Как се живее така
Теодора Димова,
Днес почитаме свети архистратиг Михаил и събора на безплътни сили. Молим се небесното ангелско войнство да закриля земното войнство, тъй като битката против злото се води с меч и молитва.
Всяка вечер гледаме по две-три минути репортажи от войната против Украйна. Гледаме бойците на фронтовата линия и хилядите цивилни, останали без домове. По-младите вземат децата си и два куфара и потеглят по света с вяра да намерят заслон и сигурност. Във фронтовите градове и изключително по селата остават най-вече възрастни хора. Прежалили са живота си. Казали са си, че към този момент е изживян. Ще одобряват всичко, което ги сполети. Ако имат шанс, ще оцелеят. Съдбата им към този момент не е в техни ръце. Ако Бог е милосърден, ще ги опази. Тяхната грижа е била да опазят децата и внуците си. Те в случай че се спасят, ще са признателни. Себе си са прежалили.
Много от тях помнят тежките следвоенни години на недостиг и мизерно битие в руската система, лишени от съвсем всичко, само че основно – лишени от независимост. Много от тях знаят от разказите на оживелите си родители жестоките години на Гладомора, на репресиите и на войната. Всичко това ги е направило примирени. С непостижим труд са съумели едва-едва да се поизправят, да издигнат очи, през последните години са почнали да усещат богатствата на цивилизацията и спокойния свободен живот. За малко. И ето още веднъж война. Страната, с която до преди три десетилетия са живели в едно, връхлетя върху тяхната страна. Започна да обстрелва техните къщи. Не къщи, а къщички, строени със заделяне от залъка.
Камерата снима по продължение на цялата улица, в обектива се редуват къща след къща, нито една не е оживяла, от някои стърчат единствено стени, друга няма покрив, трета е на половина взривена, в двора на идната има бомбена яма, нямат прозорци, електричеството е прекратено, водоснабдяването е разрушено, няма магазини за самун и хранителни артикули, по улиците зеят ями. Това е в селата, където няма никаква военна цел. В градовете е още по-ужасяващо – цели квартали са в руини. А под тях – затрупани хора. Оцелелите са в кръв и рани. Как се живее по този начин!
Всичко това гледаме в триминутни репортажи
А тези хора живеят по този начин по 24 часа. Как се живее по този начин! Този въпрос самичък се появява в съзнанието ми при всеки подобен кадър – по какъв начин се живее по този начин! Когато някоя бабичка стартира да приказва с насълзени очи и аз се насълзявам – от съчувствие и от изтощение.
В един единствено кадър, когато видиш такава жена пред полуразрушената ѝ къща, можеш да си представиш цялата покруса на войната, цялото страдалчество, ужаса, болката и претръпването пред нея. Примирението пред ужаса и страданието усилва болката. Усилва и безсилието – не можеш да окажеш помощ.
Понякога идва помощ. Рядко, само че идва – благотворителни организации и доброволци разнасят, самун, ориз, картофи, консерви, вода. Оставят по един кашон на всяка бабичка, прегръщат я и отиват към прилежащата полуразрушена къща. Прегръщат старицата и споделят, че се надяват продуктите в кашона да стигнат най-малко за една седмица. Не е несъмнено нито, че продуктите ще стигнат, нито, че старицата ще оживее след идната бомбардировка. Защото на следващия ден ще има нов обстрел. Първа грижа на оживелите е да погребат убитите. Често ги погребват в дворовете им. В градовете градините и парковете се трансфораха в гробища. Как се живее по този начин!
Как се стигна до тази покруса? Как стартира всичко това? Нападателите постоянно имат оправдания. Гледаме интервютата от балкона на прокурорския наследник от Перник – и той има опрощение за всичко, и той няма никакво възприятие за виновност, уверен е, че е раздавал правдивост. Раздаването на правдивост е главната психическа характерност на насилника – и в Перник, и в Украйна.
Гледаме триминутни репортажи за проблемите с настаняването на бежанците у нас. Изнасят ги, реалокират ги, сякаш всичко е под надзор, а непрекъснато нещо не е наред. Тези бежанци са разнообразни от тези млади и мощни мъже, които трафикантите незаконно транспортират към Западна Европа. Тези са най-вече майки с дребни деца, които желаят да живеят законно, да си намерят работа, децата им да учат. Не разбирам
за какво у нас имат толкоз проблеми
откакто други страни приютиха и помогнаха на милиони. Всички средства са обезпечени от европейски стратегии и от частни донори и все пак огромна част от нашето общество е озъбено против тях. Мъжете им пазят родината си на бойната линия. Не знаят дали на следващия ден децата им няма да бъдат сираци. С майчински инстинкт ги притискат в прегръдките си и са признателни, че най-малко над тях не падат снаряди. Не знаят за кое повече да се тревожат – за несигурната орис на мъжете си или за сложната орис на децата си. Как се живее по този начин!
Това е главната тематика на новините към този момент съвсем девет месеца – едвам се роди един човек. А за тези девет месеца са избити хиляди. Не единствено бойци, само че и мирни цивилни жители по градове и села. Хиляди са без дом, без храна, без отопление. Хиляди от тях са деца. Това, което ние гледаме по три минути на вечер, стана орис на милиони. Съдба, от която мнозина не могат да избягат. Мъжете на фронта бранят дамите и децата си. Жените и децата бягат – където получат заслон. Старците остават с котките и кучетата в разрушените си домове и се молят ориста да е милостива към тях.
Не вярвахме, че това, което гледаме, може да се случи. Знаехме, че Русия от месеци струпва войски по границата с Украйна, само че
мислехме, че шантажира света
Никой естествен човек не можеше да допусне, че брутално ще нападне суверенна страна. Не изключвахме, че може да има прикрита експанзия както през 2014 година, когато съветски бойци без опознавателни знаци се биеха на украинска територия. Виждахме, че пропагандата против Украйна става все по-агресивна, само че си казвахме, че пропагандата постоянно е такава. Не единствено ние, освен целият свят, даже самите украинци споделят, че не са допускали страната им да бъде нападната по подобен безчовечен метод. И ето към този момент девет месеца са жертви на това безчовечие. Ожесточението се усилва, откакто цел на съветските ракети и дронове станаха енергийната и информационната системи, с цел да бъдат оставени градовете и селата без отопление, осветяване, без храна и вода през зимата. Да бъдат осъдени, задето не се предават. А те стават все по-твърди и не се предават! Армията им побеждава колосалната съветска войска, подпомагана от чеченски главорези, от частни армии, от мобилизирани пандизчии, снабдявана със снаряди от Северна Корея и с дронове от Иран – ден след ден, метър по метър украинците освобождават земята си.
Целият свят е взаимен с Украйна. От 183 страни единствено четири диктаторски режима поддържат агресора. Светът поддържа справедливостта, само че поддържа и героизма на тези, които я бранят с цената на свидни жертви – мъжете и бащите на същите тези дами и деца, които търсят заслон у нас. Синовете на тези изстрадали майки, които ги чакат с най-топлата прегръдка да се завърнат в разрушените си домове и да се захванат да ги възстановят. Боеве, ограничения, бодърствуване, сълзи, гибел – към този момент девет месеца. Дават жертви, само че стават по-решителни. Агресията ги трансформира в герои. Героизмът не е единствено храброст. Героизъм е тази храброст, която брани справедливостта.
Най-сетне и България направи обективен избор сред положителното и злото. Най-сетне и България се подреди измежду цивилизованите страни, които съчувстват на жертвата и оказват помощ против агресора. За нашето комплицирано общество изборът за поддръжка се оказа изключително сложен. Не е бил елементарен изборът и на Вазов след „ здравствуйте, братушки! “ да напише „ Защо сте пристигнали на полята балкански немили, неканени посетители? “ Той самичък дава отговора – тъй като „ обичан и свойта независимост, многократно пò обичан я ние. “
Днес почитаме свети архистратиг Михаил и събора на безплътни сили. Молим се небесното ангелско войнство да закриля земното войнство, тъй като битката против злото се води с меч и молитва.
Всяка вечер гледаме по две-три минути репортажи от войната против Украйна. Гледаме бойците на фронтовата линия и хилядите цивилни, останали без домове. По-младите вземат децата си и два куфара и потеглят по света с вяра да намерят заслон и сигурност. Във фронтовите градове и изключително по селата остават най-вече възрастни хора. Прежалили са живота си. Казали са си, че към този момент е изживян. Ще одобряват всичко, което ги сполети. Ако имат шанс, ще оцелеят. Съдбата им към този момент не е в техни ръце. Ако Бог е милосърден, ще ги опази. Тяхната грижа е била да опазят децата и внуците си. Те в случай че се спасят, ще са признателни. Себе си са прежалили.
Много от тях помнят тежките следвоенни години на недостиг и мизерно битие в руската система, лишени от съвсем всичко, само че основно – лишени от независимост. Много от тях знаят от разказите на оживелите си родители жестоките години на Гладомора, на репресиите и на войната. Всичко това ги е направило примирени. С непостижим труд са съумели едва-едва да се поизправят, да издигнат очи, през последните години са почнали да усещат богатствата на цивилизацията и спокойния свободен живот. За малко. И ето още веднъж война. Страната, с която до преди три десетилетия са живели в едно, връхлетя върху тяхната страна. Започна да обстрелва техните къщи. Не къщи, а къщички, строени със заделяне от залъка.
Камерата снима по продължение на цялата улица, в обектива се редуват къща след къща, нито една не е оживяла, от някои стърчат единствено стени, друга няма покрив, трета е на половина взривена, в двора на идната има бомбена яма, нямат прозорци, електричеството е прекратено, водоснабдяването е разрушено, няма магазини за самун и хранителни артикули, по улиците зеят ями. Това е в селата, където няма никаква военна цел. В градовете е още по-ужасяващо – цели квартали са в руини. А под тях – затрупани хора. Оцелелите са в кръв и рани. Как се живее по този начин!
Всичко това гледаме в триминутни репортажи
А тези хора живеят по този начин по 24 часа. Как се живее по този начин! Този въпрос самичък се появява в съзнанието ми при всеки подобен кадър – по какъв начин се живее по този начин! Когато някоя бабичка стартира да приказва с насълзени очи и аз се насълзявам – от съчувствие и от изтощение.
В един единствено кадър, когато видиш такава жена пред полуразрушената ѝ къща, можеш да си представиш цялата покруса на войната, цялото страдалчество, ужаса, болката и претръпването пред нея. Примирението пред ужаса и страданието усилва болката. Усилва и безсилието – не можеш да окажеш помощ.
Понякога идва помощ. Рядко, само че идва – благотворителни организации и доброволци разнасят, самун, ориз, картофи, консерви, вода. Оставят по един кашон на всяка бабичка, прегръщат я и отиват към прилежащата полуразрушена къща. Прегръщат старицата и споделят, че се надяват продуктите в кашона да стигнат най-малко за една седмица. Не е несъмнено нито, че продуктите ще стигнат, нито, че старицата ще оживее след идната бомбардировка. Защото на следващия ден ще има нов обстрел. Първа грижа на оживелите е да погребат убитите. Често ги погребват в дворовете им. В градовете градините и парковете се трансфораха в гробища. Как се живее по този начин!
Как се стигна до тази покруса? Как стартира всичко това? Нападателите постоянно имат оправдания. Гледаме интервютата от балкона на прокурорския наследник от Перник – и той има опрощение за всичко, и той няма никакво възприятие за виновност, уверен е, че е раздавал правдивост. Раздаването на правдивост е главната психическа характерност на насилника – и в Перник, и в Украйна.
Гледаме триминутни репортажи за проблемите с настаняването на бежанците у нас. Изнасят ги, реалокират ги, сякаш всичко е под надзор, а непрекъснато нещо не е наред. Тези бежанци са разнообразни от тези млади и мощни мъже, които трафикантите незаконно транспортират към Западна Европа. Тези са най-вече майки с дребни деца, които желаят да живеят законно, да си намерят работа, децата им да учат. Не разбирам
за какво у нас имат толкоз проблеми
откакто други страни приютиха и помогнаха на милиони. Всички средства са обезпечени от европейски стратегии и от частни донори и все пак огромна част от нашето общество е озъбено против тях. Мъжете им пазят родината си на бойната линия. Не знаят дали на следващия ден децата им няма да бъдат сираци. С майчински инстинкт ги притискат в прегръдките си и са признателни, че най-малко над тях не падат снаряди. Не знаят за кое повече да се тревожат – за несигурната орис на мъжете си или за сложната орис на децата си. Как се живее по този начин!
Това е главната тематика на новините към този момент съвсем девет месеца – едвам се роди един човек. А за тези девет месеца са избити хиляди. Не единствено бойци, само че и мирни цивилни жители по градове и села. Хиляди са без дом, без храна, без отопление. Хиляди от тях са деца. Това, което ние гледаме по три минути на вечер, стана орис на милиони. Съдба, от която мнозина не могат да избягат. Мъжете на фронта бранят дамите и децата си. Жените и децата бягат – където получат заслон. Старците остават с котките и кучетата в разрушените си домове и се молят ориста да е милостива към тях.
Не вярвахме, че това, което гледаме, може да се случи. Знаехме, че Русия от месеци струпва войски по границата с Украйна, само че
мислехме, че шантажира света
Никой естествен човек не можеше да допусне, че брутално ще нападне суверенна страна. Не изключвахме, че може да има прикрита експанзия както през 2014 година, когато съветски бойци без опознавателни знаци се биеха на украинска територия. Виждахме, че пропагандата против Украйна става все по-агресивна, само че си казвахме, че пропагандата постоянно е такава. Не единствено ние, освен целият свят, даже самите украинци споделят, че не са допускали страната им да бъде нападната по подобен безчовечен метод. И ето към този момент девет месеца са жертви на това безчовечие. Ожесточението се усилва, откакто цел на съветските ракети и дронове станаха енергийната и информационната системи, с цел да бъдат оставени градовете и селата без отопление, осветяване, без храна и вода през зимата. Да бъдат осъдени, задето не се предават. А те стават все по-твърди и не се предават! Армията им побеждава колосалната съветска войска, подпомагана от чеченски главорези, от частни армии, от мобилизирани пандизчии, снабдявана със снаряди от Северна Корея и с дронове от Иран – ден след ден, метър по метър украинците освобождават земята си.
Целият свят е взаимен с Украйна. От 183 страни единствено четири диктаторски режима поддържат агресора. Светът поддържа справедливостта, само че поддържа и героизма на тези, които я бранят с цената на свидни жертви – мъжете и бащите на същите тези дами и деца, които търсят заслон у нас. Синовете на тези изстрадали майки, които ги чакат с най-топлата прегръдка да се завърнат в разрушените си домове и да се захванат да ги възстановят. Боеве, ограничения, бодърствуване, сълзи, гибел – към този момент девет месеца. Дават жертви, само че стават по-решителни. Агресията ги трансформира в герои. Героизмът не е единствено храброст. Героизъм е тази храброст, която брани справедливостта.
Най-сетне и България направи обективен избор сред положителното и злото. Най-сетне и България се подреди измежду цивилизованите страни, които съчувстват на жертвата и оказват помощ против агресора. За нашето комплицирано общество изборът за поддръжка се оказа изключително сложен. Не е бил елементарен изборът и на Вазов след „ здравствуйте, братушки! “ да напише „ Защо сте пристигнали на полята балкански немили, неканени посетители? “ Той самичък дава отговора – тъй като „ обичан и свойта независимост, многократно пò обичан я ние. “
Източник: faktor.bg
КОМЕНТАРИ