Ханой Хилтън – затворът за мъчения на Северен Виетнам
Според статистиката, семейството Хилтън има първокласни хотели на цели 6 континента. Фамилията е една от може би най-могъщите, а построяването на империята стартира някъде през 1919 година с желанието на Конрад Хилтън да пребори Голямата меланхолия, а по-късно да бере плодовете на своя труд. Развихрянето на азиатския пазар и по-конкретно в Северен Виетнам се забавя доста, само че някои американци още помнят своя престой в Ханой Хилтън. Местните поданици го познават като Хоа Ло и за тях това е добре оборудван затвор за мъчения, построен особено за американските военнопленници през Виетнамската война.
Днес в Ханой участва по този начин наречената Хилтън Опера. Наричат я опера, заради простата причина, че самата постройка наподобява на опера. Не би трябвало да бъркаме обаче събитията, Ханой Хилтън е съществувал малко по-рано и е посрещал американски бойци, луксът е бил някаква мистичност за гостите, които прекарали много години в изолираност, заспивайки на студените подове. Някои са имали опция да си приказват с плъхове. Години след войната пандизчиите ще бъдат освободени, а измежду тях ще участва и Джон МакКейн, който по-късно ще стане сенатор в Съединени американски щати. Мнозина обаче не съумяват да извоюват своята независимост. Повече от 114 военнопленника намират гибелта си.
Преди пандизът да получи своето първокласно име, французите употребявали постройката по същото предопределение – затвор с името La Maison Centrale. Името, което виетнамците дават е „ огнена пещ “. В края на XIX век жителите на пандиза са били към 600 виетнамски пандизчията. През 1954 година французите напущат зоната и повече от 2000 индивида стартират да живеят там. През 1965 година избухва войната и Съединени американски щати изпращат своите първи въоръжени сили. Когато стартират да се натрупат военнопленници, домакините най-сетне имат опция да употребяват постройката по предопределение. За повече от десетилетие, военните дейности се водят по въздух, вода и суша и повече от 700 боеца са хванати от врага.
Онези, които се изпращат в Ханой Хилтън са подложени на безчовечен мъчения. Освен строгия режим, множеството пленници били жигусвани с шилата, които французите оставили на потегляне. Оковите, които били предопределени в миналото за жителите на страната, в този момент успявали с тъга да стоят на китките на американците. Мнозина изгубили крайниците си точно заради обстоятелството, че оковите се впивали надълбоко в кожата. Без доста място за придвижване и даже тоалетна, хванатите чакали единствено паразитите, които да им вършат компания.
От време на време се появявали плъхове и хлебарки, които се хранят от слабите тела. Повечето прекарвали дни в седене върху личните си изпражнения. Други постоянно били бити и принуждавани да стоят върху стол с дни. Според някои оживели, боят се случвал нормално с юмруци, ремъци и други специфични принадлежности. Някои си спомнят съществуването на добре познатата кука на тавана на всяка килия. Въпросната служила доста добре за мъченията. Пленниците влизали и откакто ръцете и краката им се завързват, те застават като парче месо на куката. На избрани шпации от време, надзирателите се завръщат, с цел да стегнат още малко възелите.
Когато крайниците стартират да посиняват и да се подуват, тогава вероятно може да има събаряне от куката. Някои пандизчии си спомнят, че са изкарвали с дни върху куката. Когато МакКейн е свален над Ханой и по-късно се озовава в хотела за мъчения, здравната помощ е отказана. Дясното коляно и ръка са счупени по време на злополуката и едвам откакто откриват обстоятелството, че татко му е американски адмирал, трансформират доста отношението си към него. След като получава здравна помощ е изпратен в дребна килия, цялостна с комари и плъхове.
След известно време наложително свалили гипса от крайниците му. Виетнам предложил независимост, само че МакКейн отказал, тъй като знаел, че ще се трансформира в инструмент на пропагандата. За тази смелост печели още повече мъчения, само че най-малко е измежду своите бойни приятели. Именно по време на престоя, косата му побелява вечно. Въпреки нечовешките условия и мъчения, бойците запазили добър военен дух и постоянно намирали метод, с който да ядосат своите мъчители. Лейтенант Боб Шумейкър забелязал по какъв начин негов другар постоянно изхвърлял кофата – пригодена за тоалетна – през прозореца и на малко парче от тоалетна хартия, което скрил сред тухлите на килията. То гласяло:
„ Добре пристигнал в Ханой Хилтън. Ако четеш тази записка, почеши си топките по този начин, като че ли се връщаш за следващ път тук. “
Повечето бойци разкрили бележката и години по-късно разпознали пандизчията – капитан от Военновъздушни сили на име Рон Сторз. Говоренето било неразрешено, само че те бързо измислили специфичен код, който работил с почукване. Виетнамците не го разбирали, а и виковете постоянно разрешавали да бъде затулен. С почукване по стените на килиите, те предупреждавали за идването на най-проклетите пазачи, обяснявали какво да се чака при разпита и постоянно помагали на останалите новодошли да не се пречупват.
Много скоро виковете също почнали да се популяризират през стените. Шутът по стената означавал смях. Рон Блис от Военновъздушни сили обяснявал, че Хилтън постоянно звучал като гора цялостна с кълвачи. Когато Дентън е изваден пред камерите, с цел да приказва против войната и да поддържа пропагандата на Северен Виетнам, той с очи продължава да пуска един и същи код – изтезание. Така всички разбрали, че Ханой Хилтън въобще не е толкоз розов, колкото се показва. Дентън е по-късно награден с военноморски кръст за смелостта си.
Когато идва примирието през 1973 година към 591 американски пандизчията са пуснати на независимост. Някои бойци като МакКейн се завръщат, с цел да видят крепостта на мъченията, само че излиза наяве, че огромна част от пандиза е разрушена, с цел да направи място на жилищна постройка. Останките са преустроени в музей, който да пази тайната. Френската част на пандиза е непокътната, с цел да пази виетнамската история и даже може да бъде открита антична гилотина. Има единствено една стая, отдадена на американските пандизчии и версиите на домакините се отличават доста от тези на гостите. Повечето пандизчии остават другари и след войната и въпреки мъченията да са извънредно злокобни, множеството в никакъв случай не не помнят поддръжката, която е помогнала на всички за оцеляването им.
