТАРИ