Тъй като идваше за четвърти път в къщата, журналистката познаваше

Тъй като идваше за четвърти път в къщата, журналистката познаваше добре разположението на стаите. Всекидневната изглеждаше като дребен музей на Тексас – с килими от волска кожа върху издраскания дървен под, репродукции на бронзови скулптури на каубои в деяние и мебели, спрямо които коженият фотьойл на Майора изглеждаше като детска играчка.
Едно от разклоненията в главната стая продължаваше в кулоар, а първата врата вляво водеше към дребен будоар, макар че женственото звучене на наименованието напълно не съответстваше на дозатора за сапун с формата на разклонени еленови рога.
Докато подсушаваше ръцете си и оглеждаше отражението си в поставеното в рамка огледало над мивката, отбелязвайки въображаемо, че би трябвало да отиде на коафьор – може би още няколко изсветлени кичура към лицето, едно изщракване на ключалката притегли вниманието й.
- Майоре? Екипът върна ли се? Веднага излизам.
Никой не отговори, макар че Кера усещаше нечие наличие от другата страна на вратата.
Журналистката закачи кърпата на металната халка, инсталирана на стената до мивката, и посегна към чантата си, когато чу изстрела.
Мислите й завчас я върнаха към Майора, който извади пушката от витрината, само че не я върна назад. Ако е решил да я прибере в този момент и е гръмнала инцидентно... О, господи!
Тя се втурна към вратата и сграбчи дръжката, само че отдръпна ръката си, щом чу чужд глас да споделя:
- Харесва ли ти гибелта?
Кера притисна устата си с ръка, с цел да заглуши надигналия се зов на учудване и смут. Откъм всекидневната отекваха тежки стъпки. На един човек? Двама? Не можеше да реши, а страхът й отнемаше способността да мисли. Но резервира задоволително хладнокръвие, с цел да се промъкне до ключа и да угаси осветлението.
Затаи мирис и се ослуша, проследявайки стъпките, които минаваха по килимите от волска кожа, кънтяха върху дървения под и за неин смут, навлязоха в коридора. Приближиха до банята и стопираха.
Като се движеше колкото може по-тихо, Кера се отдръпна от вратата, пипайки заобиколи мивката и тоалетната, само че се оказа притисната към дървената ламперия на стената. Опитваше се да диша напълно тихо, въпреки че устните й се движеха, шепнеха молитва единствено от две думи: Моля те, апелирам те, апелирам те.
Човекът, който стоеше от другата страна на вратата, се опита да завърти металната топка и откри, че е заключено. След втория път вратата се разтресе от опита му да я разбие. За този, който се мъчеше да я отвори, заключената врата можеше да значи единствено едно. Вътре имаше някого.
Бяха я разкрили.
Откъм всекидневната се разнесоха бързи стъпки на още един човек. По вратата се заблъска с нещо, което Кера си показа като приклад на пушка.
Нямаше с какво да се отбрани от въоръжени нападатели. Ако те в действителност бяха простреляли Майора и успееха да влязат в банята, тя също щеше да загине.
Единствената й опция за избавление беше да избяга и Кера трябваше да го направи незабавно.
Прозорецът зад нея изглеждаше прекомерно стеснен, само че беше единственият й късмет да се измъкне отсам жива. Тя потърси пипайки райбера, придържащ горното и долното крило едно към друго, завъртя го, след това пъхна пръсти във вдлъбнатината на долната рамка и дръпна с всичка мощ. Нищо не помръдна.
Бам-бам-бам! Ударите се сипеха бързо един след различен, ключалката се разхлаби, а дървото, което я придържаше на мястото й, се разцепи.
Вече не беше належащо да пази тишина и Кера хлипаше и шумно си поемаше въздух. Моля те, апелирам те, апелирам те. Отправяше молитвата си за избавление към някаква мощ, доста по-могъща от нея, тъй като се усещаше безпомощна.
С последни старания се опита да отвори прозореца и той поддаде по този начин ненадейно, че за миг главата й се замая. При идващия мощен натиск, който целеше да счупи ключалката на вратата, от нея отхвръкнаха железни елементи и тя ги чу по какъв начин тупват на пода.
Кера преметна единия си крайник през перваза и се прегъна съвсем одве, с цел да пъхне главата и раменете си в тесния отвор. Веднага щом съумя да се промъкне, се хвърли на открито и скочи на земята.
Падна върху рамото си. Прободе я остра болежка и дъхът й секна. Чувстваше лявата си ръка вцепенена и безполезна. Претърколи се по стомах, подпря се на дясната ръка и се изправи. След няколко неуверени стъпки, с които се опитваше да възвърне равновесието си, тя се втурна да бяга. Зад гърба си чу вратата на банята да се отваря с тропот.
Изстрел от пушка я оглуши и откърши най-горния клон на едно мескитово дръвче. Кера продължи да тича. Оръжието отново гръмна и уцели камък, трансформирайки го в шрапнел, частите от който се забиха в крайници й като стрелички.
Колко пъти още щеше да пропусне, преди да я улучи?
Тук нямаше градски светлини, а единствено сребриста луна. Тъмнината правеше Кера по-трудна цел, само че в това време й позволяваше да вижда на не повече от няколко метра пред себе си. Тя тичаше пипнешком, препъвайки се в скалите, ниските клони и буците пръст.
Моля те, апелирам те, апелирам те.
И тогава, без предизвестие, земята под краката й се продъни. Кера се хвърли напред с протегнати ръце, само че не загреба нищо с изключение на въздух. Почувства, че е невероятно да спре, преди да се стовари върху тревата и да стартира да пропада, да се свлича и да се търкаля надолу.