Сутринта в апартамента ни влетя врабче. Никога не се бе

„ Сутринта в жилището ни влетя врабче. Никога не се бе случвало преди, а баба промърмори, че това е на гибел “, спомня си някогашният руски тенисист Андрей Чесноков.

„ Бабини деветини “, мисли си 16-годишното момче, което няма самообладание да тръгне към стадион „ Лужники “ за мача на Спартак Москва против холандския Харлем от шампионата за Купата на УЕФА.

А единствено да знаеше какъв брой вярно е разчела знака баба му…

Смърт е прекомерно малко да се каже. С чудовищна крах приключва „ черната сряда “ на 20 октомври 1982-ра.

Официално жертвите са 66, множеството младежи. Колко са в действителност – не се знае и до през днешния ден. Но за режима в Съюз на съветските социалистически републики няма значение. Смъртта на 60-70-100, или колкото са били, не е значима вест. Даже въобще не е вест.

На идващия ден в пресата и в електронните медии няма нито дума. Единствено на последната страница на „ Вечерняя Москва “ има малко каре със заглавие „ Произшествие “.

Естествено, че за починали нищо не се загатва. „ След мача на стадион „ Ленин “ (тогавашното име на съоръжението) имаше трагичен случай на един от изходите. Има потърпевши. Води се следствие “, „ осведомят “ от изданието.

В навечерието на мача в Москва пада първи сняг, а в самия ден на дуела, 20 октомври 1982 година, температурата е минус 10 градуса.

Затова ползата не е огромен и от 82 хиляди билета са продадени едвам 16 643.

Домакините не съумяват да изчистят стадиона, а предвид на предстоящата ниска посещаемост – няма и потребност. Отворени са единствено два бранша – източният „ C “ и западният „ А “. Те са с потенциал за общо 23 000, което е много над броя на феновете, закупили си билет.

Повечето от последователите на Спартак обаче избират източната естрада, тъй като е по-близо до спирката на метрото. Смята се, че там е имало към 12 000 души.

Московчани вкарват ранен гол и мачът върви към победа с 1:0, когато премръзналите ентусиасти се насочат към единствения отворен излаз в бранша.

В последните секунди на добавеното време обаче Спартак отбелязва втори гол, което отприщва нещастието.

На стъпалата и в тунела на изхода десетки са прегазени до гибел (66 по публични данни), което си остава най-голямата акцидент в руския и съветския спорт в историята.

Цяла нощ военни придвижват труповете на починалите, които са подредени край паметника на Ленин до стадиона. По-късно са преместени в градските морги, където да бъдат разпознати и предадени на техните родственици, с цел да бъдат заровени.

„ Преди мача валеше, а температурите бяха доста ниски за 20 октомври. Беше необикновено студено и стартира да се заледява. В края на мача хората започнаха да се изнасят към изхода, а във втората добавена минута влезе гол.

Настана жестока блъсканица, а когато се пробвах да се измъкна, се почувствах като че ли съм заседнал в някакво тресавище.

Не знам по какъв начин да го обясня. Падаше човек, който биваше прегазван, а след това върху него падаше различен. Все едно трупаш палачинки една върху друга. И хората оставаха да лежат на земята. Когато ме повлече тълпата, изпаднах в колосален смут. Чувството е като че ли те засмуква фунията на въртоп. Дишането бе мъчно, тъй като натискът бе от всички страни.

Бях деен състезател и проумявах, че съм по-гъвкав и по-силен от множеството от хората, само че трябваше да остана спокоен. Стегнах се, тъй като си дадох сметка, че суматохата ще ме погуби. А суматохата беше неописуема. Някои от момчета викаха все едно ги режат с тъп нож.

В един миг се озовах на избавителния бряг, заобиколен от бойци. Наоколо се виждаха трупове и се чуваха гласовете на премазани, които към момента бяха живи и се молеха за помощ. Но нищо не можехме да създадем. С още две момчета издърпахме тяло и го пренесохме до кола за спешна помощ. Лекарят го погледна и сподели: „ Мъртъв е “, след което бръкнах в сакото и извадих паспорт. Беше на 17… “, спомня си ужаса Чесноков.

„ На идващия ден си купих безусловно всички вестници, които излизаха. Нямаше нито дума. Но в Съветския съюз беше по този начин – никой не умираше, нямаше самолетни произшествия и нещастия. Всичко беше цветя и рози, а Съюз на съветските социалистически републики беше центърът на света.

Какво значи гибелта на 70 души? Не се беше случило, както и атомната електроцентрала в Чернобил не избухна след няколко години. Всичко беше загадка.

А на стадиона видях толкоз трупове към мен, че си мислех, че това не се случва в действителност. Че е някакъв призрачен сън. Но не беше. Върнах се вкъщи с окървавени облекла. Родителите ми ме попитаха какво се е случило, а аз единствено пророних, че след това ще им кажа. Сметнаха, че съм в такова положение, че по-добре да не упорстват.

След две седмици отидох на подготовка и споделих на треньорката си: „ Знаете ли, Татяна Фьодоровна, несъмнено няма да ми повярвате, но… “ и й описах това, на което бях очевидец.

Присъствах на „ Лужники “ на 25-та годишнина от нещастието. Там бяха доста от родителите на починалите деца и се заговорих с една майка. „ Самият аз към този момент имам деца – споделих й. – Не знам по какъв начин сте го претърпели. “ Тя ми отвърна малко: „ Не съм го претърпяла. “ Дадох си сметка, че е минал четвърт век, само че сходна тъга не отминава и за хилядолетие.

В този ден стана ясно, че жертвите публично са били 66, само че за мен бяха доста повече. Спомням си парапета, стълбите, тунела… И на всички места трупове “, приключва Чесноков.

Едва през 1989-а, цели 7 години след „ произшествието “, както го назовава „ Вечерняя Москва “, управляващите признават за случая, който остава в историята като „ Черната загадка на „ Лужники “.