Според вярването на траките, населявали някога българските земи, в далечно

Легендата за РОДОПА И ОРФЕЙ

Според вярването на траките, населявали в миналото българските земи, в далечно време Родопа планина била фамозна с хубостта си госпожица, харесвана даже от боговете. Те прикрито се надявали да пленят хубавицата, всеки от тях мечтаел тя да му стане жена. Бог Хемус бил изключително ревностен към девойката и хвърлял големи каменни грамади, с цел да я скрие от останалите богове. (Разказва се, че от тези каменни грамади израснали пловдивските тепета.) Ала като не могъл да я опази, господ Хемус вкаменил красивата госпожица и тя станала планина.

Дебрите на тази планина били огласяни от чудните песни на най-прочутия артист, Орфей, с които той омайвал птици и животни. Скитал един път Орфей през целия ден из планината и поседнал на един връх да почине. Залисан от прелестната панорама, която се откривала пред очите му, не забелязал по какъв начин от една зейнала канара излязла триглава змия-чудовище. Щом зърнала унесения момък, тя повлякла туловището си към него, изплезила чаталести езици с гъста отрова. Търкулнали се камъни и събудили Орфей от унеса му. Изтръпнал той – нямало къде да избяга, единствено скали били в близост. Скован от боязън, той запял. Песента му била толкоз пленителна, че змията застинала на място и се заслушала. Орфей гледал омаяната от песента му змия и продължавал да пее – ария след ария. Разказват, че три дни и три нощи не секнала песента му. Змията-чудовище постепенно прибирала отровните си езици, стиснала уста, протегнала се и легнала на земята. И както слушала, на третата нощ заспала непробуден сън. Щом забелязал, че змията спи, Орфей скочил и пъргаво се спуснал надолу по скатовете на Родопа планина. Къде е отишъл по-късно, никой в никакъв случай не схванал. Но родопчани запазили в паметта си прелестните му необятни и протяжни мелодии, които и през днешния ден живеят в чудните им песни.

Има и друга легенда за планината. В доста далечно време имало в Родопите правоверен човек, поп, на име Слав. Той странял от хората, от техните съблазни и крамоли. Живеел самичък в планината, обличал се с кожи от зверове, хранел се с диви плодове, с трева и шума. Познавал целебната мощ на планинските билки и умеел с тях да лекува и най-тежко заболели.

Далеч се носела славата му, можел той да вдигне на крайник тежко заболели, да възвърне слабите, да отвори очите им за естествената красота. Много народ се извървял при него, да дири лек за болките и слабостите си. И всички били изцерявани с билкова запарка, с чистия планински въздух, с благите слова на родопския аскет.

Дълго живял поп Слав и дълги години помагал на хората. От благодарност към добротата и лечителството му народът нарекъл планината на негово име – Попславова или Славеева планина. Но споменът за красивата Родопа живеел в сърцето и душата на народа и мъчно се заличавал. Затова е останало името Родопа, а на най-високия връх на планината има поляна, обрасла с дъхава трева, която се споделя и през днешния ден Попславова поляна.

§ Името на планината Родопа е познато от древността. Споменавана е от Омир, Вергилий, Овидий. В Средновековието е позната като Славееви гори. Смята се, че е произлязло от името на тамошния държател Слав. Турците пък я наричали Доспат - може би от диктатор. През долините на Родопа планина са прeминавали армиите на Александър Македонски, Октавий и турския военачалник Лала Шехин.