Тичах бързо. Беше още по-студено, вятърът блъскаше шепи скреж в

Тичах бързо. Беше още по-студено, вятърът блъскаше шепи скреж в лицето ми, само че не можех да остана в гарсониерата - при остарелия преносим компютър, който размених с една съученичка против есето по британски, което й написах. При мене идваха от всички класове.

Колко коства едно есенце за петица? Не споделях цената в лв. или в евро. Един преносим компютър, използван. Криза е. Притиска ме. Ще напиша нещо за по-малко от петица. За петица е скъпо. Твоят остарял преносим компютър. Той ще е моят най-нов. Един айфон. Старият айфон на сестра ти.

Есетата, които пишех за шестица, срутваха до - не желая да споделям какъв брой, до две стотачки според от тематиката, само че учителите не бяха вчерашни, по тази причина първо правех есе за 4.50, за петица, пет и двайсет и пет, и най-после, в случай че индивидът беше неутолим и искаше цялостна шестица, се мъчех върху есе за отличен. Трябваше да закупувам рокля за абитуриентски бал, само че аз нямаше да купя рокля, тъй като нямаше да отивам на никакъв бал. Някои от съучениците ми продаваха старите бални рокли или костюмите на по-големите си сестри или братя. Две използвани рокли, доста смачкани, само че без лекета, костваха едно есе за 5.25. Аз продавах всички парцали на Пуст пазар. Търговците на сергиите ме познаваха. Никога не съм упорствала за повече, в сравнение с коства парцалът. Никога не съм приемала по-малко.

- Шейсет – споделях. Станой, най-дългият, най-алчният и безочлив от търговците, започваше да мачка роклята в пръстите си, които плюнчеше пред очите ми.

- Десет – споделяше той.

Издърпвах роклята от клещите на ноктите му и си тръгвах.

- Стой! - кряскаше той.- Трийсет. Трийсет и пет… – Не се обръщах обратно.- 45. 50. 55. Добре, на ти шейсет.

- Седемдесет – споделях

- Кучка – споделяше той.

- Осемдесет – подхвърлях през рамо. Той изваждаше тесте двайсетолевки от джоба си, отброяваше три и ги размахваше под носа ми. Стисках зъби. Не поглеждах парите. Ако ги зърнех за една стотна от секундата, щях да се предам – щях да сграбчи снопчето. По някое време Станой добавяше още една двайсетолевка, аз изтръгвах парите от ръката му и хвърлях роклята.

- Гадина – споделяше той.

Баба Надежда продаваше плетени чорапи на Пуст пазар, използвани капачки за буркани, игли, остарели обувки, пакетчета фасул с гъгрици, 500 гр. - единствено за два лв. едното. Понякога й подарявах рокля, панталон, и тя ги продаваше за пет-десет лв., само че най-хубаво й беше, когато нарамвах торбите й вечер след учебно заведение. Само един път съм бягала от час, да взема торбите на баба Надежда – тя живееше на третия етаж, асансьорът им не работеше, само че като я гледах огъната към земята като въдичарски кол под тежък шаран, влачех торбите до тях. Веднъж ме почерпи чай. Беше студено.

- Седни, Анче - сподели. - Сега ще заври.

Една седмица готвихме дружно, донесох й картофи. Беше хладно у тях, само че по-топло, в сравнение с при мене. Аз белех картофите или чистех пръските тиня от облеклата, които не беше съумяла да продаде. Понякога вечер, когато беше време да задрямвам, а не можех, отскачах до баба Надежда – тя ми разказваше за дъщерите и внуците си – едните в Германия, другите отново в Германия, само че в различен град. Показваше ми ги на един остарял като нашия блок телефон, аз й споделях, че са сладурчета, въпреки че лицата им изобщо не се различаваха. Колко хубаво беше да си имам баба Надежда, какъв брой хубаво. Една вечер, без да желая – това с мене не се случва в никакъв случай, в този момент да пръв път стана и се засрамих. Бяха изфъфлила:

- Мога ли да ти споделям „ мамо Наде “? Много рядко ще ти споделям по този начин.

Светъл път на душата на майка ми.

Тази вечер изядохме мъничката тава ориз, която беше сготвила, а на идващия ден написах две есета- едното за 4.50 другото - за 5.50 и изпълних хладилника – деец, към двайсетгодишен „ LG “, препълнен с кайма, сирене, кашкавал и бял самун. Баба Надежда видя какво съм поставила в нейния беден „ LG “ и се разплака.

- Няма – съгласи се тя.

Мислех си за баба Надежда, до момента в който тичах към блатото и макар дъжда, омесен като кайма с режещия вятър, ми беше добре. То бе тресавище единствено първоначално, след това ставаше езеро.Плувах всяка вечер, от време на време прекосявах сивата вода два пъти, на излизане зъбите ми тракаха като клавиши на преносим компютър.

- Ей! Стой!

Никой естествен човек не се скита в подобен мраз, нарушителите също си стоят вкъщи, когато вали из ведро, рекох си. Човекът против мен несъмнено беше някакъв малък апаш кокошкар. Изглеждаше тъничък като релса, с козина по лицето, гъста, грозно черна, която попиваше в нощта, а може би нощта се вливаше в брадата му.

Въобще не му обърнах внимание. Продължих да търча в концерн, нито по-бързо, нито по-панически от преди 10 секунди.

- Ей! – извика черната козина.

- Ако ме пипнеш, ще те убия – споделих равно аз. Носех в себе си ръждясало ножче, нищо друго. Никога не го бях употребила с изключение на да пакост картофи с него. – Заминавай си.

След малко нещо тежко и топло увисна на раменете ми. Непознатият беше ме загърнал с палтото си.

- Няма да ти дам пари – споделих.

- Не ти желая пари – гласът му беше водна змия, навряла се на топло под мишниците ми. – Студено е.

Хвърлих палтото му на земята и продължих напред. Ненормалникът ме настигна, още веднъж метна палтото на раменете ми – което както всички облекла миришеше на Втори късмет от пресечката сред „ Каравелов “ и „ Левски “. Тичах бързо, палтото беше прелестно топло на раменете ми, само че видът, брадясало хвърчило, ме настигна с две крачки.

- Няма да ти връщам палтото. Да го знаеш – заявих.

Той нищо не сподели. Смях необятен като езерото, цялостен с камъчета, риби и пясък - това беше този човек. Стана ми смешно, само че го предизвестих:

- Не се хили.

Тичах до първия блок зад банката, триетажен, тухлен, пенсионерски блок с окапала мазилка.

- Аз пребивавам тук – разгласи хвърчилото. Хвърлих палтото на земята, гледах да не падне на някое кално място, само че след две секунди, дори по-малко, оня отново го метна върху мен.

- Ти си по-зле от мене – сподели ми. - Давам ти го.

Спънах се. Щях да заровя нос в една от дупките на асфалта.

- Не го желая – отрязах.

- Хубаво – съгласи се брадата, прибра си палтото, обърна ми тил и потъна в олющения пенсионерски блок, който сигурно щеше да се срути в най-скоро време върху главите на дъртите си жители.

- Как се казваш?- измърморих на себе си аз. - Сигурно ти хлопа някоя дъсчица, човек.

- Димо – обади се глас вулкан, изригнал в тъмния вход.

Великден беше обичаният ми празник. Аз и баба Надежда боядисахме девет яйца, най-красивото оставихме за Света Богородица, която постоянно ми е била симпатична – обичах да следя иконата й. Дълго време не разменях нито дума с жив човек – гледах Божията майка по какъв начин прегръща младенеца и я обичах поради това. Баба Надежда и аз отидохме в дребната цръква „ Свети Никола “, запалихме една свещ от един лев – за здраве, а аз и от признателност, че Божията майка толкоз доста обичаше сина си. Това ме утешаваше. Аз и баба Надежда изяждахме всичките яйца и козунака, изгълтвахме шишето Кока-Кола, което ми беше дала шефката на супермаркет „ СБА “ – нейната щерка беше изкарала цялостна шестица с мое есе за честността.

С баба изпичахме кебапчета, лев е двайсет стотинки едното в супера, само че продавачката ми ги даваше за петдесет парчето – единствено с цел да се замисля – на това място тя не можа да се сети защо тъкмо би трябвало да мисля, само че:

- Ти си единствено мозък, Ано. Разправят, че си чалната, само че в същото време можеш да изкараш петица по британски за индивида. Пиши домашното на сина две седмици и ще ти дам един кашон преоценени шоколади - без пари.

Аз и баба Надежда ги изядохме в гарсониерата й и пихме кола за здравето на нейните внучки в Испания и другите две в Германия. После пихме вода за здравето на баба Надежда и за мое здраве. После отново пихме вода и ядохме козунак. Това беше най-прекрасният празник. Затова от време на време обичам и Господ - поради празниците, когато мога да оставам при баба Надежда.

Лошо е, че срещнах Димо в това тресавище.

… - Не желая да си припомням за тебе – споделих му, когато се видяхме още веднъж. Беше се върнал от Мадрид. Бях в потънала в противен сив панталон, в каквито се обличаха хигиенистките от компания „ Комунални услуги и непорочност “. Носех вълнена зелена фланела на голо. Как я търпях - не облекло, напряко шкурка. Напоследък миришех на парфюм. Бях написала есе за петица на един пробивен субект от дванайсети клас. От мене се носеше толкоз превъзходен мирис, че Димо не можеше да го понася. „ Тая смрад ме плаши - беше подхвърлил той. – Не мирише на тебе. “

Беше по здрач, време за залези. Толкова есета съм писала за всякакви хора, че думата „ небе “ ме приспива. Две дърветата пред блока ми бяха засадени преди половин век надалеч едно от друго, само че несъмнено посред им е тлеела странна плам още до момента в който са били семенца. Днес сенките им преди свечеряване се втурнаха една към друга. Така е – залезът е любовта на дърветата.

Моята гарсониера – ярко небе на татко ми, ми я приписа седмица преди да отиде оттатък.

- Ела - сподели ми Димо. - Не желая да миришеш по този начин, до момента в който готвиш за мене. Ще те изкъпя.

- Няма топла вода – отвърнах. – В гарсониерата ми нямаше нищо, що за неуместно име – какъв гарсон да поканиш тук, не можеш да се обърнеш, без да забиеш глава в някоя стена. Когато загреех малко стаята с духалка, виках баба Надежда на топло при мен. Бях привикнала да се мия с хладка вода.

- Мразя я тая миризма – сподели Димо и без да чака, дръпна дебелата ми фланела, оказа помощ ми да я съблека и я хвърли на пода. - И тия панталони не желая да носиш.

Бях замръзнала като висулка и по какъв начин няма да съм - в кухненския бокс хлебарките бяха изпукали от мраз през зимата. Изтичахме под душа. Водата беше ледена като нож. Исках да избягам от миризмата, само че не се получаваше.

Димо трябваше да отиде в Испания за два месеца. Глупост е да те оставя с този парфюм сама. Що за манджа ще излезе, в случай че носиш в кожата си парфюм, а не мен? Не можех да сготвям. Той имаше фланела, дебела като стена, само че мека – „ Искаш ли да ти я подаря? попита, само че беше грамадна дреха, не за мен. Облякох неговата риза – черна като щастливи кучешки очи, след това се напъхах в чифт негови панталони, които бе пренесъл в гарсониерата ми. Те не се задържаха върху мен и той ме стегна с неговия колан през кръста.

- Приличаш на врана – сподели ми. - Сега можеш да ми сготвиш нещо.

Сготвих. Пържени яйца, не в масло, тъй като нямаше, а в олио. Прегорих ги. Но Димо не стана да ти обърне, до момента в който се пържеха. Въобще не помръдна от дюшека на пода. Гледаше ме – аз угаснала в голямата фланела и неговите великански панталони. Истинско чучело. Но Димо не се уплаши – изяде яйцата, преглътна на две хапки хляба, който му бях оставила на масата – мушамата беше остаряла колкото въстанието на робите на Спартак в оня страховит филм. И като изгълта последния залък от хляба, измърмори:

- Искам да те изкъпя отново.

- Няма топла вода - подсетих му. – Студено е.

- Ще те изкъпя – сподели той. – Ще те изкъпя с очи.

Не искаше да отпътува за Мадрид, топлия като вряща чорба град. „ Трябват ми пари – сподели. – За да ти купя облекла. Не от Втора приложимост, не от Втори Шанс, не от Втория щанд на Станой. Искам да ти купя най-скъпата фланела. Най-хубавата. Ти си моето момиче. Ще те очаквам там, дето си била най-тъжна. “

После Димо отпътува.

Не се обади нито един път, не ми изпрати SMS, телефонният номер, който ми беше оставил, мълчеше.

Пишех есета за петица, за пет и петдесет, одобрявах използвани рокли от абитуриентския бал и ги продавах на Станой, най-стиснатия детайл на Пуст пазар. С баба Надежда готвехме копривена супа, пиле с ориз. Болеше я десетият крайник и гледах да занасям мизерната й стока до пазара. Тя нямаше сергия. Сядаше на една пластмасова щайга, която й бях подарила и чакаше през целия ден някой подведен клиент да купи снопче от листа на киселец, лапад и коприва, които аз късах край стръмния бряг на Струма. Вече не бях момиче на никого, само че когато човек написа есета, понася живота и не се опасява от нищо.

Залезът е очакване на нов изгрев, утешавах се. А изгревът е единственият наследник на деня. Но скоро щяхме да приключим училище– тогава на кого щях да пиша есета?

- Не пердах се – все някой ще желае да напишеш нещо – успокои ме баба Надежда. – Ако никой не желае, за мене ще напишеш, виж какъв брой пари завоювах днеска от киселеца – и ми сподели черното си портмоне, окъсано и остаряло като оня страховит филм за Спартак. – Имаме пари за три дни! Не пердах се. Виж каква коприва е избила през вчерашния ден.

Не беше избила кой знае какъв брой.

- Виж, ей това го открих пред къщи – внезапно се обърна към мене остарялата. – Пакет. Хем сплескан, хем опакован в кирлива хартия. Нещо надраскано на него. Ти го виж – нали аз си изгубих очилата.

Исках да й кажа, че няма ужасно. На Пуст пазар Станой, оня грабител, пробутва очила на остаряло за пет лв.. С все някои ще вижда по-добре.

Върху пакета бяха надраскани няколко думи с най грозния почерк на света. „ Фланела за моето момиче. “

Този противен почерк.

Този прелестен почерк.