Всеки ден ние живеем в есхатологическото Сега
Теодора Димова,
Във Facebook какво ли няма – попаднах на мисъл на един актуален дъртак. Задават му въпрос: един юноша следвал медицина, бил доста добър студент и доста добър човек – образован, съзнателен, старателен. Починал преди да приключи следването си. И индивидът пита стареца: за какво Бог му е взел живота толкоз рано, той е щял да стане добър доктор, да оказва помощ на хората, да избави доста човешки животи. Нима Бог няма потребност от такива хора на земята? Защо му е взел живота преди да се осъществя?
Старецът дава отговор, който доста постоянно чуваме – такава е била волята Божия, не би трябвало да задаваме въпроси на Бога, би трябвало да одобряваме Неговата воля със примирение. Грънците не задават въпроси на грънчаря.
Не зная дали питащият е останал задоволен от отговора на стареца, само че за мен този отговор е фиктивен и задавам още един въпрос – какво неприятно и нехристиянско има, в случай че задаваме въпроси? Ние откриваме истините за света и за Бога като задаваме въпроси – на по-просветени от нас или на самите себе си. Човекът е питащо създание. Задаването на въпроси е в основата на цялото човешко знание. Нямам поради глупавите и безсмислени въпроси, а дълбоките мирогледни въпроси. А също и детските въпроси, които са едно от най-прекрасните неща у децата. А Христос споделя да бъдем като тях.
Дълго време въпросът, заложен към стареца, стои в моето схващане и защото неговият отговор не ме удовлетворява, пробвам се сама да го диря.
Много от най-талантливите ни създатели умират млади – Смирненски и Вутимски – 24-годишни, Дебелянов умира 29-годишен, 34-годишен, Алеко е пронизан от патрон, който не е ориентиран към него. Много хора умират неуместно – в произшествия и произшествия. При някои произшествия умират съвсем всички пасажери, а се избавят единици. Защо едни са починали, а други са оживели, белким Бог сортира по някакъв аршин – по праведност или прегрешение, както най-често си мислим? Но и постоянно виждаме, че няма сходен асортимент. Нито жертвите на „ Титаник “ са „ подбрани “ по подобен аршин, нито жертвите в ежедневните автомобилни произшествия. Така е във войните – всички са на огневата линия, мнозина умират, някои оцеляват, само че те също не са подбрани по някакъв аршин. Още по-ярко е при огромните естествени бедствия – пожари, наводнения, трусове – белким Бог сортира кой да бъде покрит под рухналите здания и кой да оцелее. Същото е и при заболяванията – нали не се разболяват и не умират единствено неверните. А белким има някой без грях? Примери могат да бъдат изброявани още и още. Деленето по сходни критерии освен е обикновено и незадълбочено, само че е аморално и богохулно.
В Евангелието от Лука има епизод, който може да ни помогне да се доближим до търсения отговор. При Иисус пристигнали хора, които му разказали за един драматичен случай – Пилат Понтийски избил някакви галилейци, чиято кръв се смесила с кръвта на жертвите им. От късия текст не излиза наяве за какви жертви става дума – дали галилейците са принасяли някакви жертви или пък те самите са направили всеобщо ликвидиране и на място са били осъдени със гибел. Било е някакъв поразителен случай, за който няма сведения отвън Евангелието. Всички се питали за повода да бъдат избити тези галилейци. Хората, които описват на Иисус за нашумялата покруса, вероятно са изразили всеобщото мнение, че ужасната орис, сполетяла въпросните галилейци, вероятно е отмъщение за страшни грехове. Очаквали са Иисус да изрази поддръжка на тяхното мнение. Но Той отхвърлил сходно схващане, като им отвърнал с риторичен въпрос: „ мислите ли, че тия галилейци бяха по-грешни от всички галилейци, че така пострадаха? “ И с цел да разясни, с цел да затвърди, с цел да не остане място за двусмислено схващане, дал различен подобен образец, припомнил друга покруса, която се била случила неотдавна: „ Или мислите, че ония осемнайсет души, върху които падна Силоамската кула и ги мазета, бяха по-виновни от всички живеещи в Йерусалим? “ Иисус дава отговор, като задава отново същия риторичен въпрос. И двата пъти повтаря „ мислите ли “, тъй като знае, че те тъкмо по този начин мислят. В двукратното повторение „ мислите ли “ се съдържа отговорът, че не е по този начин, както мислят. И двата пъти Иисус подсказва, че не би трябвало да търсим подготвени и лесни отговори.
И при двете нещастия Иисус отхвърля причина за гибелта да е съответен грях, подсказва ни да не търсим директна причинно-следствена връзка сред прегрешението и последвалата орис, изключва презумпцията, че изключителната покруса би трябвало да значи изключителна виновност, не приема най-често употребяваното пояснение за прегрешението като причина за нечия трагична гибел. Иисус няма за цел да задоволява нашето любознание, като предлага подготвени отговори. Той предлага безконечен живот и насочва фокуса на вниманието ни към него. Всички сме подвластни на физическата гибел, по тази причина не би трябвало да я одобряваме като покруса. Казва, че трагичното е, в случай че гибелта ни завари без смирение, по тази причина два пъти повтаря: „ в случай че се не покаете, всички така ще загинете “.
Истинското загиване може да се избегне посредством смирение.
В същата посока разсъждават и двама от най-големите модерни богослови. Митрополит Калистос Уеър разчупва нормалното схващане за гибелта: „ … само посредством опълчването си на гибелта, а не като се опитваме да я пренебрегваме, ставаме в действителност индивиди. Смъртта би трябвало да е непрекъсната големина и качество на нашия живот, а не просто нещо, което ни настига в последния миг. Когато гибелта умишлено бива държана отвън полезрението, животът става ущърбен и несъвършен. Като тривиализираме гибелта, тривиализираме и живота. Като пренебрегнем величината на гибелта, като я създадем ненатрапчива и клинична, лишаваме живота от същинското му достолепие “. В своята исихастка студия „ Едно тяло в Христа: гибелта и причастието със светците ” той цитира митрополит Антоний Сурожки: „ Смъртта е пробният камък на отношението ни към живота. Хората, които се опасяват от гибелта, се опасяват и от живота… Ако се опасяваме от гибелта, в никакъв случай няма да сме подготвена да поемем опасности, ще прекараме живота си като боязливи и внимателни страхливци. Единствено в случай че съумеем да се срещнем със гибелта лице в лице, да я проумеем, да определим мястото ѝ и нашето място по отношение на нея, единствено тогава ще можем да живеем по един смел метод и в пълнотата на нашите способности… Единствено съзнанието за гибелта ще даде на живота ни тази близост и дълбочина, ще направи живота живот, ще го направи толкоз натоварен, че тоталността му да се побере в сегашния миг. “
Така намираме доста по-дълбок отговор на въпроса за какво е умрял толкоз млад оня предстоящ доктор: „ Поради това, че държим в паметта си гибелта, ние живеем всеки ден в есхатологическото Сега, ежедневните думи и дейности получават едно постоянно измерение, което другояче би липсвало. “
Това постоянно измерение е същинският мироглед и мащаб на живота и гибелта. Ние не можем да знаем по какъв начин е щял да се развие и протече животът на умрелия предстоящ доктор. Така, както не можем да знаем нашия личен утринен ден и дали ще има подобен. И двамата представени създатели – митрополитите Калистос Уеър и Антоний Сурожки, също към този момент не са измежду нас – всеки изминава своя път през този живот: по-дълъг или по-кратък, като оставя повече или по-малко плодове. Техният плод е словото, в което намираме отговор на най-големия въпрос – по какъв начин нашите ежедневни думи и дейности да получават постоянно измерение.
Във Facebook какво ли няма – попаднах на мисъл на един актуален дъртак. Задават му въпрос: един юноша следвал медицина, бил доста добър студент и доста добър човек – образован, съзнателен, старателен. Починал преди да приключи следването си. И индивидът пита стареца: за какво Бог му е взел живота толкоз рано, той е щял да стане добър доктор, да оказва помощ на хората, да избави доста човешки животи. Нима Бог няма потребност от такива хора на земята? Защо му е взел живота преди да се осъществя?
Старецът дава отговор, който доста постоянно чуваме – такава е била волята Божия, не би трябвало да задаваме въпроси на Бога, би трябвало да одобряваме Неговата воля със примирение. Грънците не задават въпроси на грънчаря.
Не зная дали питащият е останал задоволен от отговора на стареца, само че за мен този отговор е фиктивен и задавам още един въпрос – какво неприятно и нехристиянско има, в случай че задаваме въпроси? Ние откриваме истините за света и за Бога като задаваме въпроси – на по-просветени от нас или на самите себе си. Човекът е питащо създание. Задаването на въпроси е в основата на цялото човешко знание. Нямам поради глупавите и безсмислени въпроси, а дълбоките мирогледни въпроси. А също и детските въпроси, които са едно от най-прекрасните неща у децата. А Христос споделя да бъдем като тях.
Дълго време въпросът, заложен към стареца, стои в моето схващане и защото неговият отговор не ме удовлетворява, пробвам се сама да го диря.
Много от най-талантливите ни създатели умират млади – Смирненски и Вутимски – 24-годишни, Дебелянов умира 29-годишен, 34-годишен, Алеко е пронизан от патрон, който не е ориентиран към него. Много хора умират неуместно – в произшествия и произшествия. При някои произшествия умират съвсем всички пасажери, а се избавят единици. Защо едни са починали, а други са оживели, белким Бог сортира по някакъв аршин – по праведност или прегрешение, както най-често си мислим? Но и постоянно виждаме, че няма сходен асортимент. Нито жертвите на „ Титаник “ са „ подбрани “ по подобен аршин, нито жертвите в ежедневните автомобилни произшествия. Така е във войните – всички са на огневата линия, мнозина умират, някои оцеляват, само че те също не са подбрани по някакъв аршин. Още по-ярко е при огромните естествени бедствия – пожари, наводнения, трусове – белким Бог сортира кой да бъде покрит под рухналите здания и кой да оцелее. Същото е и при заболяванията – нали не се разболяват и не умират единствено неверните. А белким има някой без грях? Примери могат да бъдат изброявани още и още. Деленето по сходни критерии освен е обикновено и незадълбочено, само че е аморално и богохулно.
В Евангелието от Лука има епизод, който може да ни помогне да се доближим до търсения отговор. При Иисус пристигнали хора, които му разказали за един драматичен случай – Пилат Понтийски избил някакви галилейци, чиято кръв се смесила с кръвта на жертвите им. От късия текст не излиза наяве за какви жертви става дума – дали галилейците са принасяли някакви жертви или пък те самите са направили всеобщо ликвидиране и на място са били осъдени със гибел. Било е някакъв поразителен случай, за който няма сведения отвън Евангелието. Всички се питали за повода да бъдат избити тези галилейци. Хората, които описват на Иисус за нашумялата покруса, вероятно са изразили всеобщото мнение, че ужасната орис, сполетяла въпросните галилейци, вероятно е отмъщение за страшни грехове. Очаквали са Иисус да изрази поддръжка на тяхното мнение. Но Той отхвърлил сходно схващане, като им отвърнал с риторичен въпрос: „ мислите ли, че тия галилейци бяха по-грешни от всички галилейци, че така пострадаха? “ И с цел да разясни, с цел да затвърди, с цел да не остане място за двусмислено схващане, дал различен подобен образец, припомнил друга покруса, която се била случила неотдавна: „ Или мислите, че ония осемнайсет души, върху които падна Силоамската кула и ги мазета, бяха по-виновни от всички живеещи в Йерусалим? “ Иисус дава отговор, като задава отново същия риторичен въпрос. И двата пъти повтаря „ мислите ли “, тъй като знае, че те тъкмо по този начин мислят. В двукратното повторение „ мислите ли “ се съдържа отговорът, че не е по този начин, както мислят. И двата пъти Иисус подсказва, че не би трябвало да търсим подготвени и лесни отговори.
И при двете нещастия Иисус отхвърля причина за гибелта да е съответен грях, подсказва ни да не търсим директна причинно-следствена връзка сред прегрешението и последвалата орис, изключва презумпцията, че изключителната покруса би трябвало да значи изключителна виновност, не приема най-често употребяваното пояснение за прегрешението като причина за нечия трагична гибел. Иисус няма за цел да задоволява нашето любознание, като предлага подготвени отговори. Той предлага безконечен живот и насочва фокуса на вниманието ни към него. Всички сме подвластни на физическата гибел, по тази причина не би трябвало да я одобряваме като покруса. Казва, че трагичното е, в случай че гибелта ни завари без смирение, по тази причина два пъти повтаря: „ в случай че се не покаете, всички така ще загинете “.
Истинското загиване може да се избегне посредством смирение.
В същата посока разсъждават и двама от най-големите модерни богослови. Митрополит Калистос Уеър разчупва нормалното схващане за гибелта: „ … само посредством опълчването си на гибелта, а не като се опитваме да я пренебрегваме, ставаме в действителност индивиди. Смъртта би трябвало да е непрекъсната големина и качество на нашия живот, а не просто нещо, което ни настига в последния миг. Когато гибелта умишлено бива държана отвън полезрението, животът става ущърбен и несъвършен. Като тривиализираме гибелта, тривиализираме и живота. Като пренебрегнем величината на гибелта, като я създадем ненатрапчива и клинична, лишаваме живота от същинското му достолепие “. В своята исихастка студия „ Едно тяло в Христа: гибелта и причастието със светците ” той цитира митрополит Антоний Сурожки: „ Смъртта е пробният камък на отношението ни към живота. Хората, които се опасяват от гибелта, се опасяват и от живота… Ако се опасяваме от гибелта, в никакъв случай няма да сме подготвена да поемем опасности, ще прекараме живота си като боязливи и внимателни страхливци. Единствено в случай че съумеем да се срещнем със гибелта лице в лице, да я проумеем, да определим мястото ѝ и нашето място по отношение на нея, единствено тогава ще можем да живеем по един смел метод и в пълнотата на нашите способности… Единствено съзнанието за гибелта ще даде на живота ни тази близост и дълбочина, ще направи живота живот, ще го направи толкоз натоварен, че тоталността му да се побере в сегашния миг. “
Така намираме доста по-дълбок отговор на въпроса за какво е умрял толкоз млад оня предстоящ доктор: „ Поради това, че държим в паметта си гибелта, ние живеем всеки ден в есхатологическото Сега, ежедневните думи и дейности получават едно постоянно измерение, което другояче би липсвало. “
Това постоянно измерение е същинският мироглед и мащаб на живота и гибелта. Ние не можем да знаем по какъв начин е щял да се развие и протече животът на умрелия предстоящ доктор. Така, както не можем да знаем нашия личен утринен ден и дали ще има подобен. И двамата представени създатели – митрополитите Калистос Уеър и Антоний Сурожки, също към този момент не са измежду нас – всеки изминава своя път през този живот: по-дълъг или по-кратък, като оставя повече или по-малко плодове. Техният плод е словото, в което намираме отговор на най-големия въпрос – по какъв начин нашите ежедневни думи и дейности да получават постоянно измерение.
Източник: faktor.bg
КОМЕНТАРИ