Тъй като всички сме социални създания, чувството за завист е

Тъй като всички сме обществени създания, възприятието за злоба е познато на всеки от първа ръка. Но можем ли в действителност да оценим завистта? Не това детско неспокойствие, която натоварва сърцето с ялов товар, а мощният източник на сила, който би трябвало да бъде ориентиран в интерес на работа?

- Виж тези момчета, – споделяше мама. – Те са положителни, добре им се получава. И ти можеш да го направиш също толкоз добре.

От детството се нуждаем от образци, насърчаващи ни да реализираме освен това. Човек се развива, завиждайки на другите – от време на време осъзнато, от време на време неосъзнато. За да се движи напред, би трябвало всякога да се проникне от усещането от идващото положение и да се устреми към него. Новото ходило стартира с това, че си го представяш, искаш го, завиждаш на тези, които го имат. Можеш да завиждаш даже на себе си от бъдещето. Но без тези ярки илюстрации от през днешния ден не можеш да го направиш.

Завистта е неприятна, когато изисква да принизиш „ самозабравилите се “ от обкръжението ти или да слезеш на равнището на неприятната среда. Но, в случай че искаш да станеш като на-добрите към теб, тогава завистта е потребно и незаменимо средство, което те подтиква към напредък.

Помня, че родителите ми купуваха списания за просвета и технологии, за медицина. Домът ни беше цялостен с плочи, по-късно стартира ерата на малкия екран. Пред мен се откриваше свят, привличащ с безчет благоприятни условия и разпалващ стремежи. До сълзи завиждах на космонавтите: „ Как може това да се случва без мен? “. Завистта ме буташе напред, дърпайки крепко платната на вярата.

Ако вземеш завистта от детето, какво ще остане? Растение. Въпреки, че даже растението е от думата расти, то в началото е пропито от облика на своята бъдеща зрялост.

Всяко достижение, всяка стъпка стартира с капацитета, който се разкрива на индивида, свири на струните вътре в него и провокира злоба. Оттук и всички наши детски игри, в които се усещаме по-силни, по-умни, по-възрастни, в нещо по-добри. Оттук са и нашите желания и упоритости.

Но човешкият нарцисизъм не спи и си присвоява този ентусиазъм, яхва тази вълна, принуждавайки те да се съревноваваш,  да дърпаш одеялото към себе си, да мачкаш другите, да вървиш по главите им, да воюваш, да унищожаваш. Това, което би могло да бъде положително, е опорочено и извратено. Когато се комбинира с нарцисизъм, завистта става разрушителна.

Природата ни даде богатство, а ние го развалихме, както и другите ѝ блага. Животните се хранят едно с друго инстинктивно от насъщна нужда, без доминиране, без предпочитание да унижат някого, да навредят на някого. Човек от злоба е подготвен да изкорени, да унищожи целия свят, единствено с цел да сложи другите „ на място “.

„ Нека не аз да изпитвам завист, а на мен да завиждат “ – това е жалкото мерило на нашите старания. От хилядолетия егоизмът пораства в хората, предизвиквайки войни, довеждайки до гибел цели цивилизации. Понякога, задушавайки се в страданието, ние стопираме, успокояваме се. Но не за дълго. Новата кланица е единствено въпрос на време.

На мрачно

„ Душата на индивида е свещ на Твореца “ ~ Мишлей

Лоша злоба е, когато виждаме свещите на другите и старателно ги гасим. А добра злоба е, когато се възпламеняваме един от различен.

Може да ни стори, че няма за какво да страдаме. Нека всички да са добре. Нека всички да бъдат вътрешно развити, толерантни, благосклонни, даже на обикновено равнище, с цел да живеем дружно в мир, вярно да използваме ресурсите и де се поддържаме един различен.

Но нашата природа е структурирана по друг метод: тя се концентрира върху това, което имат другите и го съпоставя със личните ни достояния. Чуждото вади очите. Не може всички да бъдат добре, тъй като не го желаеме. Ако всички са задоволени, то никой не е задоволен. Поне в нещо би трябвало да се откроявам, с цел да могат другите свещи да избледняват на фона на моята. А още по-добре е другите да угаснат. Нека завистта да свети в другите, а не светлината.

Така че, духайки свещите на другите, ние гасим нашите…

В този затворен кръг, в тези тъмни сенки на егоизма човечеството броди от незапомнени времена. Няма значение какво желая. Важното е какво ще ме издигне над другите. Моята цел не е да стана по-добър, а да стана по-добър от другите. И това скапва всичко.

При такива връзки е невероятно да се построи естествен живот. Дори на доктрина.

Може да се бориш с природата си колкото искаш, само че тя е по-силна, по-хитра, по-изобретателна. „ Не желая да се демонстрирам пред никого, не желая да се лаская с нищо, не желая да изпитвам злоба и да бъда обект на завист… “ Чакай, а каква е тази твоя фотография във Facebook? За какво ти е нов модел смарт телефон? Сигурен ли си, че постоянно критикуваш другите кардинално, а не тъй като те, за разлика от теб, са съумели да завоюват без последици? И даже да си бял и бухнал, не гледаш ли какво вършат другите? Не сравняваш ли триумфите им с твоите в търсене на приятни разлики?

Завистта не е недостатък

„ Малцина от нас могат да понесат щастието. Имам поради щастието на близък “ ~ Марк ТВЕН

Завистта може да тлее или да избухне, само че във всеки случай рядко я използваме вярно. И казусът не е в нея, казусът е в нас. Нашите ужасни критерии са лишени от здрав разсъдък, да не приказваме за същинска човещина. Нашият стеснен „ перископски “ взор не ни разрешава да забележим единния свят. Егоистичното усещане го разчленява на фрагменти, разделяйки и насочвайки  хората към безкрайна конкуренция за „ персонален триумф “.

 Този „ триумф “ не е нищо повече от общ неуспех. Целият актуален свят е образуван от тесни ползи. Той стои върху битката за власт и статус, върху антагонизма, върху завистта, която изисква да се издигаме не над себе си, а над другите.

И спасението е единствено едно – единение.

Когато хората са сплотени, те не си завиждат „ черно “. Напротив, стремят се да обезпечат всичко належащо един на различен, виждайки във взаимното отдаване залог за общ и персонален триумф. Единството не просто ни смекчава, то трансформира скалата на целите, осветява качествено разнообразни полезности и ориентири, насочва индивида към развиване. И доста улеснява живота, тъй като в общата грижа за другите всеки се усеща предпазен, всеки е сигурен в днешния и утрешния ден, всеки има идея, наслада, цел.